Димитър Мантов
Иван Асен II (5) (Цар и самодържец)

5.

Александър често се обаждаше от Средец, съобщаваше какво ново се е случило в областта и най-вече какво е научил от свои хора, изпратени тайно в Плъвдив и по-далече — чак в Адрианопол.

Седмица след заминаването на бродниците Александър съобщи: „Брате мой и господарю, знай, че през ромейските земи е тръгнал маджаринът Андрей с войската си. В деня на безсребърниците Козма и Дамян е стигнал до Адрианопол. Пътят му минава през Траяновите врата и Средец. Как да се отнеса с тях — като към приятели или като към врагове? Ако трябва да ги посрещна с оръжие, ще изпратиш ли войска на помощ? За маджарското войнство сходници ми съобщиха, че не е сила велика. Изтощени от горещини и болести, маджарите вървят в похода два пъти по-бавно, отколкото трябва“.

От припряност Иван Асен дори не свика ближните си боляри на съвет. С войводата Климент решиха да съберат по-голямата част от войската и да причакат крал Андрей при Траяновите врата.

Областните войводи побързаха да се отличат. Всеки изпрати най-добрите си войници, мнозина пожелаха лично да участват в похода. На много от тях царят нареди да не напущат своите области. Той знаеше, че още Борилови привърженици се спотайват.

От Търнов тръгнаха няколко полка. При Ловеч към войската се присъединиха конници и пешаци, а в северния край на Етрополския проход повече от десет конни дружини и няколкостотин копиеносци, насъбрани от бдинския кефалия, чакаха царската войска.

За да не губи време, Иван Асен поведе полковете покрай Гълъбец, слезе до Тополница и се отправи по прекия път за Траяновите врата. На Александра съобщи да не се бави нито ден, а да тръгне към непристъпния проход с колкото воини има под ръка.

Гористи склонове, пропасти и стръмнини, многобройни потоци и усойни места представляваше „клисурата Василика“, както ромеите наричаха злополучното за тях място, гдето император Василий II бе разбит от Самуила.

От незапомнени времена тук минаваше път. Построеното от римляните бе укрепено от ромеите, а сега служеше на българите. При някогашната римска станция за сменяване на коне от двете страни на пътя се издигаха на удобни височини две здрави кули с тесни бойници. Голяма каменна стена съединяваше кулите и образуваше огромна, непристъпна крепост.

На самия път стената имаше врата, висока двадесет и четири и широка петнадесет стъпки. Долната част на вратата бе изградена от големи камъни, а горната и сводът — от тухли. Тая „Траянова врата“ бе дала името на целия проход.

Войската се пръсна по доловете и по полегатите склонове. Летните горещини тук не се чувстваха, имаше прохладни сенки и бистра планинска вода. В ракитака се надпяваха шарени дроздове. Привечер към малките ручеи се стрелкаха диви гълъби.

От говора и виковете на войниците, от цвиленето на конете гората се изпълни с хиляди шумове. Нямаше да причакват маджарите из засада, та да се притаяват в гънките на прохода. Щяха направо да предложат на крал Андрей: да подпише клетвена грамота, че връща двете български области, или в противен случай да приеме боя. Това знаеха не само болярите и войводите, но и всички войници.

Иван Асен обхождаше становете на отделните полкове и на конните дружини. Където се появеше, настъпваше тишина. Старите боляри, които помнеха баща му, познаваха Калояна и Борила, се удивяваха на спокойния му и твърд говор, на изпитателния му, умен поглед.

Понякога царят бе придружаван от болярина Алексий, войвода на събрания из Търновско пеши полк, от Михаил, който началстваше конния търновски полк, от протостратора Климент и по-често от войводата Боривой, довел от ришкия край голяма конна дружина.

Особено настроение цареше във войската. Като че походът беше царска забава и нищо страшно не можеше да се случи дори да се сбият с маджарите. Нали казват, че те са изтощени от дългото пътуване, сам крал Андрей едва се съвзел след тежка болест и сега не може да язди, а пътува в закрита кочия като престаряла болярка.

Севастократор Александър още щом пристигна с многолюдната си конна дружина, не се стърпя и въпреки Ивановото несъгласие поведе една петдесетка бързи конници по пътя, да разбере докъде точно са стигнали маджарите.

 

 

Те идваха с бавен ход към Траяновите врата. Само военачалниците имаха коне, дори кралската охрана бе спешена, а благородниците бяха с окъсани дрехи, пробити ботуши и измърсени походни плащове.

Военачалници бяха изгубили отрядите си, приятели — своите близки, цялата войска бе загубила славата на „кръстоносци“, защитници на светия гроб. Сега враговете на маджарския крал имаха за какво да се присмиват, противниците на папата — над какво да злорадстват.

Войниците едва тътреха краката си, подпираха се на копията като на тояги. Гладът беше изморил безброй воини, той изтощи всички, подготви почва за болестите, които връхлетяха върху войската като лешояди, готови да разкъсат и сетните останки от някогашната сила на крал Андрей II.

За подчинение на началниците не можеше и да се говори. Гладните войници се отделяха от пътя на големи групи и опустошаваха каквото им падне под ръка. В тия набези мнозина намериха смъртта си, ала живите не се стряскаха. Щом стъпиха в плодородното Плъвдивско поле, втурнаха се сред натежалите от плод дървета. Сега и бароните не се срамуваха, спускаха се и разтваряха клоните. Ябълки, неузрели круши дивачки, дори дренките и трънкосливите не избягваха от настървените кръстоносци. Нямаха време за лов.

— Елере!^[1]

— Още малко!

— Скоро ще сме у дома си!

Крал Андрей рядко поглеждаше през малките прозорчета на кочията. Всичко бе свършено, всичко бе покрито с тоя мръсен прах, който лепнеше по дрехите, по лицата, по оръжието. Лепнеше, но не закриваше страшните следи от изтощителния поход и от изтърпените болести.

— Свети Лаврентий! — от време на време изохкваше кралят и се унасяше в мъчителна дрямка.

Когато походните колони навлязоха в гористите възвишения близо до Траяновите врата, крал Андрей неволно вдигна глава и дълбоко пое дъх. Свежестта на прохладната гора проникна в кочията, напомни му за обширните владения, в които ходеше на лов, за непристъпната хубост на Карпатите. Ала в тила му зачука тъпа болка и той уморено отпусна глава на възглавието. Косите му бяха започнали да побеляват, бели снопчета имаше и в четвъртитата му черна брада.

Остаряваше… Преди десетина години повали с копието последния си тур. В Галиция беше това, в тая Галиция, която му погълна толкова време и сили…

Кочията внезапно спря. Загъгнаха гласовете на телопазителите.

Кралският свещеник капеланът^[2] Бенедикт открехна вратичката и преди да си покаже лицето, сухата му космата ръка поднесе на краля сребърно тасче, пълно с бистра планинска вода.

— Пийни си, светлейший господарю.

Крал Андрей пое тасчето, бавно го приближи до изсъхналите си устни и глътка по глътка изпи студената вода.

— Защо спряхме? — попита той. — Аз нищо не съм заповядвал!

— Конниците от челния отряд не са се върнали, светлейший господарю — спокойно отвърна Бенедикт.

— Идват! — долови кралят тропот на копита и като върна сребърното тасче на духовника, намръщено добави: — В опасен проход се навряхме. Слънцето клони към залез, не бива повече да губим време!

Той затвори вратичката и пак се отпусна на меките сирийски килими. Главата все още го болеше.

До кочията спряха конници. Кралят позна по гласа младия Йозеф.

— Невъзможно е да се мине! Каменна стена прегражда пътя, а в стената има врата. Когато приближихме, вратата се разтвори. Видяхме неколцина български военачалници, доловихме и обичайния за голяма войска шум. Един от българите вдигна ръка за приятелски поздрав и на маджарски език ни каза…

Крал Андрей блъсна с крак вратичката и подаде глава от кочията.

Рицарят се поклони от седлото по военному, като сне шлема си и го улови под дясната мишница.

— Пресветлий господарю, разправях на почетния отец Бенедикт…

— Чух! — прекъсна го кралят. — Говори по-нататък!

— Новият български цар Иван Асен е завардил прохода с голяма войска и един от военачалниците му предлага още днес да се срещнеш с царя. Заплашват, че ако не се съгласиш на мирни преговори, ще ни нападнат…

— Трябва да се съглася… — процеди през зъби крал Андрей.

Военачалниците и телопазителите, които познаваха господаря си, трепнаха от гласа му. Скоро не бяха виждали краля така потъмнял.

— Оседлайте парадния ми кон! — още по-ниско, с още по-голямо усилие да не изругае нареди Андрей II.

 

 

Срещата щеше да стане на триста крачки пред Траяновите врата, при голямата купчина камъни, с които преди няколко десетилетия ромейският управител на Средец се бе канил да поправи разсипания път. Там мястото беше равно и неколцина български войници разстлаха големия килим, който обикновено украсяваше царския шатър. Донесоха и два стола с извити облегалки и широки подлакътници, изкусно украсени със сребро.

Към мястото на срещата пръв тръгна крал Андрей. Копринената покривка на коня му стигаше до земята. Пред него яздеше наперен оръженосец. Капеланът Бенедикт яздеше след краля, а първите благородници и охраната, строени в две дълги редици, завършваха шествието.

Прозвуча двукратно изсвирване на тръба, вратата се разтвори и Иван Асен на бял кон, в багреница, червени ботуши и позлатен шлем на глава се отправи срещу маджарите. Зад него в лек галоп го догонваха брат му Александър, протостраторът Климент и войводата Алексий. Двадесет отбрани по ръст, все едри войници от търновския конен полк придружаваха в разсипан строй господаря си.

Стройното шествие на маджарите и неочаквано появилите се български конници на пръв поглед създадоха впечатление, че се срещат в бой два противника. Ала Иван Асен пръв спря коня си, щом наближи до мястото на срещата, леко скочи от седлото и стори знак с ръка на придружвачите си да не приближават.

Крал Андрей с недоумение наблюдаваше младия български владетел. За да не остане и той назад, макар че бе още твърде слаб от болестта, скочи на земята и махна с ръка на своите хора да го чакат. Той и не помисли, че не знае нито една българска дума, а преводач не се виждаше.

Иван Асен се поклони само с глава и на звучен руски език, галицийско наречие, се обърна към маджарина.

— Добре дошъл на моя земя, брате и кралю угърски!

През многобройните походи в Галичината Андрей II понаучи руски. Нали синът му Коломан бе провъзгласен за крал на Галиция! Ала той нямаше време да се учуди отгде българинът тъй добре бе усвоил руската реч.

— Благодаря — сухо рече крал Андрей, като не добави обръщението, което му подхвърляше Иван Асен.

Наречеше ли „брат“ тоя млад мъж, това означаваше, че го признава за владетел, равен по достойнство на себе си. А да се обърне с думата „сине“, като към владетел от по-нисък, подчинен ранг, не искаше. Българинът можеше да се обиди, загдето се отнася към него така.

— Бях изгнаник в Галичката Рус, но там не се срещнахме — като се усмихваше леко, поде Иван Асен.

— Да не би князете Игоревичи да са те покровителствали? — подхвърли Андрей II.

— Нека седнем — отклони отговора Иван Асен. — Ти, брате, навярно си твърде много изморен от похода…

Седнаха едновременно на столовете. Крал Андрей по навик от дългото пътуване в кочията простря напред крака. Притвори очи, искаше да събере мислите си, да предугади какво ще каже сега българинът.

— Не се месих в борбите на руските князе. Живях в Берлад, при бродниците — рече Иван Асен, замълча и като видя, че Андрей II не се кани да заговори, по-бързо продължи: — А като се върнах и поех бащиното си наследие, с огорчение узнах, че ти, брате и кралю угърски, си завзел две обширни български области. Канех се да изпратя пратеничество при тебе да те помоля като брат брата — върни ни Бялградската и Браничевската област.

— Ние ги получихме като награда за помощта, която дадохме на Борила! — не се сдържа крал Андрей.

— Бунтът в Бдин вдигнаха хора, които признаваха мене за законен владетел. Ако и сега, брате наш, продължаваш да зачиташ Борила за цар, трябва да прекъснем преговорите и да потърсим друг начин… — вече без усмивка рече Иван Асен.

Андрей II преглътна, шумно пое дъх. Мъчеше го жажда. Как му се искаше да изпие поне няколко глътки от студената изворна вода, която преди час му поднесе отец Бенедикт!

Иван Асен забеляза, че устните на краля са засъхнали, че той едва преглъща, и повика с ръка войводата Алексий. Боляринът дойде с бавни крачки и се наведе над царя.

— Медовина!

Алексий кимна с разбиране и се отдалечи.

— Медовина — повтори крал Андрей и неочаквано вдигна глава: — И ти ли, владетелю български, си несговорчив като руските князе?

Той впи поглед в Иван Асена, готов да му хвърли още едно предизвикателство.

Иван Асен все едно не бе чул нищо. Наклони се и заговори още по-любезно:

— Искам да ти съобщя, брате и кралю угърски, че като се върнах в бащината си земя, заварих много неща променени. Най-напред се заех да насъбера голяма войска. Добри войводи имам, учили са бранния занаят още при цар Калояна. Вестта за приближаването на твоята войска към Средец ме завари тъкмо когато бях свикал повечето полкове и дружини…

Иван Асен не поглеждаше към краля. Ръцете му се впиваха в коленете и думите някак нехайно падаха от устата му:

— Имам един войвода, твърде опитен и с набито око. Той видял и преценил твоята войска. Каза ми, че ние сме четири пъти по-многобройни, а конницата ни е десет пъти повече от твоята!

— Искаш да се бием? — пресипнало попита крал Андрей.

— Само ти, брате и кралю угърски, можеш да решиш това — рече Иван Асен и се обърна, щом долови стъпки.

Войводата Алексий донесе сребърна кана с тясно гърло, а един от царските телопазители притича с поднос, на който бяха поставени две големи златни чаши. Алексий напълни чашите, взе подноса от войника и първо предложи на маджарина.

Без да каже дума, крал Андрей пресуши чашата, изкашля се дрезгаво и нетърпеливо загледа как Иван Асен бавно отпива от медовината.

— Ние се мъчихме за божия гроб — не дочака той и високо заговори. — С пресни сили ти ще се нахвърлиш върху кръстоносната войска!

— Всичко ще сторим, за да си възвърнем отнетите земи! — твърдо рече Иван Асен.

Войводата Алексий стоеше само на няколко крачки и напрегнато гледаше ту царя, ту маджарина.

Андрей II наведе глава. Широката му уста се сви. Горната му устна едва забележимо трепна и той впери поглед в земята. Припомни си разговорите в Константинопол с Конон дьо Бетюн, първия съветник на императрица Йоланта. Чрез втората си жена крал Андрей се родееше с константинополските латински императори, а по време на похода, като мина през Никея, свърза сина си Бела с Мария, второродната дъщеря на Теодор Ласкарис. Йоланта бе решила да закрепи Латинската империя, като използва старите и създаде нови роднински връзки с околните владетели. Между другото Дьо Бетюн изказа съжаление, че няма никаква възможност да се сродят с новия български цар, за да не напада Иван Асен империята.

Крал Андрей за пръв път от началото на разговора се усмихна. Знаеше вече как да подхлъзне хитрия българин.

— Бог вижда — заговори кралят с особен, гръден глас. — Трябва да се разделя с най-голямата си, любима дъщеря и да я изпратя в чужда страна.

— За какво говориш? — чистосърдечно попита Иван Асен.

— Ана-Мария! Плът от моята плът, кръв от кръвта ми! Съгласявам се да те направя мой зет и да дам като зестра на дъщеря ми Бялградската и Браничевската област. Ти си щастлив, че получаваш две награди срещу нищо, че се сродяваш с константинополските латински императори и никейските господари. От днес влизаш в семейството на големите владетели. Моли се на бога за щастието, което ти дарува!

Иван Асен неволно стана. Дълго бе обмислял трудния разговор, но такъв обрат не бе очаквал. Не знаеше какво да отговори. Този маджарин дори не го пита дали не е свързан с жена, която обича. Говори му, като че прави голямо благодеяние.

Алексий пребледня. Сребърната кана в ръцете му трепереше. Затаил дъх, той чакаше отговора на младия цар.

— Аз съм женен… Имам и дъщеря… — пресекливо рече Иван Асен. — Не мога да приема великата ти милост.

— От какъв род е сегашната ти съпруга? — нехайно подхвърли крал Андрей.

Той тържествуваше. Най-сетне можеше да си поиграе с тоя младок, който преди малко се опитваше да ги заплашва.

— … От стар болярски род.

— Ха! — отвори широката си уста кралят. — Та какъв владетел си ти, когато не си сроден с някой прочут двор? Ако мислиш да управляваш тъй, както се управляват бродниците — не върви, млади ми приятелю, не върви!

Иван Асен прехапа устни, седна на стола и не вдигна очи.

— Ще напуснеш тъй наречената си съпруга и ще вземеш жена от рода на Арпадите! — гърмеше в ушите му наставническият глас на крал Андрей и той знаеше, умът му подсказваше, че трябва да го послуша. Иначе ще си остане владетел, непризнат от никого, заобиколен от врагове, застрашен от постоянни нападения.

Алексий се наведе над него, подаде му чаша с медовина. Той едва бе намерил сили да я напълни с треперещата си ръка.

„Сега се решава дали царството ми ще излезе на широк път, дали ще застане наравно с другите държави“ — подсказваше разумът на Иван Асена.

— Моли се на бога за щастието, което ти се пада! — повтаряше крал Андрей.

Иван Асен вдигна ръце, събра ги със сплетени пръсти и тихичко рече:

— Не ме оставяй, господи, до края на земните ми дни…

Гласът му беше задавен, клепачите му играеха, като че сълзи напираха зад тях.

Войводата Алексий се обърна и като подгонен затича към смълчаната група на царските придружвачи. Крал Андрей с недоумение погледна след него и вдигна в почуда рамене. Защо хукна военачалникът, какъв е тоя ред във войската на бъдещия му зет?

„Млад е, мога да му бъда баща, а той се надяваше да ми метне примка на шията“ — помисли си Андрей II и отново протегна нозе, като че се намираше у дома си, в Естергом.

 

 

Заобиколени от първите си военачалници, двамата владетели подписаха клетвена грамота. Крал Андрей заявяваше, че е съгласен дъщеря му Ана-Мария да се омъжи за българския цар и й дава зестра Бялградската и Браничевската област, а Иван Асен се съгласяваше на тоя брак и обявяваше под клетва, че занапред ще бъде верен съюзник на своя тъст във всички воински начинания, свързани с общите им граници.