Димитър Мантов
Иван Асен II (30) (Цар и самодържец)

4.

След три седмици Ана-Мария, кера Мария, Димитриос и Тамара се върнаха от летния дворец. Иван Асен ги посрещна на кон недалече от Търнов. Беше много любезен към кера Мария и с тържествен глас обяви, че й разрешава да живее с двете си деца на Царевец, в къщата, която навремето бе издигнал Калояновият логотет Белота. Това беше особено благоволение, но можеше да бъде изтълкувано и като заповед.

Ана-Мария се зарадва повече от приятелката си.

— Вечер ще оставаш при нас до късно, няма да бързаш както досега. Нали, Иван?

Царят побърза да се съгласи:

— Разбира се. Кера Мария винаги ни е била желана гостенка.

Тамара искаше да узнае, докато са отсъствали, какво е правил четиригодишният й брат Коломан, който бе останал с дойката Оприка в двореца. Ала тя не успя да заговори. Царят смушка коня си и се понесе напред, без дори да я попита как е прекарала в летния дворец. А друг път бе толкова разговорлив…

Тамара забеляза промяната не само в отношението на баща й към нея. Ирина вече живееше с майка си и брат си на Царевец, Тамара я виждаше почти всеки ден и се учудваше на нейния замислен поглед, на странното й държание.

Ирина се унасяше в свои мисли, забравяше, че до нея има някой. Обичаше често да казва:

— Ти си още малка, по-късно ще разбереш това…

В присъствието на Ана-Мария Ирина говореше малко и се усмихваше мълчаливо и загадъчно. Когато се появяваше царят, тя ставаше още по-самоуверена и Тамара виждаше как баща й отправя особени погледи към приятелката й. И походката на Ирина сега беше друга — спокойна и в същото време дръзка.

Започнаха да валят есенните дъждове. Вечерите бяха дълги и скучни. Кера Мария със сина си и с дъщеря си често идваше в двореца. Царицата я гощаваше със сушени плодове, орехи, медовина. Отначало Ирина редовно придружаваше майка си, но изведнъж започна да остава вкъщи. Кера Мария я извиняваше:

— Везе една копринена кърпа. Такава си е — залови ли се с нещо, по-добре не я закачай.

А щом Тамара кажеше, че иска да отиде при нея, да си поприказват, тя бързо отвръщаше:

— Ти не се сърди на Иринка, забранила ми е да каня, когото и да е вкъщи.

Иван Асен се появяваше, за да поздрави кера Мария, казваше по някоя дума на жена си и се прибираше в работната горница.

— Боже, по цял ден все там стои. Ще се прегърби над масата — съжаляваше го царицата.

В седмицата по веднъж-дваж през някой следобед Ирина идваше в двореца да гостува на Тамара. Момичето се радваше, показваше й платовете, които чуждоземци търговци носеха на царя като подарък, и ако Ирина кажеше: „Много ми харесва тоя плат, как ще ми отива!“, Тамара го слагаше в ръцете й: „Вземи го!“.

В такива случаи тя беше радостна, че е дарила приятелката си. Ирина я прегръщаше и за кратко ставаше същата както по-рано — смееше се, разправяше как един млад болярин, като мислел, че тя не знае български, подхвърлил след нея: „Брей, че момиче имал Теодор Комнин!“.

А тя се обърнала и му рекла: „Ей че прости били българските архонти!“.

— Такива са мъжете — като възрастна, патила-препатила жена завършваше Ирина.

Тамара й се възхищаваше искрено. Всичко, което Ирина вършеше, бе хубаво и вечерите, които тя прекарваше сама вкъщи, докато майка й и Димитриос гостуваха в двореца, й придаваха някаква особена тайнственост. Навярно не само везбата я караше да се затваря в стаята си, защото Тамара видя, че за две седмици не е извезала дори единия ъгъл от копринения плат. Имаше нещо друго…

Падна първият сняг.

Зиме Царевец заприличваше на огромен бял купен. Звънарницата на „Възнесение господне“ като че опираше в самото небе. Тънки нишки дим сплитаха тъмна паяжина над хълма и в безветрието снежинките падаха равномерно — игриви и пухкави.

Дълбока като тишината на зимния ден и светла като бялата снежна покривка беше радостта на Тамара. Зимата настъпваше леко и неуловимо. Скоро щяха да започнат големите празници и девойката предварително изпитваше радост от буйните веселия, които заливаха целия град, от тържествените църковни служби, от оная хубава, светла нощ, когато гласовете на коледарите долитаха до Царевец като проточени припеви…

Тя искаше да сподели с някого всичко това, ала Ирина не й се бе обаждала повече от седмица.

Една вечер, когато кера Мария с Димитриос гостуваха в двореца, Тамара облече кожухчето си от лисичи кожи, сложи малкото самурено калпаче и в тъмнината, като потичваше по пътеките, се отправи към къщата, гдето живееше Ирина. Снегът увеличаваше светлината на месечината и блестеше матово, като че бе посипан с кристалчета от стъкло. По заледения крепостен зид се виждаха сенките на стражите, а на площадките по ъглите горяха огньове, на които войниците, като се разминаваха, спираха за миг да си постоплят ръцете.

Когато стигна до къщата, Тамара не можеше да продума от студ и вместо да дръпне желязната халка, чукна долния край на вратата с крак. За нейно учудване дървеното крило изскърца и се отвори. Тя знаеше къде е стаята на Ирина и се отправи към нея. В средата на ходника се досети, че в стаята може да се влезе и през ложницата на кера Мария, откъдето беше по-направо.

В ъгъла на ложницата, пред иконостаса, гореше кандило. Светлината му беше достатъчна Тамара да види вратата за стаята на Ирина.

„Там ще е топло… Премръзнах…“ — мислеше си момичето.

Тамара блъсна вратата с рамо, както бе виждала да правят стражниците, когато се връщаха в помещението, гдето спяха.

И тук, както в ложницата на кера Мария, гореше само кандилото под иконата на Спасителя, ала на Тамара се стори, че ярък сноп светлина нахлу в стаята. На ложето, стреснат от влизането й, се изправи царят, а зад него, с разпусната коса, в бяла нощна дреха, Ирина я гледаше с втренчени, жестоки очи.

— Татко! — извика Тамара.

Да можеше с още по-голяма сила, още по-отчаяно да извика, да изкрещи, за да заглуши своята болка!

— Татко… — по-ниско, задавена от плач повтори Тамара и се втурна към вратата.

Ала вратата към ходника бе заключена, Иван Асен бе се сетил за това. Само вътрешната врата към ложницата стоеше отворена и Тамара, като замаяна птица, се блъсна в ъгъла, върна се и побягна през ложницата и ходника навън, на студа, там, гдето нямаше да вижда баща си и Ирина, гдето щеше да бъде сама, съвсем сама.

Тя загуби баща си! И майка й оставаше самотна, добрата, милата мама Ана. Лъжеха се и баща й, и Ирина, и всички, като мислеха, че Тамара е още малка и недосетлива. Защо тая гъркиня, тая пленница, се беше вмъкнала в царското семейство? И баща й, нейният добър и внимателен татко…

Тя не усети кога самуреното калпаче падна в снега, не виждаше накъде върви. Чу само дрезгав, простуден глас:

— Я! Та това е малката господарка!

Висок, здрав като мечка стражник я внесе в двореца, а дойката Оприка побледня и запищя:

— Господи! Какво е станало с момиченцето ми! Тамаричка!

Кера Мария и царицата се появиха в ходника. Тамара не разбра какво говореха, какво нареждаха. В дълбок унес долови тихо хълцане и по усет, вкоренен през толкова години, отгатна: до нея бе дойката Оприка, коленичила пред ложето. А възглавието бе меко и топло, то внезапно се удължи, стана хубава постеля и понесе Тамаричка из синьото бездънно небе, над което слънцето сипеше жар.

— Горещо ми е… — прошепна тя.

 

 

Дойката Оприка не спа три нощи, Ана-Мария от тревоги посърна, болките в стомаха й се усилиха. Старият лечител павликянинът Леон мажеше гърдите на момичето с някакъв чер мехлем, разтриваше слепите му очи, бъркаше с гъше перо в ноздрите „за раздвижване на кръвта“.

Иван Асен идваше по няколко пъти на ден, мълчаливо слагаше ръка върху челото на Тамара и когато си отиваше, вървеше бавно, свел глава.

„Как й е дошло наум да мине през вътрешната врата!“ — мислеше си той.

Толкова вечери бе прекарвал при Ирина. Стражникът Смил вече не му бе нужен. Затворената врата към ходника беше достатъчна. Кера Мария знаеше всичко.

Най-сетне Тамара дойде в съзнание:

— Мамичко! Ти ли си?

— Аз съм, дъще… Как ни изплаши!

— Не съм виновна, мамичко, не съм…

Тамара направи усилие да обърне глава, но пред погледа й се появи бащиното лице, а зад него Ирина с нощна дреха и разпусната коса.

— Тя! — извика Тамара. — Двамата! Видях ги!

Ана-Мария прегърна дъщеря си, започна да я успокоява:

— Ще ти мине, момиченцето ми, ще ти мине…

— Не, не! — дръпна се от ръцете й Тамара. — Ти нищо не знаеш, мамичко! — избухна тя в плач и със задавен глас успя да изрече: — Оная вечер… В стаята й беше татко… Видях ги!

Ана-Мария се изправи пребледняла, с безкръвни устни. В ума й се сблъскаха думите на Тамара и слабите, едва сега осъзнати подозрения. Дъщеря й не лъжеше. Тя беше сигурна в това. А Ирина можеше да примами Ивана, с нейната хубост това беше толкова лесно.

През последните години между Ана-Мария и царя се бе утвърдило взаимно зачитане, но без следа от някогашната нежност. Тя не искаше да му показва силни чувства, каквито не я вълнуваха. Приятно й бе да бъде при него, да разговарят за дребни, дори незначителни неща. Той беше неин съпруг, за друг мъж тя никога не бе помисляла и нито веднъж не й бе минавало през ум, че Иван може да подири чужда жена. Вече имаха четири деца, омъжиха Елена. Иван страдаше от слабо сърце. След големия припадък миналата година в Калиопол той още повече се пазеше, изпълняваше препоръките на лечителя Леон всеки ден следобед да поспива по час-два, вечер преди лягане вземаше по две лъжици горски мед.

Той, който никога не й се бе скарвал и не я бе нагрубявал, за когото не бе чувала, че някъде се е веселил с момичета — той бе направил Ирина своя любовница.

„Кера Мария е знаела! Затова вечер стоеше до късно!“ — помисли си царицата.

Това беше вторият удар. Беше мислила, че си е намерила вярна приятелка, с която може всичко да споделя, и едва сега разбра подлостта на гъркинята.

— Не искам да я виждам! — първо на нея изля гнева си Ана-Мария. — Змия!

Не смееше да осъди мъжа си пред Тамара. Той се бе заблудил, ще се осъзнае. На тази възраст не може да върши неща, за които всички ще му се смеят. Та Ирина е тридесет години по-млада от него!

Ана-Мария се втурна към ложето, прегърна дъщеря си:

— Тамаричка! Момиченцето ми… На никого не казвай. Ще се върне!

Тамара я гледаше мълчаливо, устните й трепереха в нов пристъп на треска. Ана-Мария я целуна по бузите, скочи и побягна в ложницата си.

Два дена тя събира сили, за да заговори на царя. Какви ли не думи намисляше и всички й се струваха неподходящи, слаби, за да въздействат на Ивана, да го отрезвят. Когато на третата нощ не можа да заспи, тя стана, облече се, приглади косите си и влезе в съседната стая. Там напоследък нощуваше Иван — за да не я безпокои, когато стои до късно в работната горница и си ляга по петляно време. Така й бе обяснил той.

Голямата свещ до ложето светеше с равен пламък. Царят обичаше да чете в леглото, преди да го унесе сънят, и често забравяше да угаси свещта.

— Иван… спиш ли?

Той не отвърна. Ана-Мария още повече приближи.

— Ти не спиш, Иван… Не спиш!

Клепките на царя бяха затворени, нито мускул по лицето му не мръдваше. Той приличаше на заспал човек, но Ана-Мария знаеше колко шумно диша и беше сигурна, че не спи.

— За Ирина, за тая дъщеря на вероломник… Вярно ли е?

— Вярно е, Ануш — без да отваря очи, отвърна Иван Асен и тъжно кимна с глава.

— Защо, Иван? Защо направи това? — изхлипа Ана-Мария. — Омръзнах ли ти? Мразиш ли ме? Аз родих четири деца, Иван… Виж, четири живота се откъснаха от мене, взеха от силите ми…

Царят и сега не отвори клепки.

— Няма да позволя дяволът да си играе с тебе! Няма! — викна Ана-Мария.

За пръв път от съвместния им живот Иван Асен я чуваше да вика, да се вълнува толкова много. Обичаше ли го, или това беше гневът на изоставена жена?

Тя се втурна, прегърна го, сложи ръце на лицето му. От очите й се стичаха сълзи и на светлината на свещта не личеше, че по челото й има бръчки, че страните й са повехнали. Тя беше мила и безпомощна, тъй както при първата им среща, когато му показа глинената кана с мустакатия чичко витяз. Иван Асен си спомни колко топли бяха ръцете й, когато го прегръщаше през първата нощ след шумната сватба.

Той знаеше, че тоя разговор ще се състои. Тамара нямаше да скрие от майка си. И може би тъй беше най-добре… Накъде щеше да го изведе пътят, по който го зовеше Ирина? Да изостави жена си, сестра на маджарския крал, издънка на едно от най-старите владетелни семейства?

— Обещавам ти, Ануш… Ще се опитам да я изтръгна от сърцето си.

Ана-Мария го целуна бурно по устните, притисна се в него и утихна, замаяна от сълзите, ала щастлива, защото знаеше, че Иван никога не говори напразно.