Димитър Мантов
Иван Асен II (27) (Цар и самодържец)

1.

Ловът продължи цяла седмица. Царят отдавна не бе попадал на толкова дивеч — три мечки, няколко вълци и лисици, един стар вепър. Него Иван Асен уби сам с голямото си ловджийско копие. Шумна дружина придружаваше великия господар. По цял ден не млъкваха пискливите гласове на ловджийските рогове.

Зимата сякаш току-що започваше. Снегът валеше спорно, затрупваше пътищата, превиваше клоните на дърветата. Беше много светло от белината на снега и весело от сполуката в лова. Само накрая царят се наскърби: от Търнов съобщиха за смъртта на високия гост Сава Сръбски, отличил се с постнически подвизи и богоугодни дела, наречен още приживе светител.

Когато Иван Асен пристигна в престолнината, светителят бе вече погребан в „Свети четиридесет мъченици“. В черна дреха и с непокрита глава, царят отиде да се поклони на гроба. Дълго се моли, паднал на колене. В двореца се завърна мълчалив, с натъжено лице. По негова поръка Саватий, ръкоположен наскоро за архимандрит и обявен от царя със съгласието на синклита за логотет, се зае да съобщи на сръбския крал Владислав и на кралица Мария-Белослава за смъртта на светителя.

Преди една година Владислав свали брат си от престола и го затвори заедно с цялото му семейство в отдалечена крепост. Не беше тайна, че това стана с помощта на българския цар, и тъкмо затова новият крал — зет на Иван Асена — бързо се закрепи. Враговете му не смееха да надигат глави.

Саватий получи и друга поръка от царя: най-добрите майстори да иззидат гроба на светителя Сава, да го закрият отгоре с плоча от скъп мрамор, да поставят на всеки ъгъл по едно златоковано кандило и три високи свещника денонощно да пръскат светлина.

Неколцината монаси придружвачи на светителя Сава заминаха за Сърбия и в Търнов само четири дена след това пристигнаха нечакани гости — трима пратеници на никейския василевс Йоан Ватаци. Те тръгнали още в началото на зимата, ала трудностите по пътя ги забавили. Водач на пратеничеството беше седемдесетгодишен старец с дълга бяла брада. В тронната зала след тържественото връчване на грамотата, която Йоан Ватаци изпращаше за потвърждаване пълномощията на пратениците, Иван Асен най-напред заговори на стареца:

— Досега не съм виждал човек на твоята възраст, кирие, да извървява такъв дълъг път, за да изпълни заповедта на своя господар. Навярно Йоан Ватаци ти плаща извънредно много? Или си в нужда, та и малкото те задоволява?

Пратеникът приближи до трона и преди да отвърне, се поклони:

— Някои помощници на василевса приличат на метателни копия. Те охраняват само от разстояние. Други приличат на мечове, които може да бъдат използвани съвсем отблизо. А трети напомнят стрелите, пуснати от далекобоен лък — далече полетяват… Към третите принадлежи нищожният роб Илиодор, пратеник на господаря Ватаци.

Тихият глас на стареца заглъхна. Другите двама пратеници мълчаливо стояха в средата на залата. Великите боляри, застанали край стените от двете страни на трона, младите телопазители, които охраняваха вратите, облечени в бели дрехи, със зелени ботуши, големият златен канделабър^[1], който бе закачен в средата на потона — всичко тук имаше свое място. Дори царят на високия, украсен със слонова кост трон другаде не би бил толкова величествен.

Пратеникът Илиодор бе ходил при много чужди владетели, говореше седем езика и с чисто сърце можеше да каже, че тронната зала на търновския дворец по великолепие и украса не отстъпва, на който и да е източен двор, че Иван Асен говори гръцки със съвършенство и в погледа му има много дълбочина.

— С тебе, кирие, и дългият разговор не ще е отегчителен — рече царят. — Завиждам на Йоан Ватаци, че има такъв служител.

— Не ме лъсти, господарю Асене. Шест неща са непостоянни по своята природа: сенките на облаците, дружбата на глупеца, женската любов, извънредно голямото богатство, тиранинът управник и лъжливата слава. Не искам слава, която не отговаря на истината.

 

 

Вечерта архимандрит Саватий отиде на Трапезица в дома, отреден за нощуване на пратениците, и покани стареца Илиодор на вечеря в двореца. За да не се обидят другите двама пратеници, Иван Асен им подари по един скъп кожух.

Царят обичаше да вечеря, заобиколен от най-близки хора. Трапезната горница беше малка, но затова пък топла, с нисък потон, от който висяха два малки канделабъра. Престолонаследникът Коломан, който вече караше трета година, се въртеше на столницата и посягаше към ножовете, поставени на масата. Майка му няколко пъти го плесна по ръцете и му се скара на маджарски.

Илиодор влезе в горницата, когато царското семейство бе събрано край трапезата. Елена се смееше тихичко и шушукаше нещо на по-голямата си сестра, а Тамара, тъничка, слабичка, едва се засмиваше с бледите си устни. Те и двете млъкнаха, щом в горницата се появи белобрадият старец.

— Поклон на милостивия господар Асен и на челядта му! — поздрави пратеникът.

Архимандрит Саватий вървеше на почтително разстояние след него.

Царят отвърна на поздрава и посочи с ръка стола срещу себе си. Така и по време на вечерята щяха да разговарят.

— Важните дела не се решават пред много хора, в тронни зали — напомни Иван Асен още в началото на вечерята.

Само двама слуги прислужваха. Един след друг те влизаха в горницата с подноси в ръце. Илиодор очакваше и тук същия блясък както в тронната зала и се учуди, като видя пръстените съдини. Ала учудването му премина във възхищение, когато разгледа паницата, поставена пред него. Тя беше изящно гледжосана, цялата боядисана в жълто, покрая с тъмнокафяви линии. Старецът не се стърпя и лекичко бутна с ножа късчетата пържено еленово месо, за да види рисунката в дъното на паницата. Там като че бе кацнало хубаво птиче с повдигната човка и Илиодор, без да ще, се усмихна. Мина му през ума да сподели възхищението си с царя, но погледът му падна върху голямата глинена паница, пълна с грозде, която бе поставена в средата на трапезата. Паницата бе черна, изписана с жълти гроздове и зелени лозови листа, тъй че чепките грозде, току-що откъснати от свеслото и поставени в нея, изглеждаха грозни, изсъхнали в сравнение с изрисуваните сочни зърна.

Иван Асен бе възприел гръцкия обичай да говори по време на ядене. Така си спестяваше много отегчителни разговори и решенията идваха неусетно. Той се хранеше бавно, посягаше към чашата с вино и внимателно изслушваше дългите обяснения на стария пратеник.

Напоследък на Йоан Ватаци никак не му вървеше. На остров Родос кесарят^[2] Лъв Гавала, подкрепян от венецианците, се отдели от върховната му власт.

По-голямата част от наемните войници напуснаха Константинопол, защото императорът не им плащаше редовно. По това време четирима католически монаси се опитваха да сключат духовен съюз между папата и забягналия в Никея патриарх. До съюз не се стигна, но миналата година през месец март пратениците успяха да уредят за една година примирие между Латинската империя и Никея.

След два месеца срокът на примирието изтичаше и затова Йоан Ватаци се обърна към българския цар с предложение за приятелски и военен съюз. На остров Родос Лъв Гавала отблъсна никейците и призна върховната власт на венецианската република. Йоан дьо Бриен навярно събираше сили за настъпление срещу Никея…

От въпросите на Иван Асена Илиодор разбра, че царят знае в подробности всичко, което се случи напоследък в Константинопол и Никея. Разговорът се превърна във взаимни открити преценки.

— Лошо се нареди господарят ти, почетни пратенико.

— Казват, че на пръстена на Питагор било издълбано следното изречение: „Кратковременният неуспех е по-добър от кратковременния успех“ — отвърна старецът.

Вечерята вече свършваше, пиеха подсладено с мед вино. Архимандрит Саватий от опит знаеше, че царят не обича друг да се намесва в разговора, който той води, и през цялото време мълчеше. Обаждаше се само да отвърне на някой въпрос на Ана-Мария или да обясни нещо на любопитната и приказлива Елена.

— Илонка, остави отеца на мира! — караше се царицата на дъщеря си.

Малкият Коломан започна да плаче. Ана-Мария го изнесе из горницата и го предаде на дойката Оприка.

Иван Асен изпрати с поглед сина си, после обърна очи към най-голямата си дъщеря. Тамара му се стори по-бледа и по-слаба от всякога. А я кръстиха на грузинската царица Тамара, за която царят бе слушал още в руските земи, че е силна и умна владетелка. Тайно се бе надявал първата му дъщеря да не отстъпва по нищо на грузинката, да е гордост за рода на Асеновци.

Към Елена Иван Асен бе привързан повече, макар че често се разчувстваше от жалост към болнавата Тамара. Сега, когато пратеникът Илиодор му предложи от името на своя господар да се сродят двете владетелни семейства, царят не знаеше какво да отвърне.

Синът на Ватаци бе навършил дванадесет години. Тамара бе на четиринадесет години, не биваше нея да изпраща — ще се поболее още повече. Освен това възрастта й не подхождаше за никейския престолонаследник… Съюзът с Ватаци бе необходим. Латинците трябваше да почувстват силата на Асеновата десница. Тъкмо затова предложението за брак не биваше да бъде отхвърлено.

— Елено — обърна се Иван Асен към дъщеря си.

Елена чинно стана и с плавна походка отиде при царя.

— Ще ме послуша ли моето момиче? — промени се гласът на баща й.

— Да, татко.

— Мисля да те изпратя в един далечен град, при много добри хора. След години ще бъдеш там императрица!

— Както заповядаш, татко.

Царят се обърна на гръцки към пратеника:

— Тежка е съдбата на владетелите — пръскат децата си по четирите страни на света…

— Умният човек се утешава с неизбежността на случилото се — отвърна Илиодор.

— Ти говориш като древен мъдрец.

— Мъдростта на древните е само светъл лъч в тъмнината. По него може да се отгатне единствено посоката. А пътя и без друго човек сам трябва да извърви… — рече старецът.

Иван Асен държеше дъщеря си за ръката и му беше мъчно, че тя много малка ще се отдели от него. Ще сключи съюз с Ватаци, ще омъжи дъщеря си за неговия син, но Никея трябваше да му даде онова, което не можеше да получи от Рим — независимост на българската църква, патриаршеско достойнство на българския първосвещеник. Константинополският патриарх зависи от Йоан Ватаци, а тримата източни патриарси ще послушат, каквото им каже съперникът на папата, най-старшият от духовните отци.

Като не пущаше топлата ръчичка на Елена, царят изрече условието, при което щеше да сключи съюз с никейския василевс.

„На лице е благ и дори хрисим, но в душата си е хитър“ — помисли си пратеникът Илиодор.

Той си припомни всичко, което знаеше за Иван Асена, и леко поклати глава. Едно сражение на неголеми войски — това бе битката при Клокотница. Едва ли някой владетел бе използвал успешна битка така пълно, така докрай, както Иван Асен. И сега българският цар щеше да изтръгне от Ватаци, каквото желае. Никея бе в притеснено положение, нямаше на кого да се опре, а срокът на примирието изтичаше.

— Ти си много умен, господарю Асене, защото се стремиш само към достижими цели — рече старият пратеник и царят разбра, че в тоя миг, край тая трапеза в затоплената горница, се реши въпросът за самостоятелността на българската църква.

Йоан Ватаци не бе изпратил случаен човек в Търнов.

— Завиждам на събрата Йоана, че има помощници като тебе…

Пиха последна наздравица, а в това време Саватий по мълчалив знак на царя излезе. Върна се скоро с кожена торба в ръце.

Иван Асен взе голямата гледжосана паница, в която бе поставено гроздето, изтърси няколкото останали чепки и я подаде на пратеника. Недоумяващ, Илиодор пое съдината. Странен беше тоя подарък. Царят взе торбата от ръцете на Саватий, дръпна тънката връв и като стана, през масата наведе отвора към паницата.

Няколко златици с ясен звън се изсипаха в гледжосаното дъно, после рукна златна струя. Старецът не смееше да мръдне. Златиците, наскоро сечени, блестяха, искряха като жарава.

— Всяка умна дума струва колкото златица, а умният разговор — колкото товар злато. Приеми тоя дар, отнеси със себе си образа на нашия покровител свети Димитрий!

Пратеникът Илиодор се поклони ниско, притиснал пълната със злато съдина до гърдите си. Две златици се изтърколиха и звъннаха по пода.

Царят погледна стареца и се усмихна.

 

 

Като изпрати Илиодора, младият архимандрит се върна в горницата. Иван Асен го очакваше край трапезата съвсем сам. Децата и Ана-Мария си бяха легнали.

Със Саватий царят споделяше всички държавни начинания. Вече седемнадесет години духовникът живееше на Царевец. Той беше болярски син, останал без родители, и от малък бе приютен от архиепископ Василия.

Иван Асен не можеше да забрави оная нощ, когато успя да проникне в Царевец с войниците си, и там, пред северната врата на двореца, отец Василий го благослови с приемането на короната. До архиепископа стоеше развълнуван момък, син на стар Асенов войвода. Той пръв поде със силен и звучен глас:

— Царю Йоану Асену, сину стараго Асена царя… многая лета!

Тоя момък бе минал една след друга първите степени на черното духовенство и по настояване на царя бе ръкоположен за архимандрит. Макар и твърде млад, Саватий влезе в кръга на висшите духовници. От две години негласно вършеше работата на логотет, докато преди няколко месеца тържествено встъпи в тая длъжност.

Саватий застана до Иван Асена и изискано, както умееше да говори той, му съобщи какви вести са получени през деня.

— С помощта на дубровчанина Джунио Джорджич и с усърдието на твоя верен слуга Делчо Серафимец от Венеция са закупени двадесет и четири галери уж за нуждите на двамина гърци търговци. Джорджич съобщава, че най-късно до месец и половина в Дубровник трябва да пристигнат три хиляди здрави мъже за гребци на галерите.

— Изкарайте всички престъпници от тъмниците! — отсече царят.

— А ако не стигнат?

— Напиши от мое име грамота: всеки заловен по пътищата скитник, който не може да обясни и да докаже от какво изкарва прехраната си, да бъде задържан и изпратен на галерите!

„Двадесет и четири кораба!“ — радваше се Иван Асен.

Чичо му Калоян не можа да създаде своя флота, макар че даваше големи облаги на търговците, които плуваха с корабите си край черноморския бряг. Някога ромеите имаха корабостроителници в българските земи, сечаха най-хубавите дървета. Защо Иван Асен да не построи корабостроителници? Ала щеше да загуби много време, а той имаше нужда от кораби, за да държи в подчинение далечните морски граници.

Царят се радваше, че преди две години даде на Джунио Джорджич на откуп всичкото сребро и олово, изваждано от българските рудници. Джорджич плащаше добре, ето че и сега се отсрами. Венецианците не можеха да му сторят нищо, защото зад Джорджич стоеше българският цар.

— Да можех да видя поне една от галерите! — гласно изрече Иван Асен желанието си.

— И това ще стане, господарю — обади се Саватий, все още застанал почтително от дясната страна на царя.

— Ще стане, ще стане — повтори Иван Асен.

Архимандрит Саватий вече обмисляше грамотата, която царят му поръча. Изразите трябваше да бъдат ясни, думите — звучни и хубави. Мисълта му не отиваше по-далече, не политаше към тия три хиляди души, които щяха да оставят силите си над греблата на галерите. Важното бе грамотата да е написана добре и царят, като я прочете, да му каже:

— Само ти, Саватие, можеш така хубаво да съчиняваш грамоти!