Димитър Мантов
Иван Асен II (17) (Цар и самодържец)

17.

Теодор Комнин с изненада видя, че по пътя се задават пеши български войници. Беше очаквал ново стремително нападение на още по-многобройна българска конница и затова сърцето му се отпусна облекчено.

„Йоан Асен няма много конници под ръка — помисли си той. — Насъбрал е няколко хиляди селяци и е тръгнал в поход. Глупак! Моята войска е подбирана години!“

Такъв боен ред на пехотата Теодор Комнин за пръв път виждаше. Не можеха да се различат отделните части. Наредени в двадесетина редици, пешаците се разгънаха в малката низина между потока и река Добричка. Настъпваха бавно, с отмерена крачка, като пазеха равнение. Копията на първите редици бяха наведени за бой. Ако след тях идваха конници или ако двете крила на пешия отряд бяха охранявани от големи конни дружини, Теодор Комнин щеше да се стресне, защото пешаците ще имат опора. Ала сега те приближаваха сами, без викове и тръбни звуци, мълчаливи и без всякаква подкрепа…

„Стига им само една друнга^[1] от венецианската пехота! Конниците на Каматерос ще се престорят и ще ударят варварите в гръб“ — реши Комнин, повика Отеон и полугласно му изрече заповедта.

Двама стотници полетяха на коне да съобщят на Каматерос и на Джорджио Орлано повелята на василевса.

Комнин с още по-голяма изненада видя, че българите спряха. На няколко места редиците им се разтвориха и напред, вече на хвърлей стрела, се появиха леко въоръжени пешаци. Те запънаха тетивата на извитите си лъкове и към ромеите полетяха стрели. На Комнин се струваше, че гледа бой от стари-прастари военни правила, но заедно с любопитството го обхвана леко раздразнение. По-скоро да се втурне тежката конница, да помете тия селяци!

Стрелите на българите, пускани като на шега, нараняваха не само ромеите от първите редици, те достигаха чак до императорската свита. Венецианците не се сдържаха и без да чакат заповед, отвърнаха с честа стрелба от арбалети^[2] и лъкове. Глухо недоволство премина над ромейската войска: докога ще стоят така и върху главите им ще вали дъжд от стрели!

Каматерос бързаше да нареди войниците си в дълга колона за по-лесен обход на българския отряд и не обръщаше внимание на стрелите, които падаха около него.

Българите станаха още по-смели — приближаваха на цели десетки, хвърляха къси копия, дразнеха ромеите с викове, наричаха ги с обидни имена.

Най-левият тъмнокафяв квадрат от венецианската пехота тръгна напред под отмерените удари на барабани. Леката българска пехота бързо се отдръпна в отворите на бойния ред. Дойде времето на копиеносците. Все тъй мълчаливо, без барабани и звуци на рогове, пешаците на севаст Алексий като един се вдигнаха напред и посрещнаха венецианците.

Дългите копия на противниците се преплетоха, проечаха първите викове на ранените. Полето глухо затътна под тежките стъпки на воините.

— Сан Марко!

— Свети Димитрий!

— Смърт!

— За кир Теодора!

Най-често се чуваше бойният вик, който звучеше като зъл повик към свети Марко, покровителя на Венеция, ала и българите се обаждаха. Със стиснати зъби те посрещаха настъплението на опитните наемни войници. Истинско въодушевление обхвана всички, когато видяха как стройната редица на венецианците се огъна и в нея като железен клин се вбиха български войници.

— Напред!

— Разкъсайте ги тия фръзи!

— Смърт!

По заповед на Теодор Комнин от строя на венецианската пехота се отдели още един квадрат. Джорджио Орлано отиваше на помощ и ругаеше кир Теодора, загдето така глупаво започва боя. Пехотата е силна, когато всички части се сражават едновременно и всеки войник чувства, че е част от цялото. А въвеждането на отделни друнги е разпиляване на силите. Добре, че българите нямат други големи отряди. И все пак дали само това е българската войска?

Конниците на Михаил Бреговски, наредени в дружини, чакаха до завоя на пътя, на няколкостотин крачки от мястото, гдето бе разбит отрядът на архонта Врахаминос. Войводата Михаил беше опрял ръце в предната част на седлото и гледаше към земята. Само така можеше да потиска нетърпението си. Пешаците отдавна заминаха, оттук нищо не се виждаше и той нищо не знаеше за сражението.

„Три удара — повтаряше вчера Иван Асен. — С три последователни удара ще сломим главните ромейски сили!“

Ала ударите трябва да бъдат нанесени бързо, един след друг. Първият да зашемети, вторият да нарани най-тежко, а с третия да се стъпи върху гърдите на противника. Нямаше ли да закъснеят за втория удар?

Съвсем слабо долетя звук на рог, но и това стигаше конниците на войводата Михаил да обърнат глави. Царят идваше по пътя откъм височината и за изненада на всички от дясната му страна яздеше млад мъж, облечен като палач.

Иван Асен впиваше колене в стройното тяло на коня и усещаше как устните му изгарят от топлина. А тъкмо сега трябваше да говори, да каже на войниците си онова, което таеше в мислите си, да чуят всички за какво отиват в бой. Той спря коня, отстрани с лакти плаща към гърба си и първите думи излетяха из пресъхналата му уста:

— Слушайте ме, войници! Бащите ни се биха, за да прогонят поробителите ромеи от нашата земя, братята ни разгромиха латинците, а нам бог изпрати друго изпитание. С вероломника Теодор Комнин трябва да премерим сили. Не е това сражение като всяко друго, а изпълнение на божия присъда и дълг към българската земя. Закле се кир Теодор, че ще бъде наш верен съюзник, а ето, тръгна да покорява наша земя, да съсипва български селища, българи да умъртвява. Щом той пръв пожела смърт на съюзниците си, нека сам загине като престъпник. Виждате ли тоя палач? И Теодор Комнин ще го види! Ако в боя десниците ви отмалеят и безсилие ви обземе, обърнете се и погледнете договора, който Комнин погази!

Твърдко наведе копието и царят надяна на острието дългия пергамент.

— На гърба на договора написах присъдата: смърт! — извика Иван Асен с всичка сила.

— Смърт! — екнаха в отговор няколкостотин вика и вековният дъбов лес повтори:

— Смърт!

— Бог и светите четиридесет мъченици от Севастие да са с нас! — тихичко рече царят, прекръсти се и смушка коня, за да се отмести встрани.

 

 

В ромейския стан оттатък реката като че пламна пожар. Войниците на стратопедарха Варлаки, част от които бяха българи, се огънаха при първото нападение на куманите.

— Няма да се бием! Ние сме българи…

— Насила ни докараха…

— Предаваме се!

Отначало отделни гласове, а сетне по цели десетки викаха високо и пронизително. Куманите не ги разбираха и продължаваха да опъват лъкове, да мятат копия. Едва когато войниците българи започнаха да хвърлят оръжието си на земята и да повтарят отчаяно „Българи сме! Българи!“, хан Итлар разбра какви хора има насреща.

— Спрете стрелбата! Не мятайте копия! — нареди той.

В краткото затишие българите на групи се измъкнаха от стана. След тях залетяха стрели. Ромейските войници, които оставаха верни на Теодор Комнин, се опитваха да прострелят бегълците.

Хан Итлар обгради целия лагер. Куманите стегнаха обръча и навлязоха в двата края на стана. Гдето ромеите най-яростно се съпротивляваха, там бързо се скупчваха по няколко десетки кумани. Започваше сеч. Воловете мучаха, въртяха се около колите, край които бяха вързани, а конете на войниците изтръгнаха общото въже на коневръза и се мъчеха да пробият отвор сред множеството слуги и колари на тежкия обоз.

Стратопедархът Варлаки, пъргав шестдесетгодишен старец със зли безцветни очи, в бързината бе докопал една брадва и с нея търчеше из стана.

— Към реката! Около шатъра на василевса! Да защитим семейството на василевса! — викаше той.

Пипнеше ли за раменете някой изплашен до смърт войник, архонтът го обръщаше с лице към реката и с дръжката на брадвата го засилваше да бяга натам. Като останки от разбит кораб край шатъра, гдето беше подслонено императорското семейство, се насъбраха стотина войници.

Престолонаследникът Йоан с разтреперани пръсти ту закопчаваше, ту откопчаваше подбрадника на шлема си. Майка му не искаше да го пусне навън от шатъра и с потънало в плач лице отчаяно го молеше:

— Йоане, сине, недей! На кого ни оставяш?

Димитриос се бе сврял в ъгъла, зад големия дървен сандък с премените на кера Мария, и от хълцане не можеше да си поеме дъх. Когато гърлото му се отпушеше, писклив вик пронизваше шатъра, като че куманите вече почваха да колят императорското семейство.

Ирина притискаше до гърдите си златната иконка с образа на света Богородица и шепнешком страстно изричаше:

— Запази ни! Пречиста дево, запази и татко!

Отвън се разнесе вече отмалелият глас на кир Варлаки:

— Да наредим три реда коли!

Кера Мария се спусна към най-малкия си син: Миличкото ми момче! Ела при мама! Бог ще ни помогне!

Ала Димитриос се сви в ъгъла зад сандъка и неистово запищя:

— Не искам! Те ще ни убият!

Край шатъра се носеше глух тътен от колела. Една по една големите волски коли очертаваха последната защита на императорското семейство.

 

 

Пешаците на севаст Алексий вече изнемогваха. Те първи започнаха боя, а последни трябваше да го свършат. Не бяха защитени с брони и ризници, гърди с гърди срещаха ромеите и аленееха кълчищните им ризи. Не беше сега време за бойни викове. Всеки с ярост ругаеше ромееца, с когото се бе счепкал.

Полкът на Боривой се биеше в десния край. Когато конният отряд, предвождан от Иван Асен, застана срещу ломбардците, Боривой леко въздъхна. Дощя му се да яхне боен кон, да вдигне тежък меч! Конникът има и простор около себе си, и свободен замах, а пешакът трябва да се блъска в множеството, да се уповава на копието си и само при близка схватка да се бие с меч.

Как кънтяха ударите в щитовете, как падаха лъскавите шлемове от ромейските глави! Каква здрава стена бяха българските пешаци! На мястото на убития от задните редици веднага идваше друг. Като мартенски сняг отъняваше бойният ред, ала догдето десниците все още бяха здрави, смъртта мълниеносно излиташе от острията на копията, от мечовете, от бойните брадви. Ранените се задъхваха, падаха, но не изпущаха оръжието, а тия, които нямаха сили да се бият, подканяха другарите си:

— Удряйте, братя!

— В реката да ги издавим!

— Жив да одерем Комнина!

Набученият на копието договор като птица се мяркаше над главите на конниците и вещаеше зла участ за ромеите.

„Танатос“ — пишеше на обратната страна на пергамента и кир Теодор изтръпна, като го видя.

— Танатос! Танатос! — до втръсване повтаряха обичайния си боен вик ромеите и Теодор Комнин, стреснат от нападението в тила на войската, объркан от мисълта за съдбата на семейството си, като луд закрещя:

— Млъкнете! Стига!

— Танатос! Танатос! — продължаваха да викат войниците му.

„Ами ако моите собствени войници ме убият?“ — изтръпна от неочаквана мисъл кир Теодор. Ако собствената му охрана изпълни присъдата на българския цар?

Конникът, който носеше на копие договора, беше палач и със същите отличителни знаци като на ромейските палачи, със същия червен пояс.

„Полудявам, господи… Иде краят!“ — изплака в себе си Теодор Комнин, обърна очи да подири брат си и като видя, че Мануил с още неколцина конници се отдалечава към левия край на бойния ред, диво изкрещя след него:

— Пукни, страхливецо!

Край василевса вече нямаше никаква охрана. Войниците, щом видяха, че са обградени, започнаха да се блъскат на тълпи нагоре по течението на река Добричка, гдето беше единственото все още свободно място за отстъпление.

Отеон скочи от седлото и улови императорския кон за юздата.

— Да се измъкнем, докато не е късно, господарю.

Теодор Комнин не отвърна нищо.

Българските конници напредваха от двете страни на бойния ред, само пехотата едва-едва настъпваше, но навярно и тя щеше да притисне ромеите, защото венецианците вече се озъртаха и пръв Джорджио Орлано с оръженосците си се дръпна назад.

Теодор Комнин се обръщаше, гледаше как куманите разсипват стана оттатък реката и знаеше, че сега нищо, нищо не можеше да му помогне. Той сам искаше да побегне като брат си Мануила, но дали и там, нейде зад дебелите стволове на вековните дъбове, не се криеха българи?

— Защо поведох с войската Мария и децата… — упрекна се отчаяно той.

Реката натежа от мъртъвци. От двата й бряга падаха убити ромеи, от двата й бряга се носеха отчаяни викове.

Палачът с набучения на копието договор се появи в първата редица и сега всички можеха да прочетат червения надпис: „Танатос“.

Никой вече не подемаше ромейския боен вик. Остана само тоя надпис, само тая присъда, страшна и безпощадна като самата смърт.

 

 

Джорджио Орлано бе прочут като добър военачалник на наемници, но войниците му знаеха, че той притежава и друго качество — разбереше ли, че битката клони към поражение, умееше ловко да се изплъзва. Щом венецианците видяха предводителя си да се отдръпва, бързо разхлабиха редовете. Те бяха обучени да отстъпват, без да бягат, да запазват самообладание и в най-трудните мигове, защото в безредиците падаха много повече жертви.

Останките от тежката конница на протоспатария Каматерос бягаха край реката като подгонени зайци. Те увлякоха императорската свита, задръстиха тясната ивица между реката и отряда на ломбардците. Никой не се опита да прегази реката през същото място, гдето войската мина сутринта, защото това означаваше да попадне направо в ръцете на куманите, които доразсипваха ромейския стан. Само на юг, нагоре срещу течението на река Добричка, по пътя за селото, все още нямаше българи и бегълците впиваха очи натам.

Мануил Комнин трябваше да слезе от своя кон. Пешите войници, спешените конници от отряда на Каматерос, войниците от императорската охрана се блъскаха отчаяно, всеки гледаше да се докопа на юг.

Джорджио Орлано с петдесетина свои хора бавно напредваше в тълпата. Едни от войниците му бяха наредили щитовете си в каре, а другите подпираха другарите си и им помагаха да отблъсват обезумелите ромеи. В средата на карето беше Джорджио Орлано. Той ръкомахаше, често притичваше към най-застрашеното място и забил пети в земята, с всичка сила тласкаше плътната редица напред.

След първото каре и другите венецианци по същия начин се оттегляха от бойното поле. Мануил Комнин завика към Орлано:

— Кир Джорджио! Почакай!

Венецианецът му махна с ръка да идва по-бързо. Мануил Комнин успя да се приближи до карето, накара един от телопазителите си да се наведе, стъпи на гърба му и като хвърли щита си върху главите на наредените като гъст плет войници, скочи върху него. Със следващия скок той се озова в средата на карето. Задъхан, разтреперан, Мануил Комнин улови Орлано за ръката:

— Спаси ме! Ще отидем в Тесалоника! Теодор ще загине, аз ще стана василевс! Ще ти дам толкова злато, колкото ти целият тежиш!

— Само да не се отметнеш после, кир Мануиле. Аз помня и други такива обещания — отвърна Орлано. — Напред! Още по-силно! — подвикна на войниците си той.

Тъмнокафявото каре пъплеше като костенурка.

На юг в далечината селото пламна. Кой го запали? Ако българите настъпваха и оттам, тогава нямаше да има никакъв изход…

Мануил Комнин по-бързо от Орлано проумя това.

— Кажи на войниците си да извадят мечове! Сечете, мушкайте, всеки миг е скъп! — като се тресеше целият, завика той. — Обещавам по пет перпери на всекиго! Кажи им!

Орлано преведе думите му на венецианско наречие. И той разбра — трябваше да загинат много ромеи от мечовете и копията на венецианците, за да се спаси Мануил Комнин, да се спаси сам Орлано, да отърват кожите си и венецианците.

— Бий! — издаде заповед Орлано.

Копията се промушиха през отворите на наредените в каре щитове и от тълпата ромеи се изтръгнаха викове от ужас и изненада.

Венецианците минаха по труповете на повалените войници и сподирени от мръсни ругатни и писъци, си проправиха път напред. Тръгнали веднъж с широка крачка, те вече не се спираха пред нищо. На копията помагаха и мечовете. Някъде ромейски войници се нахвърляха върху им. Ставаха бързи схватки, ала тъмнокафявото каре напредваше и напредваше.

При най-тясното място и дългите копия не успяха да разчистят пътя. Труповете на избитите ромеи не можеха да паднат на земята, толкова гъсто се тълпяха войниците. Мануил Комнин гледаше като обезумял:

— Бийте! По десет перпери на човек! Спасете ме! — едва намери сили да извика той.

Джорджио Орлано дори не се обърна към него. Пламъците на запаленото село се увеличаваха още повече. Като дълги огнени стягове те се вееха над реката.

— По петнадесет, по двадесет перпери на човек! — в припадък на страх крещеше Мануил Комнин.