Димитър Мантов
Иван Асен II (36) (Цар и самодържец)

10.

Вече трета седмица сухата кашлица не напущаше царя. Най-много кашляше нощем. Не помагаха билките и топлите кърпи, които лечителят Панират му слагаше на гърдите.

Архимандритът Саватий всеки ден по няколко пъти идваше в ложницата при царя, съобщаваше му последните вести, опитваше се да го разсее. Разправяше му най-забавни истории.

Иван Асен се учудваше на осведомеността на своя помощник. Саватий имаше подслушвачи във всички големи градове и крепости. Мнозина духовници нарушаваха тайната на изповедта и изпращаха на архимандрита най-различни вести.

Тоя път Иван Асен с мълчание посрещна разказите на Саватий. Дори за миг не се усмихна. Погледна го само веднъж в очите и попита глухо:

— Друго не се ли е случило?

Архимандритът изви глава. Стори му се, че в очите на царя има подозрение.

— Вчера в светата обител край Суходол беше отслужена третина за блаженопочиващата монахиня Анисия, в мире сем наречена Ана…

Иван Асен улови с ръка гърлото си.

— Как… И ти… Да криеш!

— Треската ти, господарю, тогава беше най-силна.

Царят протегна десница. Искаше да улови архимандрита за расото и да го разтърси. Как си позволяваше той! Как се осмеляваше!

Ана… Не стига, че заради него се затвори в манастир, ами и на погребението й не отиде.

Кашлицата пак задави царя. Саватий изчака да мине пристъпът и внимателен, както винаги, му подаде сгънат на четири пергамент, измачкан и изцапан.

— Писмо от Берлад имаш, господарю. По един грък търговец пристигна. Подписал го е някой си Лазуня Кост.

Царят пое пергамента. Кост не беше грамотен — това Иван Асен помнеше добре. Навярно някой княз беглец при бродниците или намерил приют в Берлад свещеник се бе трудил с пачето перо. Големи краснописни букви:

От старостта на волния град Берлад до Ивана, сина на стария Асен, наш брат и приятел.

Княже!

Много ли време мина, откак живя между нас, или господ бог толкова много ни измени, че което знаехме един за друг, вече не е същото и което научаваме пак един за друг, вместо да ни зарадва, идва да ни натъжи…

Царят сложи ръка върху писмото.

— Искам да остана сам, Саватие…

Архимандритът дори с трепване на веждите не показа, че е засегнат от думите му. Иван Асен напоследък вършеше много странни неща и само една част от тях духовникът можеше да си обясни.

— Бог да ти помогне скоро да оздравееш, господарю — приведе глава той и излезе.

Ех, приятелю! Кост! Каква ли каша от думи си забъркал… — лекичко се усмихна царят, сподави кашлицата си и зачете писмото.

… Седне ли човек да мисли, излиза, че ти, приятелю наш Иване, си стъпил много нависоко и поглед надолу не обръщаш. А когато бяхте с брата си Александра в Берлад, от гордост не страдаше и с всекиго лесно се разбираше.

Така ти говоря, защото умът ми не побира как се случи, че ония твои съродичи, бедни и отчаяни люде, които бягаха в нашата волна земя от Борила, около тебе се събираха и те ти помогнаха при обсадата на Търнов и сега пак идват при нас, като казват, че се радват да живеят далече от твоето царство.

Ако наречените бегълци са боляри, другояче бихме мислили. А като виждаме страдалци от болярските и от твоите имения, с горест си казваме: „Или е сляп Иван, или вече е заприличал на всички големи господари“.

Ние толкова много се радвахме, че си възвърна бащиното наследие.

В ложницата сякаш проникнаха шумът и врявата на Берлад. Бродниците нищо не вършеха тихомълком.

Колко ясни бяха мислите и намеренията на изгнаника Иван! Да се върне в Търнов, да стане цар — това и нищо друго.

После първият голям кроеж — да се справи с опасните съседи. А сега, на върха на славата и силата си, попадна в големия водовъртеж, който другите не виждаха, затова не можеха да разберат него, царя.

Какво искаше Кост? Да убеждава болярите по-меко да се отнасят със селяните си? Ала как и кой може да пресече в стотиците владетели лакомията за богатство? Тук заповедните грамоти не помагат.

Писмото изшумоля в пръстите му.

Накрая да ти кажа за монголите. Те са народ безчестен, мерзък и кръвожаден. Искат всички земи да прегазят и всички народи да покорят. Стягай се, защото, както от половците научаваме, може скоро и оттатък Дунава да минат…

Иван Асен още веднъж прочете тия редове. Зад малкото думи се криеше страшна опасност. Щеше ли българското царство да я избегне?

Втората, вътрешна врата, която свързваше ложниците на царя и на царицата, бавно се разтвори. Ирина влезе с тихи стъпки, отиде право при прозореца и дръпна докрай завесата. После се обърна към болния:

— Йоан, как си днес?

Тя се бе съвзела от второто раждане и царят с удивление гледаше здравия цвят на лицето й, наедрелите гърди, заоблените бедра. Не само красотата — младостта в нея диреше начин да се покаже, да накара всички да я гледат и да се възхищават.

— Ами ти как си, светла моя зорнице?

По-рано не подбираше така старателно изразите. Думите идваха сами, понесли със себе си частици от силата на любовта му.

Ирина седна на столницата до ложето. И сега в държанието й, в начина, по който обърна очи и по който се канеше да заговори, царят видя оная заучена отмереност на движенията, която ненавиждаше.

— Ти се измъчваш не само от болестта, Йоан, виждам…

Иван Асен й показа писмото:

— От Берлад е. Много селяни бягали там, а старите ми приятели недоумяват защо съм допускал в царството хора да страдат… Искат да реша онова, което бог е решил веднъж — да изравня господаря със слугата.

Той се закашля и Ирина сложи кърпичката си на устата му.

— Поне сега не приемай никакви писма, никакви грамоти. Ще кажа на отец Саватий да не те безпокои…

— Саватий?

Като си пое дъх след последното избухване на кашлицата, царят опря глава във високото възглавие. Ето, дойде неизбежното… Ирина и Саватий.

Подозрението изплува като тъмен облак. Ирина харесва Саватий и ако не е въздържаността на архимандрита… Ала дали наистина Саватий е въздържан? Преди няколко години царят научи, че той имал любовница — дъщеря на занаятчия, — която поддържал богато. Тогава Иван Асен се отнесе с добродушие, защото не един от висшите духовници нарушаваше обета за целомъдрие, а Саватий изпълняваше длъжността на пръв придворен, занимаваше се със светски дела, движеше се сред миряни.

Саватий беше истинска сянка на царя. Плътна, необходима сянка. Без него би останал като без ръце, особено сега, когато грижите по управлението на царството му бяха дотегнали.

„Ще наредя да преместят бързописците, подчинени на логотета, в дома, гдето по-рано живееше Ирина с майка си“ — веднага откри изход Иван Асен.

Ще, не ще, Саватий по цял ден ще трябва да стои в тоя дом и Ирина много рядко ще го вижда.

— Плаче ли Теодора? — с пресилена усмивка попита Иван Асен.

— Миналата нощ не можах да спя…

— Затова ли така си бледа?

— Не… — пипна с длан дясната си буза Ирина. — Тъй ти се струва, Йоан.

Тя много се страхуваше да не получи бледия, възжълт цвят, който имаше лицето на майка й. Кера Мария някога често повтаряше: „Като родиш като мене четири деца, и твоите страни ще заприличат на смин и ще се оплакваш от болки тук и там“.

„Няма да родя толкова деца!“ — с детска упоритост й отвръщаше Ирина.

— Трябва да се храниш по-добре — продължаваше да я плаши Иван Асен и това бе някаква тайна отплата за цъфтящата младост на Ирина.

— Но мене нищо не ме боли!

— Лицето ти… — пак поде царят.

Ирина стана и с лека усмивка каза:

— Ще се видя в огледалото. Ти не мърдай от ложето. Ще кажа тук да ти донесат вечерята.

Тя изчезна в съседната стая и царят отново отпусна глава на възглавието. Отпаднал, болен… В леглото ще се храни. Ирина го каза така леко!

Да можеха да го видят приятелите от младостта, съратниците, с които бе превзел Търнов…

„Само с тях мога да поговоря от душа!“ — помисли си Иван Асен.

„Ще повикам Михаила! — реши той. — Да зареже оная арбанашка земя! Протостратор ще го направя!“

Царят си спомни за брат си и неволно поклати глава. Не можа Александър да стане негов истински помощник. И той като другите боляри мислеше само как да увеличи богатствата си и как по-весело и по-охолно да живее. Синът му, кръстен на цар Калояна, скоро ще навърши двадесет години. Миналата пролет момъкът идва в престолнината, Иван Асен го хареса. Калоян говореше умно, само че беше много рязък, държеше се с почит към царя, но не го ласкаеше, а Ирина погледна с явна неприязън.

„Трябва да го изпратя някъде като войвода, да заживее далече от баща си. Не бива да върви по неговия път!“ — рече си царят.

 

 

Михаил Бреговски пристигна в Търнов на другия ден след Сирни заговезни. Царят го посрещна с усмивка:

— Дойде тъкмо за великия пост. Как ще се сдържим да не се облажим?

Иван Асен не позволи на войводата да коленичи, улови го за рамото, приближи лице към неговото:

— И ти ли остаря толкова бърже, Михаиле?

— Каква ти старост, господарю. Сега карам петдесетте! — с лека обида в гласа отвърна войводата.

„Я какъв разговорлив е станал!“ — учуди се царят.

Михаил си остана неженен. От донесенията на Саватий Иван Асен помнеше, че войводата на арбанашката земя живее с вдовицата на един стотник и по други жени не се заглежда.

„Ще го попитам, само да не забравя“ — каза си внезапно развеселен Иван Асен.

Той отдавна не бе имал такова весело настроение.

Както правеше при най-лични гости, Иван Асен и сега щеше да бъде на трапезата само с Михаил.

Голямата маса бе наредена с блюда пържена риба, чер хайвер и мазно овче сирене. Хлябът бе топъл, вдигаше пара.

— Втори заговезни ще направя — рече, без да се усмихва Михаил, като сядаше.

Царят се прекръсти и отчупи парче хляб.

— Така ли? Обиждаш се, като ти кажат, че си остарял? — попита той шеговито.

Михаил бавно сдъвка залъка си и не отвърна.

— … А аз вече не се обиждам — уж с предишната закачка в гласа рече Иван Асен, но на лицето му се появи грижовен израз. Той докосна дрехата на гърдите си — нещо изшумоля под плата.

— На всичко отгоре стареят на Берлад, почетният Лазар Кост, с писмо ме зарадва…

С бавно движение, като че вършеше това насила, царят бръкна в дрехата си и измъкна пергамента. Подаде го на войводата. Михаил, като продължаваше да дъвче, започна да чете писмото.

Иван Асен напрегнато го гледаше.

— Хмм… — обади се само веднъж Михаил, дочете последните редове и посегна към парче пържена риба.

— Какво? — нетърпеливо попита царят.

— Лазуня Кост си мисли, че е едно и също да управляваш царство с боляри и селяни и да предвождаш бродници в походи за грабеж — с пълни уста отвърна Михаил.

Едва когато глътна залъка си, той продължи:

— Хвърли писмото в огъня и не си спомняй за него, господарю. Глупава работа!

— Вярно! — размаха ръце царят. — Седнал да ме кори и да ме учи. Кой е той? Прогонен дружинник! От селски род! Все към цървулите го тегли, иска и аз да замириша на цървул!

С внезапно движение той дръпна пергамента, смачка го в ръката си на топка и го хвърли в пламъците на голямото огнище. Като че махна от себе си неприятна тежест. Лекото, весело настроение отново го обзе.

— Ще се напием, ей богу! Искам да се напия! И никой няма да ни види. Само тъй двамата…

Иван Асен плесна с ръце. Влезе слуга и мълчаливо изслуша думите му — да донесе няколко амфори вино и никой да не смее да се появява в трапезната горница.

— Да пием за моя нов протостратор Михаил Бреговски! — пръв вдигна чашата си царят и изпи виното наведнъж.

Войводата го погледна учудено:

— Защо, господарю? Там, в арбанашката земя, съм си добре.

— Зная, с млада вдовица живееш… Нищо, доведи я тук!

— Не, това няма да стане.

Михаил бутна чашата си настрана.

Иван Асен се наклони към него през масата.

— Не разбираш ли, че съм сам! На никого, освен на старите си приятели не мога да вярвам. Заобикалят ме хора притворни, лицемерни. Виждам аз как се мъчат да прикрият алчността си, виждам и как са готови един друг да се разкъсат заради по-тлъсто парче имот…

Той се отпусна, облегна се на високия гръб на стола, клепките му потрепериха.

— … Ти си друг, Михаиле.

Изведнъж Иван Асен присви очи:

— Кой те знае, може и ти да си се увълчил?

Гласът на царя се измени бързо, затрептя подигравателно и в същото време тъжно, много тъжно.

— Не се гневи, господарю, изслушай ме докрай…

Михаил сложи големите си длани на масата, умислено наведе глава.

— Мога и да те излъжа, ала съвестта ми не позволява. Няма в мене оня пламък, който ти помниш. Уморих се… Ти си виждал мечове — дръжките им със злато украсени, а по острията ръжда.

— Какво ти липсва, Михаиле?

— За нищо не моля, господарю. Едно разбрах — човешкият живот не може да бъде като пълна месечина. Все ще е нащърбен единият край.

Колко много се бе лъгал Иван Асен, като си мислеше, че Михаил е само воин! А то — кой знае какво е преживял, за да стигне до това убеждение. Думите му поразиха царя: така е, винаги е нащърбена тая месечина, винаги!

В дъното на чашата си Иван Асен видя няколко капки недоизпито вино и му се стори, че оттам наднича кървавочервена месечина. Лъже, че е пълна, проклетницата, лъже!

Царят наля вино, с широк замах грабна чашата си и я пресуши.

— Да се махат от главата ми Кост и болярите лицемери, и всички!

После пак напълни чашата.

 

 

Зимата продължи дълго. Снегът се стопи чак към Цветница. А пролетта беше дъждовита, студена.

Като не можеше да се разхожда вън от престолнината, Иван Асен се занимаваше с челобитните молби на болярите, търговците, занаятчиите. Четеше дългите описания на майсторите и на главните надзиратели за извършените строежи, питаше патриарха кой манастир от какво има нужда, та да го дари.

Много дарствени грамоти подписа и подпечата царят през тия месеци. Съкровището бе препълнено, от всички краища на държавата се стичаше злато. През ден в престолнината пристигаха кервани на чуждестранни търговци.

На своя сват, никейския василевс Йоан Ватаци, царят редовно пишеше любезни писма. Не забравяше да отвръща навреме и на писмата, които му изпращаше Теодор Комнин.

Никея и Тесалоника се дебнеха. Ватаци се бе засилил много. Затова Иван Асен се съгласи да пусне през земите си шестдесетте хиляди кръстоносци, които латинският император Балдуин II бе насъбрал в западните страни. Ако поискаше, царят можеше да изведе три пъти по-многобройна войска и да разбие кръстоносците, но това би значело да напусне изгодното положение на владетел, който оправя работите на целия полуостров, и сам да се намеси в разправиите между отделните държави.

Като се показваше приятел на латинците, Иван Асен щеше да постигне две цели: папата ще се откаже от подготвения „кръстоносен поход“ към България и, от друга страна, тия шестдесет хиляди воини, ако не могат да сломят Ватаци, то поне ще ги попритиснат доста. Много се бе разширила Никея, трябваше да се свие оттатък Проливите. Така Комнин в Тесалоника ще стане равностоен съперник на Йоан Ватаци.

Предвижданията на царя се сбъднаха: кръстоносците превзеха без особена трудност крепостта Цурулон. При обсадата участваха и куманите на хан Итлар. А на Ватаци Иван Асен писа, че е бил принуден да пусне през своите земи войските на Балдуин II, защото иначе щяла да избухне кръвопролитна война, за която той не бил готов.

През лятото царят се оттегли в летния дворец. Живееше там с Ирина и децата, ходеше на лов и рядко канеше на гости някои от първите боляри. Едва в началото на есента се прибра в Търнов.

И още първия ден събитията го погълнаха. От северната граница съобщиха, че безбожните монголи разоряват руските земи, избиват половците и всеки, който се опълчи срещу тях. Много руси минали Дунава. Граничните войводи питаха: да ги пускат ли навътре в царството? Имало и много руски първенци. Измежду тях княз Яков Святославович, който дошъл с останките от своята дружина, искал да се яви при царя.

Забравил бе Иван Асен как изглеждат руските воини. Позабравил бе и руската реч. Затова, като видя до стените на Раховецката крепост двойната конна редица на дружинниците, като забеляза раздвоените накрая стягове и конусовидните шлемове, поиска му се да извика: „Така ли трябваше да се срещнем!“.

Бавно приближаваха конниците. Колко ли пъти всеки от тях бе гледал смъртта в очите, колко ли монголски глави бяха паднали под ратните мечове, колко ли стрели и острия на копия бяха спирали в дебелите ризници…

Ще съберат сили русите, ще се стегнат князете им и ще върнат на монголите, както е казано в писанието — око за око, зъб за зъб.

— Да слезем, светиня ти — тихо рече Иван Асен на патриарха.

Йоаким II погледна царя. Той всичко вършеше мълчаливо и Иван Асен в себе си му благодареше, че не му додява с излишни приказки. Тих, нисичък старец беше вторият български патриарх. Той и сега за нищо не запита, а заситни по каменната стълба.

Натежало бе есенното небе от тъмни облаци. Вятърът свиреше в зъберите на крепостната стена, като през каменен гребен.

Отмерено крачеха уморените коне. Ни вик, нито конски хрип нарушаваха тишината. Царят вече виждаше лицата на първите конници. Видя и предводителя им с посребрен шлем, на челната част, на който бе вградена иконка с образа на свети Яков, брата господен.

„Той ще е Святославович!“ — помисли си Иван Асен.

Руският княз не вдигаше очи към посрещачите. Той спря коня си, слезе от седлото и като сне шлема, свел глава, тръгна напред.

Воините един по един пристигаха и се нареждаха в дъга на полегатия склон. Като княза си и те мълчаливо слизаха от конете и смъкваха шлемове.

Патриарх Йоаким посрещна княза, вдигна ръце:

— Какво да ви кажа, с какво да ви сравня, клети руски воини? На какво да ви оприлича, за да ви утеша? Всяка ваша рана е като море голяма… Тъгуват пътищата на руската земя, защото безбожници яздят по тях. Плаче небето, помрачено от безсилие, че не може с нищо да помогне на безбройните бегълци…

— Помилуй ни, отче! — високо извика Яков Святославович и падна на колене пред патриарха.

Князът бе едър, лицето му, опърлено от вятъра, с кръгла руса брада, бе събрало мъката и отчаянието на стотината воини.

— Заради княжеските разпри и заради греховете ни бог изпрати върху нас монголската войска — с разтреперан, развълнуван глас рече Святославович. — С горчилка сме преситени, с пелин сме напоени… О, горко ни!

Той улови десницата на патриарха, целуна я, сложи я на главата си.

Иван Асен стискаше устни. Състраданието го подтикна напред, накара го да отиде при коленичилия княз.

— Стани, княже Святославович! Божието милосърдие е безкрайно. Пак ще се върнеш в родната земя. Победител ще си тогава, княже!

Святославович се изправи с мъка, олюля се.

— Чувахме за добрината ти, господине и господарю Асенович.

Святославович се наведе в поклон, а царят му подаде двете си ръце с длани, обърнати нагоре.

— Ето ти, княже, опора!

Отначало Святославович нерешително протегна ръце, но като срещна погледа на царя, бързо ги простря напред. Плътно прилепнаха длан о длан, здраво се вплетоха пръстите.

— Силен е бог! Той ще ви помогне! — разнесе се гласът на патриарха.

Воините един по един започнаха да се кръстят.

Царят пусна ръцете на княза. И Святославович се прекръсти широко и бавно.

 

 

На русите Иван Асен разреши да се настанят на първо време в Раховецката крепост. Да се съвземат изгнаниците, да отдъхнат.

Със Святославович царят няколко пъти се среща. Канеше го в двореца, разпитваше го за познати князе, молеше го да му разкаже всичко, което знаеше за монголите.

Вече втора година продължавала отчаяната съпротива на руските градове. Един след друг паднали Козелск, Чернигов, Переяслав, Киев.

Черниговският княз Михаил Всеволодович избягал при маджарите със сина си Ростислав. Дошъл редът на галичкото княжество. Паднал Галич, паднал и славният град Владимир…

За битките, в които бе участвал, Яков Святославович не говореше. С дружината си не бе направил повече, отколкото всеки друг княз и отколкото защитниците на всяка руска крепост.

Като размисли няколко дена, Иван Асен издаде грамота, с която обяви Яков Святославович за областен войвода и кефалия във Вратица. Воините му, ако искаха, можеха да останат във войската като наемници, а ако не желаеха, имаха право да се заселят във владенията на новия войвода.