Димитър Мантов
Иван Асен II (28) (Цар и самодържец)

2.

В края на зимата Йоан Ватаци с цялата си войска тръгна към Проливите. Лесно завзе града Лампсак, с една част от войниците си мина на отсрещния бряг и обсади крепостта Калиопол. Като не успя с пристъп, Ватаци заповяда да пренесат стенобойни машини и така принуди венецианците да се предадат. В това време от Никея пристигнаха висшите духовници, които съставляваха събора на константинополската църква, водени от патриарх Герман. Между тях имаше митрополити, архиепископи, епископи, архимандрити и игумени. С тях дойде императрица Ирина с дванадесетгодишния си син Теодор.

Отначало Иван Асен мислеше да тръгне за срещата с малко войска, но колкото повече размисляше, толкова по се убеждаваше, че трябва да поведе дружините постоянна войска на всички областни войводи от Подунавието, а от Адрианопол към него ще се присъедини боляринът Радослав с войниците си.

На тържественото обявяване на патриаршията щяха да присъстват всички епископи, митрополити и игумени. Те пътуваха с големи кочии, придружени от много иноци, и когато войската пое към Калиопол, имаше два обоза — единият със скърцащи волски коли, другият от черни кочии с хранени коне, слуги, послушници и монаси.

Ана-Мария, още повече напълняла напоследък, със зачервени страни на кръглото пухкаво лице, как не се опитваше да бъде весела. Показваше на Елена през слюденото прозорче на кочията някоя хубава гледка, спотайваше въздишките си и щом очите й се навлажняваха, бързаше да възкликне със задавен глас:

— Ух! Пак си напраших очите… Душно ми е, дъще, много ми е душно… — повтаряше тя, макар че нямаше задуха, дори беше прохладно.

Като минаваше край кочията, Иван Асен се накланяше от седлото:

— Как е годеницата? — питаше той, а по гласа и по погледа му личеше, че не това иска да каже. Закачливостта му бе престорена.

— Татко, искам да пояздя с тебе. Пред седлото, както ме вземаше в Кефаларево!

Елена умолително гледаше баща си. Тя още не можеше да осъзнае грамадната промяна, която щеше да стане с нея. Знаеше само, че скоро ще попадне сред съвсем непознати хора.

— Не бива, момичето ми — рече провлачено царят. — Скоро ти ще бъдеш невяста на никейския престолонаследник…

— Иван, много малко почивки даваш по пътя… Не бързаш ли много? — намеси се царицата.

— Закъсняхме, Ано! Кир Йоан навярно вече ни очаква.

Ана-Мария кимна мълчаливо, дръпна се назад и опря глава в ъгъла на кочията.

— Мамичко, къде постави витяза? — попита Елена.

Като събираше дрехите на дъщеря си, Ана-Мария сложи сред тях и глинената кана с изрисувания мустакат чичко.

— В кожения вързоп сложих витяза, Илонка… Като ти домъчнее за майка, погледай си го и му се усмихни. Само да не плачеш!

 

 

Йоан Ватаци посрещна българския цар при вратата на Калиополската крепост. Валеше ситен пролетен дъжд. Водата в Протока се вълнуваше. Небето беше сиво, мрачно. Вятърът често сменяше посоката си, като че беше заблуден пътник и не знаеше накъде да поеме.

Кочията на архиепископа първа спря до вратата и Йоаким, подкрепян от двама иноци, както бе редът, се запъти към никейския василевс. Той бе застанал под засводената каменна врата, за да се запази от дъжда. Ватаци леко се намръщи, но обичайната му любезност и сега го предпази. Лицето му бързо смени израза, устните му се разтегнаха в усмивка. На високото му чело личеше само една голяма бръчка. Косите му сребрееха.

Архиепископ Йоаким, прегърбен старец с болнаво жълто лице, благослови василевса. Ватаци леко склони глава пред българския йерарх.

Иван Асен излезе от кочията си, за миг-два оправи багреницата и тръгна към василевса. На главата му се виждаше пътен калпак от самур. Той пристъпваше уверен в своята сила, блестящ и спокоен и сякаш не забелязваше нито дъждовните капки, които се плъзгаха по златотъкания плат на багреницата, нито навъсеното небе. Погледите на двамата владетели се срещнаха. Ватаци се поклони в същия миг, когато и Иван Асен сведе глава. После двамата тръгнаха един към друг, уловиха се за ръцете и както предварително беше уговорено чрез пратениците, прегърнаха се братски, без да допират лицата си, само с гърди.

Архиепископ Йоаким изричаше гласно молитва „за здраве и дългоденствие на господаря Йоана Асена и на господаря Йоана Ватаци“.

— Кръщелните ни имена са еднакви, нека и мислите ни да не се различават — рече царят на гръцки.

— Това желая и аз, брате по достойнство.

Ана-Мария приближи, като водеше Елена за ръката.

Царицата бе наметната с плащаница от аксамит. Дъщеря й, със сплетена на няколко тънки плитчици коса, облечена в дълга синя рокля, беше по-смутена и от майка си. Ръкавите на роклята й бяха обвезани със злато. Елена бе препасана с пояс от златотъкан плат и дъждовните капки не личаха, като падаха върху ипърското сукно на роклята.

Йоан Ватаци се поклони на царицата и протегна ръка към Елена.

— Ела, дъще! От днес ти ще имаш двама бащи и две майки!

Момичето наведе очи.

— Не разбираш ли гръцки? — недоумяващо попита Ватаци.

— Разбирам, кирие…

— Тя и латински учи — обади се царят. — Надявам се, че в Никея няма да преустанови заниманията си.

— Моят син Теодор от две години също учи тоя език. С помощта на латинския можем да се разбираме със западните владетели и с папата.

Иван Асен се усмихна:

— Аз вече уредих всичките си сметки с негово светейшество римския първосвещеник. Сега здраво се свързвам с Никея!

— Дано бог да закриля нашия съюз! — събра дланите на ръцете си Ватаци.

Ана-Мария не знаеше гръцки и затова й стана още по-мъчно, като слушаше непознатата реч. Тоя човек щеше да отведе дъщеря й!

— Мамичко, искам да дойдеш с мене! — притисна глава Елена до майчината си ръка. — Искам.

— Не може, Илонка, цветенце мое… — прошушна Ана-Мария. — Татко ще остане сам. Тамара и Коломан ще плачат…

— И аз ще плача, мамичко.

— Не, не! — скара й се царицата, дръпна я за ръката.

Йоан Ватаци забеляза краткия, ала развълнуван разговор между майката и дъщерята.

— Да тръгваме, брате Йоан Асене.

— В моята кочия има място за двама души — предложи царят.

— Навярно ще има място и за моята нова дъщеря?

— Разбира се — побърза да отвърне Иван Асен.

Той отиде, прошушна нещо на ухото на жена си и пое ръчичката на Елена.

Ана-Мария се поклони на василевса и тръгна към своята кочия.

Войниците на Йоан Ватаци посрещнаха гостите с викове още щом в града се появиха първите кочии. Сега вече никой не обръщаше внимание на дъжда. Дори ония, които се криеха под стрехите, наизлязоха. Кога друг път ще могат да видят двамата големи владетели!

А в царската кочия василевсът още по-любезно разпитваше Елена за българската престолнина, за двореца. Той тъй умело измъкваше отговори от момичето, че Елена не се сдържа и му каза за глинената кана с изрисувания чичко, която „майка Ануш донесла от Естергом“.

— Ще мога ли да я поставя в стаята си? — попита тя.

— Разбира се, дъще — усмихна се Ватаци.

 

 

Богат беше обедът. Богата, както подобава на василевс, беше и вечерята. При наздравиците Йоан Ватаци не пропускаше да спомене имената на царя, на царицата и на дъщеря им Елена. А Иван Асен пиеше „за всемъдрата и добронравна кера Ирина и за престолонаследника, мой зет“.

Императрица Ирина със сина си Теодор и патриарх Герман заедно с духовниците и една част от войската се намираха на отсрещния бряг, в града Лампсак. Йоан Ватаци предложи на царя на другия ден всички да преминат Протока и да отидат при тях. Ала Иван Асен настояваше още тук да сключат договора за съюз и за общи военни действия срещу Латинската империя. Нямаше нужда да викат солунския деспот Мануил Комнин, защото той зависеше от Търнов.

На другия ден дъждът намаля и небето се проясни. Морето утихна, дромоните и платноходките, с които ромеите бяха дошли, доплуваха в края на пристана.

Йоан Ватаци се ядосваше на непреклонността на българския цар. Иван Асен искаше на всяка цена договорът да бъде подписан още тоя ден и василевсът нямаше как да откаже. Бързописците успяха да напишат текста на гръцки и на български. В дома на кастрофилакса двамата владетели подписаха и скрепиха с печати договора.

Иван Асен се оттегли, за да се подготви за пътя, а Ватаци отиде сам да провери готови ли са дромоните и платноходките.

Когато дойде време да тръгнат, на пристана се появиха само Ана-Мария и Елена. Архимандрит Саватий, който ги придружаваше, обясни на василевса, че Иван Асен получил сърдечен припадък. Сега лежи неподвижно и няма сили дори да говори. Като не искал да попречи на тържеството в Лампсак, той просел извинение от своя събрат и сват и го молел да ръководи сам нужните обреди, да придружи Ана-Мария, Елена и българските духовници до града на отсрещния бряг.

Ватаци поиска да навести царя, но архимандритът му каза, че най-добре е никой да не безпокои Иван Асена. Сърдечната слабост е много опасна за здравето и срещите, разговорите са нежелателни. Василевсът не отвърна нищо.

Най-напред отплуваха платноходките, после дромоните един по един се отделиха от брега.

Чак на другия ден привечер Иван Асен излезе от къщата на кастрофилакса и се отправи извън града. Той беше още блед, говореше с усилие. Телопазителите му помогнаха да се качи в кочията и конете потеглиха бавно.

Досега такъв сърдечен припадък царят не бе получавал. През последните години, щом се преумореше, на сърцето му прималяваше, искаше чаша вода и гледаше веднага да си полегне. Вчера за пръв път той почувства колко тъничка е нишката, която свързва духа с тялото, колко малко е нужно, за да настъпи сетният миг. Сърцето ускорява ударите си, започва да тупти като лудо и изведнъж спира… Може би умората от бързото пътуване, което царят изкара само на кон, беше причина за припадъка. А вълнението преди раздялата с Елена само ускори настъпването на тая внезапна слабост.

На царя се поиска да излезе извън града, да види войниците си. След Клокотнишката битка сега за пръв път извеждаше голяма войска.

Българският стан се бе разпрострял на северозапад от Калиопол. Скоро щеше да мръкне и на огньовете вече вреше просената каша с късове овче месо. Големите черни котли притискаха с дъната си дългите огнени езици.

Войниците застиваха на местата си, когато край тях минаваше царската кочия. Широките пътеки между палатките се събираха в средата на стана, гдето бяха разпънати шатрите на войводите.

Иван Асен отвори прозорчето на кочията.

Той се чувстваше най-добре сред войската си — далече от шума на празненството. Ако бе отишъл в Лампсак, трудно щеше да изтрае дългата църковна служба, продължителната процесия по въздигането на новия патриарх… Познаваше се добре и не му се искаше в такъв момент да бъде в близост с лъхащия на здраве и престорено любезен Ватаци. Българският цар, гдето и да се появи, трябва да превъзхожда всички, да няма съперници в каквото и да било!

„Надхитрих го… По-право, болестта ми го надхитри!“ — каза си Иван Асен и от тая мисъл сякаш му стана по-леко, сякаш гърдите му се разтвориха и той без усилие си пое дъх.

Войводите се разтърчаха из стана, щом разбраха, че царят е пристигнал.

Кочията спря пред шатъра на болярина Радослав, кефалията на Адрианопол. Радослав напоследък бе оплешивял и не сваляше от главата си кожения шлем. Той се затече да помогне на царя, но не успя да стигне до вратичката. Изпревариха го двама боляри — полкови войводи.

— Бог с нас, войводи и боляри! — рече Иван Асен.

— Всевишният да ни закриля!

— И да ни помага!

Тия бяха станали обичайните поздрави, които царят неусетно въведе.

В шатъра на войводата Радослав на два триножника тлееха дървени въглища. Имаше няколко стола, а масичката бе приготвена по войнишки, закрепена върху два сандъка с походните вещи на болярина.

Радослав излезе да каже на слугите какво ядене да приготвят, а царят отиде при единия триножник, за да си постопли ръцете. Не беше много студено, но влагата във въздуха караше заспалите болки в ставите да се съживяват.

— Радостна вест, господарю! — втурна се Радослав само след няколко мига. — Току-що долетя конник. Първите наши галери вече навлезли в Протока.

— Къде? Кога са успели?

Царят дръпна мигновено ръцете си от триножника, вдигна длани нагоре, без да знае какво още да каже.

— Да отидем на брега, господарю! — подсказа му Радослав.

— Истина, войводо — промълви Иван Асен и на свой ред заговори високо: — Само че сега не ми трябва кочия, кон искам да яхна!

— Ще ти дам, господарю, моя жребец. Под копитата му огън излиза.

Царят кимна усмихнат. Радослав се затече към коневръзите. Пред шатъра пристигна засмян и доволен, че тъкмо той ще придружи Иван Асена в тоя радостен ден.

Войводите, научили вчера за неразположението на царя, извърнаха учудено глави — царят седеше на седлото прав като свещ. Управляваше жребеца само с колене и конят с игрив тръс го носеше по широките пътеки на стана.

Мъчително и радостно се взираше в притихналото море Иван Асен. Там нейде пореха вълните предвестниците на българската флота. Като тресчица, захвърлена на синия кръгозор, се открои първата галера.

— Благодаря ти, господи… — не можа да сподави въздишката си царят.

Сърцето му се обърна, но не примря мъчително както вчера, а заудря уверено в гърдите му: „Ти си роден под щастлива звезда, царю Асене“.

Как се появи тая мисъл? Дали по нечие внушение, или като отзвук на най-важните събития в живота му?

Вълните се блъскаха в брега, водни пръски падаха по червените ботуши на царя, но той не ги усещаше. Очите му следяха галерите в сивия четириъгълник на Протока.

 

 

Седем дена българските кораби чакаха да дойдат дромоните и платноходките на Йоан Ватаци. Патриарх Йоаким и Ана-Мария заедно с духовниците заминаха за Търнов. Войската на Иван Асен беше готова за поход.

Още първите дромони поразиха царя със сигурността, с която плуваха, с въоръжените моряци, окичили бордовете като шарени нанизи. Ватаци не бе излъгал — повече от триста негови кораба задръстиха Протока и хвърлиха котва край двата бряга.

По това време двамата владетели вече се бяха споразумели за границите на държавите си. Ватаци се бе подготвил много по-добре за войната с латинците, отколкото Иван Асен очакваше. Ромеите бяха три пъти по-многобройни от българите. За десет дена корабите едва успяха да пренесат пешите отряди от азиатския на европейския бряг на Протока.

Съюзните войски тръгнаха заедно в успоредни походни редици по крайморския път. Корабите щяха да потеглят след седмица, за да не надминат пешаците и да не стигнат първи под стените на Константинопол.

Латинците от малките крепости бягаха, без дори да помислят за съпротива.

Най-сетне деспот Мануил Комнин по вестоносец съобщи, че е тръгнал с войската си и се надява за седмица-две да настигне съюзниците.

Ватаци бързаше колкото се може по-скоро да обсадят Константинопол по море, за да прекъснат връзките на Йоан дьо Бриен с външния свят. Триста кораба щяха да стигнат за смел пристъп откъм приморските стени на най-силната крепост в света. Сухопътната войска щеше да пази латинците да не излизат през вратите на Теодосиевата стена, откъдето можеха да ударят съюзниците в гръб.

Константинопол посрещна нападателите с каменното спокойствие на световен град, който не за пръв път бе обсаждан. Голям отрязък от сушата между Мраморно море, Босфора и Златния рог, защитен от северозапад с тройна каменна стена — това представляваше отдалече той. А вътре се открояваха силуетите на Свещения дворец, Влахерна, Буколеон, „Света София“ и още много творения на опитни майстори.

Крепостната стена продължаваше край морския бряг и по брега на Златния рог. На места тя отстъпваше навътре, за да стори място на няколко пристана.

Иван Асен гледаше белите зидове, поглъщаше с очи очертанията на големите здания. Колко различно беше всичко това от представата му за „средището на света“! Тук повече поразяваха размерите, отколкото красотата. Да, купищата камъни можеха да предизвикат учудване, дори смайване, но невинаги наслада от гледката. Красотата не бе притежание само на Константинопол и царят се чувстваше горд, че и Търнов със своите малки размери по хубост не отстъпваше на Константинопол.

„Царевград Търнов“ — тъй обичаше да го нарича архимандрит Саватий и Иван Асен съжали, че духовникът замина с Ана-Мария и не е сега при него, за да сподели мислите си.

Йоан дьо Бриен най-сетне имаше възможност да покаже, че е най-смелият рицар и най-опитният военачалник в света, както го величаеха на Запад. Вярно, че по негова вина наемниците отдавна напуснаха крепостта, но такъв многолюден град като Константинопол можеше да даде човешки материал и за голяма война.

По заповед на императора няколко отряда сержанти се пръснаха из града и насъбраха всичкото оръжие, което можаха да открият у гърците. Заселниците латинци от търговския квартал бяха поставени на бойна нога. Те се въоръжиха с отнетото от гърците оръжие и образуваха голям пеши отряд. Латинците щяха да се бият ожесточено, защото при поражение съдбата им бе решена: гърците от града до един ще ги избият.

Йоан дьо Бриен изпрати отряда пешаци да наблюдава гръцките квартали и да охранява приморските крепостни стени. Рицарите, оръженосците, конните сержанти и пешаците копиеносци и стрелци бяха разделени в три отряда. С тях Йоан дьо Бриен се канеше да защитава крепостта откъм сушата.

Още в първия ден от пристигането на съюзниците императорът се впусна в смел набег срещу охранителните гръцки отряди. Рицарската конница обърна гърците пешаци в бягство. Дошлите на помощ български дружини успяха да спрат нападението, ала конните сержанти заобиколиха съюзниците отдясно, като заплашваха да ги притиснат и издавят в морето.

По това време Йоан Ватаци и Иван Асен бяха заети с уреждането на двата големи стана за своите войски и при тревожната вест побързаха да отидат с конните си свити към полесражението. Докато пристигнат, латинците успяха да обкръжат една част от гръцката пехота, да я обезоръжат и да я откарат в крепостта. Йоан дьо Бриен забеляза съюзните конници и заповяда на рицарите да се приберат зад каменните стени.

Тоя ден българските кораби първи от цялата флота приближиха приморските стени на Константинопол. Когато боляринът Левтер забеляза разгорялата се на брега битка, помисли, че е дошло време за общо нападение, и без да се посъветва с някого, отправи галерата си към залива на Теодосий, където в подножието на крепостните стени се виждаха търговски складове и ниски постройки.

Българските кораби, на които в Калиопол се качиха опитни в морските битки гръцки войници, един по един заплуваха след челната галера.

Многобройната гръцка флота бе останала назад, проточила се в дълга редица. Така бе наредил Йоан Ватаци на хората си — да дадат преднина на българите. Иван Асен бе поласкан от това, че неговите кораби ще водят цялата флота и че те първи ще нападнат крепостта, разбира се, с помощта на гръцките войници, защото сред българите нямаше хора, водили морски бой.

Четири венециански галери, пуснали котва в Босфора, бързо се скриха в Златния рог. Огромната желязна верига, която затваряше устието на дългия залив, бе спусната.

Три български кораба едновременно стигнаха дъното на залива, хвърлиха котва и по подвижните мостчета гръцките войници слязоха на брега. Търговците и занаятчиите, които живееха в подножието на градските стени, се бяха изпокрили. Войниците започнаха да палят складовете и къщите.

Мястото под крепостните стени беше недостатъчно, освен това войниците трябваше да стоят настрана от горящите здания. Иззад каменните зъбери отначало полетяха стрели. Пешият латински отряд се прехвърли към застрашената част от крепостните стени.

Корабите така задръстиха пристанището, че дори лека платноходка не можеше да приближи и да хвърли котва. Ечаха радостни викове. Нападателите бяха уверени в своя успех. Не вярваха, че ще използват стълбите, които носеха за пристъп. Пред вратата се бяха струпали повече от двеста души — помагаха на тарана да разбие железните крила.

— По-силно!

— По-бързо! — припираха военачалниците.

— Ленивци! — негодуваше един пълен архент със сребърен шлем.

Обкованата с желязо предна част на тарана с още по-голяма сила се стоварваше върху вратата, заплашваше да я пробие и затова, щом двете крила изскърцаха и се разтвориха навътре, повечето от гърците помислиха, че това е сторил техният таран. Ала отворът се разшири и през него с насочени напред дълги копия се появиха първите редици на латинската пехота.

— Бий! Бий! — в такт с маршовата стъпка викаха те хорово и всеки вик бе придружен със силното думкане на барабаните.

Гърците не бяха в боен ред, под крепостните стени нямаше място где да се наредят. Те се надяваха с общ пристъп да нахлуят в крепостта, да хвърлят в паника защитниците. Ала латинците знаеха, че ако сега не ги отблъснат, сами ще докарат смъртта си. Затова лицата им бяха опънати, а ръцете им здраво държаха оръжието.

— Бий! Бий!

Тоя беше обичайният вик на френската пехота и сега всички — ломбардци, венецианци и генуезци — на всяка стъпка високо изричаха френския боен зов. В тия мигове латинците пешаци не бяха пришълци, скитници и търговски слуги в световния град. Всеки се чувстваше частица от общата сила на латинците — господари на Константинопол.

Воините от челните редици високо държаха щитовете си, на раменете им се крепяха копията на латинците, които ги следваха. А барабаните сякаш отмерваха такта на последен, решителен марш.

Най-смелите от гърците се опитаха да нападнат, ала скоро се оттеглиха, смутени от самоуверения ход на врага и от желязната стена на копията им.

— Изколете тия латински кокошки! — почервенял от гняв викаше архонтът със сребърния шлем.

— Танатос! — без желание подеха гърците бойния си вик.

Схватката започна с мечове и копия. Таранът стоеше настрана като безполезна вещ.

От града прииждаха нови дружини латинска пехота. Те внесоха още по-бояк дух в настъплението, раздвижиха редиците. Чу се вик на венецианско наречие:

— Корабите на гърците са пълни със скъпа плячка. Тя е наша!

— Напред!

И французите не закъсняха да се въодушевят:

— Ние първи ще стигнем до корабите!

— Бий, сечи!

Барабаните спряха да думкат. Редиците се разшириха, копията се наведоха още по-ниско, мечовете се вдигнаха за бой.

На корабите, които продължаваха да идват, имаше гръцки войници, но те не можеха да помогнат на другарите си, защото целият залив бе изпълнен с галери. Хапеха устни и ругаеха, като гледаха как латинците гонят по наклонения бряг тия, които доскоро мислеха, че са победители.

Някои от гърците, като не можеха да се спасят другаде, се затичваха към горящите сгради. Латинците ги застигаха и с дългите си копия ги натикваха в пламъците. Чуваха се отчаяни писъци.

От града идваха все нови и нови латински дружини. Малцина останаха да пазят гръцките квартали. Никой не можеше да обясни как се разнесе из целия град, че гърците са претърпели поражение в залива на Теодосий.

Няколко десетки рицари, току-що завърнали се от нападението, в което ги бе предвождал императорът, без да чакат разрешение, се отправиха към приморските стени. Те стигнаха, когато боят вече се водеше на самия бряг и заплашваше да се пренесе на корабите. Докато рицарите все още се колебаеха дали да слязат от конете и да се намесят в сражението, оръженосците им и пешите слуги се спуснаха към пристана.

Пръснатите под стените гърци нямаше къде да избягат. Латинците ги ловяха, връзваха ги за ръцете на общи въжета и рицарите доволно се усмихваха, като гледаха как хората им водят пленници. За всеки грък, продаден като роб, щяха да вземат добри пари.

Сега вече към пристанището идваха не само въоръжени латинци — изметта на големия град бе подушил, че в залива може да се докопа нещо. Гладни скитници и крадци се спуснаха към мястото на боя.

Сражението се пренесе върху корабите. Моряците наемници, разбрали, че и те ще погинат заедно с гърците, се опитваха да вдигнат котва. Паниката по корабите с всеки изминат миг се увеличаваше. Някои от гребците се заловиха за греблата, но повечето не мръдваха ръце. Моряците наемници спуснаха няколко лодки и побягнаха.

 

 

Лятната нощ беше задушна. Капаците на връхните отвори на царския шатър бяха махнати. Килимът, който закриваше входа, беше дръпнат на една страна и въпреки това Иван Асен не можеше да заспи.

Днес погинаха българските кораби!

Каквото и да мислеше, както и да опитваше да се успокои, не можеше да избяга от тая мисъл. Сам видя как венецианските галери преградиха залива, как спряха да стрелят и се спуснаха напред.

Повечето български кораби бяха изловени и откарани в пристанището, другите отидоха на морското дъно.

Многобройната ромейска флота не пристигаше и не пристигаше. Само няколко леки платноходки се завъртяха около мястото на сражението и се върнаха назад.

Едва сега царят подозря, че Йоан Ватаци нарочно даде преднина на българските кораби, за да приемат те първия удар. А той се бе радвал, мислеше, че на българските кораби се пада висока чест!

Това беше първото озлобление на царя към Ватаци и първото голямо разочарование от сключения съюз.

… Обсадата на Константинопол продължи с приготовления за общ пристъп. Ромейските кораби пазеха в Мраморно море и в Босфора да не идват чужди кораби с продоволствие и оръжие. Ала защитниците можеха свободно да излизат от крепостта и да внасят храни през Златния рог, да минават на европейския бряг на Босфора, та дори и на отсрещната страна, защото съюзниците не можеха да им попречат. Иван Асен с всеки изминат ден се убеждаваше в безполезността на обсадата.

Настъпи есента. Приготовленията за пристъпа все продължаваха. Ромейските военни строители правеха големи каменометки и обсадни кули, на корабите поставяха високи дървени стълби, за да се изкачват по тях на приморските стени.

През седмица, през две Иван Асен извеждаше по няколко полка от стана и ги обучаваше в нападение на крепост. Караше ги да се катерят по нарочно издигнати дървени кули, за да задвижват тарани. Вършеше това с ясната мисъл, че тоя път няма да заповяда войниците му да отидат на явна смърт.

По Димитровден вестител от Търнов съобщи, че Ана-Мария получила писмо от брата си Бела, с което й съобщавал за смъртта на баща й крал Андрей II. Малко по-късно царят научи, че Бела бил коронясан за крал на маджарите. Иван Асен знаеше, че енергичният му шурей, който преди три години предвождаше маджарските войски при нападението на България, и сега не изпитва добри чувства към него. Освен това Бела IV ще иска да се поправи на папата, а римският първосвещеник, разгневен на Иван Асена заради скъсването на унията, щеше да го накара да нападне българското царство.

Съюзът с Никея започваше да става опасен, а обсадата на Константинопол — безпредметна.

С настъпването на зимата българската войска потегли към Търнов. Царят обеща на Ватаци, че през пролетта пак ще дойде с войниците си, за да продължат обсадата на голямата крепост.