Димитър Мантов
Иван Асен II (10) (Цар и самодържец)

10.

Повееше ли вятърът, зашушнеха ли дърветата, в каменния дом проникваше скръбният шепот на мъртви, изсъхнали по гранките листа. А лятото още не си отиваше. Рано беше за есенна тъга, рано беше крепостта Риш да замре самотна, като изоставена старица.

Войводската къща бе пълна със спомени.

Ако не страдаше от отчаяние, ако сърцето й не беше свито от горчива болка, Аглика щеше да отминава спокойна край тремовете и горниците на някогашната Войсилова крепост.

За няколко години Боривой се промени толкова много… Когато я доведе в Риш, тя не знаеше с какво най-силно да покаже благодарността си и, както тогава й се струваше, обичта си към него. Вървеше след мъжа си, галеше се и той й отвръщаше на ласките.

След десетте години в манастира тя искаше да изживее всичко пропуснато.

Напоследък Боривой се пристрасти към виното. Ако пиеше като всички други, на трапеза, с приятели, Аглика дори би се радвала. Че кой болярин не обича да си попийва? Тя не познаваше нито един да се е отрекъл от виното. Но Боривой и това вършеше не като останалите. Затваряше се в трема, без хапка хляб или месо изпиваше по няколко кърчага вино и обзет от още по-голяма мъка, с хрипкав глас си говореше сам, викаше, като че ли се караше с някого, и най-често повтаряше:

— Где да отида? Какъв болярин съм аз?

Гласът му замираше в трема. Никой не смееше да безпокои ришкия войвода.

Аглика излизаше от къщата и отиваше под големите навеси, гдето се подслоняваха пътуващи дружини от царската войска. Там по нейна поръка слугите бяха сковали голям кафез за гълъби. Кротките умни птици кацаха по раменете й, кълвяха житни зърна от ръцете й. Тя им говореше мили слова, като че те можеха да я разберат, галеше ги по лъскавите, прибрани криле.

При гълъбите я завари един ден стражникът Игнат и й съобщи, че десет конници дошли чак от Търнов. Търсели войводата Боривой. Не знае ли господарката где е заминал кефалията?

— Не съм го виждала от два дена — отвърна Аглика, обърна се и продължи да гали черно-сивия гълъб, който бе кацнал на лявото й рамо.

Боривой се върна едва на другия ден по обед. Беше изгладнял и още щом скочи от коня, се запъти към трема. Десетимата млади строители се разхождаха из двора, отегчени от безделие. Пръв от тях Ральо — ваклоок момък с дълги възлести ръце — забеляза едрия възрастен мъж във войводски дрехи, с избелял сив плащ.

— Той е! — посочи момъкът и другарите му заизвръщаха глави.

И Боривой видя непознатите.

— Кои сте вие? — отдалеч попита той.

Ральо пристъпи, поклони се, както бе редно пред войвода.

— Великият господар Иван Асен ни изпраща да ни обучиш като военни строители — отвърна момъкът, малко смутен от хладния прием на войводата.

— Хм… — обади се в отговор Боривой. Не знаеше как да приеме тая царска наредба.

Защо изведнъж Иван Асен се сещаше за отдавнашния му занаят? Няма ли добри военни строители в Поликраище, та е засилил чак в Риш тия момци? Тук, в ковачницата, трима души не могат да се разминат, дърводелска работилница няма, а освен това може би Боривой е забравил тънкостите в строежа на каменометките и на стрелометките…

— Царят заръча най-много обсадните кули да изучаваме — рече Ральо и добави с тих, доверчив глас: — Ние знаем, майсторе, за превземането на Варна. В Поликраище строителите често говорят за това. Голям майстор ще да е бил твоят учител Станкул…

Нещо парна Боривой в сърцето. Отдавна не го бяха наричали „майсторе“, не помнеше кога последен път го бяха заговорвали за Станкул. Опротивяло му беше да го тачат като войвода, да минава за болярин, а през цялото време да се чувства все същият технитар както някога.

— Елате, момчета! — простря ръце той. — Да седнем на трапезата, нали сте ми драги гости!

Някои от момците, като не можеха да проумеят промяната в държанието на войводата, не смееха да мръднат. Ральо им подвикна:

— Не чувате ли? Майсторът ни кани, да не изпие виното без нас!

Той се засмя, засмяха се и останалите. Усмихна се и Боривой.

— Отсега да се разберем — извиси се гласът му над смеха. — За вас аз не съм войвода и кефалия. „Майсторе“ ще ми викате!

— Най-ни е лесно! — отвърнаха двама-трима от момците и всички вкупом тръгнаха към къщата.

Тремът бе просторен, имаше място за три пъти по толкова гости. Отдавна весел глъч тук не бе прокънтявал.

Боривой сложи ръце на масата, мълчаливо изгледа големите пръсти, едрите длани. Мислеше си дали тези ръце ще могат пак да пипат умело.

Странно бе как Иван Асен отгатна отдалеч за какво е зажадняла душата на ришкия кефалия.

— Много ни е умен царят, момчета. Чак ми става страшно, като си помисля колко е умен. Пред него хитрини не минават, по-прозорлив е от Калояна.

Момците слушаха Боривой и с нарастващо любопитство го оглеждаха. Тоя едър мъж с открито кръгло лице и посребрени коси неусетно ги предразполагаше към чист, сърдечен разговор. Тъгата, която личеше в очите му, неволно внушаваше уважение.

Масата вече бе наредена, виното се пенеше в медните чаши. Време бе за първата наздравица.