Димитър Мантов
Иван Асен II (29) (Цар и самодържец)

3.

Градината край двореца приличаше на малко зелено езеро. Тук и крехките дръвчета, и старият клонест орех тънеха в зеленина. Южнякът полюшваше гранките им и се носеше над ленивия Етър.

Миналата година архимандрит Саватий донесе от Беломорието няколко пауна и сега красивите птици величествено стъпваха по полянките.

Ана-Мария и кера Мария — съпругата на Теодор Комнин — седяха на припек върху малки сгъваеми столчета до брястовете и се оплакваха една на друга. Царицата беше бременна в деветия месец и макар че щеше да ражда за четвърти път, беше неспокойна. С кера Мария се сближиха още през есента, един и същ знахар ги лекуваше. Някогашната „солунска императрица“ бе научила български.

Опечаленото, съсухрено лице на кера Мария караше чувствителното сърце на царицата да потръпва от жалост. Пленницата не бе сторила никому нищо лошо: страдаше от същите болки, които изпитваше и Ана-Мария. А дъщеря й Ирина, вместо да я успокоява, все й натякваше:

— Нищо ти няма. Татко и Йоан са за оплакване, от години не сме ги виждали.

Тамара, вече петнадесетгодишна, две години по-малка от Ирина, бързо се сдружи с ромейката.

В тъгата си по сестричката си Елена Тамара мислеше, че е намерила искрена приятелка. Тиха, винаги болнава, тя се възхищаваше на жизнерадостната Комнинова дъщеря. Ирина умееше да пее хубаво, да танцува, а хукнеше ли из двора, стройното й тяло пореше въздуха като стрела.

Взаимните гостувания на Трапезица и в двореца станаха необходимост за жените и момичетата. Иван Асен с благосклонност гледаше на това, но избягваше да се отбива в ложницата на Ана-Мария, когато при нея беше някогашната „императрица“ с дъщеря си.

Тоя ден царят излезе в градината за малко. В работната горница беше хладно, а още при първите стъпки навън слънцето го заслепи, вятърът го погали и му напомни, че каквито и грижи да има, колкото и години да минават, все пак има нещо, което винаги носи приятен трепет.

И в най-дребните, незабележими на пръв поглед промени бе притаена частица от слънчевата радост и от бушуващата пролет. А гордите стойки на пауните накараха царя да се усмихне.

Щом забеляза Иван Асен, кера Мария понечи да стане. Той простря длан, за да й забрани поклона, който тя щеше да стори, поздрави и заговори на гръцки:

— Не издържах в двореца. Слънцето ме помами.

— То дава здраве, кирие.

— И радост!

— Иван — помоли Ана-Мария, — приказвай на български.

Тя винаги се ядосваше, когато около нея говореха на гръцки. Струваше й се, че пропуска нещо много важно от разговора.

— Няма какво толкова много да си казваме — рече царят, поклони се с глава на кера Мария, погледна усмихнат жена си и тръгна нагоре по широката пътека.

Вървеше, а пред очите му не изчезваше лицето на Ана-Мария. С бръчки по челото и тъмни петна по страните, в него нямаше и следа от някогашната миловидност. Гушката й бе отпусната. Бледи бяха месестите й устни.

Не промяната във външния вид на Ана-Мария караше царя все по-често да чувства някаква непълнота и незадоволеност. С жена си той никога не можеше да говори за делата, които го вълнуваха, и за какво ли биха могли двамата да приказват? За здравето на децата, за новите платове, които търговците донесли, за това, че дойката Оприка по някакъв сигурен белег пророкувала, че скоро ще омъжат и Тамара.

„Вярно ли е, Иван?“ — наивно питаше Ана-Мария и той си мислеше с отегчение дали някога ще престанат глупавите й въпроси, нейните постоянни и излишни безпокойства.

Царят постави лявата си ръка над очите. Изглежда, зрението му бе отслабнало или през последните вечери, когато седеше до късно на работната си маса, се бе преуморил. Светлината струеше като водопади, небето ослепително блестеше.

— Татко! — чу Иван Асен гласа на Тамара.

От близката полянка дъщеря му махаше с ръка. В краката й се виждаше един от пауните. До нея Ирина галеше дългата опашка на друг паун. Тя бе облечена в синя туника, впита в тялото й, обшита по края със златна шевица. Под огърлието се откриваше нежнобяла кожа.

Царят приближи към момичетата, наведе се и понечи да погали пауна, който стоеше до Тамара. Паунът се дръпна, сви опашка и уплашен побягна по нанадолнището. Тамара се затича след него.

— Цезар! Цезар! — викаше го тя по име.

Архимандрит Саватий бе кръстил птиците по имената на императори и императрици. Имаше една Помпея, един Октавиан, Александър Велики.

Ирина улови своя паун за опашката, да не побегне. Сякаш подтикван от нечия ръка, Иван Асен тръгна към нея. Продълговатото й лице беше чисто и бяло, косата й — лъскава и черна. Зад тъмните зеници на големите й очи се таеше нещо, което царят поиска на всяка цена да отгатне: дали уплаха, че стои пред господаря на българите и гърците, или самоувереност, каквато притежава всяка истинска красавица?

„Как не съм забелязал. Та тя…“ — мисълта на Иван Асен не спря дотук.

В този пролетен ден, сред зеленината на дворцовата градина, той откри, че все още се вълнува като момък. Това беше и радостно, и малко тъжно, защото косите му сребрееха и често усещаше как сърцето му се уморява.

Той вдигна глава и с чужд, несвойствен нему глас попита:

— Обичаш ли пауните?

— Те са царски птици. Всичко царско обичам.

Колко плътен и звучен беше гласът й, как спокойно отвръщаше тя! А зад зениците със светли кръгчета пак оставаше онова, притаеното, което царят на всяка цена трябваше да открие.

Ирина се изправи. Гърдите й равномерно се повдигаха. Тя стоеше дръзко и невъзмутимо, като че бе императрица, а не дъщеря на победен деспот.

Тамара се завърна, като носеше пауна на ръце. Тя се бе изморила, цялото и лице бе зачервено. Иван Асен отиде при нея, целуна я по челото и без да погледне Ирина, пое нагоре по пътеката.

Отдавна запаметените слова от „Притчите Соломонови“ изплуваха в ума му:

„Три неща са непостижими за мене, дори четири, които не разбирам: път на орел по небето, път на змия по скала, път на кораб посред море и път на мъж към девица…“

Два пауна му пресякоха пътя и Иван Асен спря да им се полюбува. И отново видя Ирина със синя туника и царствената птица до краката й.

 

 

Навръх Великден на царя се роди втори син. Кръстиха го Петър по името на цар Петра, най-стария от братята Асеновци.

Както при раждането на Коломан и сега търновчани споделиха радостта на Иван Асен. Бурета с вино се търкаляха по улиците, Великден продължи още два дена.

В престолнината имаше няколко полка. Чуваше се, че царят се кани да ги поведе към Константинопол, където Йоан Ватаци се отправил с многобройната си флота и с голяма войска. Ала минаваха седмици и месеци, а Иван Асен с нищо не даваше да се разбере, че ще тръгва в поход. Казваха, че Ватаци е изпратил вече трима архонти до царя да го питат защо не изпълнява обещанието си. Иван Асен отговорил:

— Ами ако в това време маджарите ме нападнат? Да почакаме още, има време.

Повечето от болярите, които живееха в Търнов, знаеха за писмото на Григорий IX до Бела IV. Папата още в края на миналата година подканяше младия крал да нападне „двамата схизматици Ватаци и Асен, които сключили помежду си съюз на безчестието“. За отговора на Бела в Търнов отдавна гадаеха. Отказът на Иван Асен да обсажда тая година Константинопол можеше да се тълкува като отдръпване от съюза с Никея, но можеше да означава и решение за силен отпор на маджарско нападение върху българските земи.

Три седмици след Гергьовден царят получи писмо от Григорий IX. Папата го съветваше да се откаже от съюза с никейския василевс и да се помири с латинския император. В противен случай ще бъде отлъчен от църквата.

Иван Асен отговори, че не е злопаметен, но помни удара, подготвен в Перуджия, когато той беше в добри отношения с константинополските латинци. Именно туй не му позволява да се сприятели с Йоан дьо Бриен.

По това време Ватаци продължаваше да обсажда Константинопол. Владетелят на Морея Жофроа дьо Вилардуен се опита да помогне на латинския император със своите сто и двадесет кораба. Той успя да се промъкне през веригата от кораби на гръцката флота, като потопи петнадесет от тях, и стигна в Константинопол.

И сега надеждите на Ватаци нямаше да се сбъднат.

 

 

Лятото си отиваше. Водите на Етъра все по-често влачеха сухи листа и прегоряла трева.

Царят се връщаше от обиколка на близките крепости, гдето се обучаваха дружини от постоянната войска. Реката му напомняше за приятните часове, прекарани във вировете по горното течение, и той не издържа. Нареди на десетината войници, които го придружаваха, да го почакат на пътя, под някоя сянка. После подкара коня си по пътечката, която слизаше към реката.

Конят, зажаднял, бързо притича по наклона и се спря на самия бряг. Иван Асен слезе, сне синята венецианска шапка, която носеше напоследък, махна летния плащ и остана по къса горна дреха от боядисан в зелено ленен плат. Краката в ботушите му пареха, но той първо разкопча дрехата си, запретна ръкави и наплиска лицето си. По брадата му потече вода, малки струйки, вмъкнали се в гърба, приятно го гъделичкаха.

Търнов не беше далече. Зад още два завоя се виждаше Трапезица.

Като изтри лицето си с голямата копринена кърпа, Иван Асен се ослуша. Не, това не беше вик.

„Пеят, но кои?“ — даде ухо той.

По това време, след вършитба, момите ходеха на реката да белят тънки дарове. И Ана-Мария говореше, че трябва да избелят изтъканите през последните месеци платна за чеиза на Тамара.

Иван Асен улови поводите на коня и тръгна нагоре по реката. Краката му потъваха в меката пръст. Той често навеждаше глава, за да се промушва под надвисналите клони на върбите. Песента все по-ясно звучеше, долавяха се и думи:

Белнали се бели платна

край реката, край Етъра…

Като яхна коня и мина на отсрещния бряг, Иван Асен неволно спря. По крайречните храсти като дълги пътеки се белееха платна.

Жива душа нямаше наоколо. Песента секна, разнесе се кръшен смях, чу се тупане на бухалки. Зад завоя имаше бързей — царят си спомни това, — там жените белеха платната.

Знаеше, че жените ще се смутят от появяването му, но не можеше да сподави желанието си да погледа как въртят бухалките и газят с боси крака накиснатите платна.

Точно зад големия глогов храст конят изпръхтя и в същото време се разнесе момински вик:

— Ой!

Царят тръгна по посока на вика и третата крачка занемя. Върху изсъхналите вече платна лежеше Ирина. Тя се бе надигнала на лакти, за да види кой минава. Като забеляза царя, дръпна с ръка дрехата си нагоре, за да закрие разголената гръд. Личеше, че е била задрямала и че не се е надявала някой да мине оттук. Беше облечена в бял хитон, така, както спеше лете. Туниката си бе подложила за възглавие и по краката й бе полепнал пясък.

„Господи! Като Суламита!“ — можа само да си каже Иван Асен.

Ирина сведе очи, сложи лявата си ръка върху гърдите и повече не мръдна. Разбудена от сладък сън, тя цялата бе изпълнена с топлина. Отдавна, още когато тялото й се променяше и гърдите й опъваха дрехата, тя бе забелязала как мъжките погледи я опипват и сама започна да желае ласката на мъж…

Домът на Трапезица, гдето живееха постоянно, беше охраняван. Ирина нямаше свобода да излиза на улицата, когато иска, а онова, което виждаше през прозореца, бе единственото й развлечение. Отсреща се издигаше къщата на болярина Люцкан. Той беше млад, често се изправяше на своя прозорец и се усмихваше на момичето. Ирина го сънуваше и свикна вечер, преди да заспи, да си представя как той влиза в ложницата, как ляга до нея и слага ръка върху гърдите й.

Ала един ден в отсрещния двор загърмяха кочии, вдигна се голям шум. Боляринът се женеше… Още на сутринта Ирина видя жена му — пълничка болярска щерка с кръгло лице. Люцкан и сега се показваше на прозореца — до него се облакътяваше жена му и го милваше по лицето, а той се усмихваше доволно.

Ирина се зарече да не поглежда към отсрещния дом. Наскоро след това между стражите, които пазеха къщата на знатните пленници, се появи момък с тънки черни мустачки, едър и силен. В неговите очи тя забеляза желание. Една вечер той дойде и поиска огън, за да запази борината при входа. Кера Мария си бе легнала, Димитриос беше в съседната стая и Ирина сама посрещна младия страж. Тя протегна ръка, за да поеме борината, ала пръстите й неволно докоснаха рамото му. Тогава войникът я улови през кръста. Беше толкова хубаво, че Ирина замря, притисна се в него. Ала това трая само няколко мига. Войникът си тръгна набързо.

Оная нощ Ирина не спа. Чак след три дена беше редът на младия страж да пази пред къщата и тогава тя издебна, отиде при него и му прошушна:

— Ела, в ложницата съм сама!

Той нищо не отвърна и не дойде. След това, колкото пъти го виждаше при входа на къщата, тя цялата се зачервяваше и си спомняше първата прегръдка.

Тоя войник беше страхливец. И боляринът Люцкан беше страхливец. И оня млад войвода, който миналата година на великденската служба се приближи в тъмнината до нея, бе страхливец. Той я прегърна по-буйно от войника, ала щом научи, че тя е дъщеря на Теодор Комнин и може да я види само ако някоя нощ се осмели да прескочи зида на охранявания дом, нито дума не й каза. Повече тя не го видя.

Ирина знаеше, че желаната среща с мъж ще стане, трябваше да стане. Тя очакваше тоя миг и страстно искаше човекът, който пръв ще я има, да е силен, мъжествен. С цялото си сърце тя ненавиждаше страхливците, които не се бяха осмелили да дойдат при нея.

От никого Ирина не бе чула, че може да я омъжат, както омъжваха всички момичета. Тя беше пленничка, стигаше й това, че с майка си и най-малкия си брат живееше в Търнов, а не в някой отдалечен манастир.

Тя усещаше погледа на царя върху себе си, усещаше как по жилите й се разлива нетърпима горещина, а гърдите й сякаш още повече наедряват. Като изви очи, Ирина видя, че глезените й са изкаляни, и внезапно стана.

— Защо лежиш на белените платна?

Той изрече глупави, излишни думи и веднага почувства това.

— Нищо… Ще ги белят още веднъж…

Ирина мина край него, мина и пред коня и нагази в реката. Като искаше да се измие добре, тя вдигна нагоре хитона. Откриха се коленете й и тъничките жилки на прегънките. Това не беше жест на опитна жена. В постъпката на момичето имаше наивност и прелест и тъкмо това още повече развълнува царя.

— Ела тук! — рече той.

Тя се обърна, сепната от властния му глас. Той я гледаше с поглед на човек, комуто нищо не е отказвано. Това беше мъжът — силен, здрав — когото тя очакваше. Лицето му беше опалено от слънцето, ръцете му бяха големи и мускулести.

— Ела — повтори Иван Асен и Ирина се подчини.

Като пусна дрехата си, тя не забеляза, че водата я измокри по края.

Откъм завоя долитаха женски викове. Нито за миг бухалките не преставаха да се стоварват върху мокрите платна. Пак се понесе песента — сега весела, шеговита:

Да ми дойдеш тази вечер,

тази вечер, мило либе…

Ирина не чуваше нищо и нищо друго не виждаше, освен опънатото лице на царя.

Случи се онова, от което Иван Асен се страхуваше най-много. Той попадна във властта на чувство, каквото никога не бе изпитвал.

Срещата край реката бе съдбоносна и за двамата. Иван Асен усещаше това смътно, ала постоянно. И как момчешки бе постъпил! Там, зад завоя, имаше жени. Когато отново поведе коня си, той отиде право при тях. Тамара се развика: „Татко, татко!“. Прегърна го през шията, а той не смееше да я погледне в очите.

„Ти си се изморил, татенце. Защо си минал чак оттук, за да ме видиш! Ние вече щяхме да се прибираме…“

Тия думи още повече го измъчиха. Тамара мислеше, че е дошъл заради нея, че е пристигнал да й се порадва.

Добре, че Ирина не се появи, остана върху купчината смачкани платна сама, познала за пръв път мъж. Иван Асен в себе си й благодареше за това и в същото време я съжаляваше. А може би тя осъждаше през сълзи себе си и постъпката на царя.

„Татко, не видя ли Ирина надолу по реката? — ненадейно го попита Тамара. — Като се изкъпахме, тя се облече и побягна. Не знам какво й щукна в ума.“

„Не съм… — отвърна царят. — Нали я познаваш, тя си е такава…“

Той не посмя да целуне дъщеря си. Струваше му се, че след всичко няма право да я докосва със същите устни, да я прегръща със същите ръце.

Ала това беше само временно отрезняване и още вечерта Иван Асен пожела Ирина с още по-голяма сила. Той вече караше четиридесет и седмата си година и след многобройните преживявания можеше трезво и спокойно да оцени щастието, което му се случи.

Думите, с които Соломон бе зовал Суламита, така пълно прилягаха на царевите мисли, тъй точно изразяваха трепетите на сърцето му, че той целият се отпущаше в словесния поток, повтаряше всеки израз, изричаше на глас най-звучните редове:

„Хубава си, мила моя, и петно няма на тебе!“

С всеки миг по-неудържимо ставаше желанието му пак да види Ирина.

Ана-Мария поиска да отиде за няколко седмици в летния дворец край Дряновец. В първите дни на есента там беше хубаво, освен това след раждането тя не беше напускала Търнов и се бе притеснила. Иван Асен одобри намерението й, прояви добро разположение към приятелката й кера Мария.

— Нека те придружи и тя, но без дъщеря си, защото и Тамара ще дойде с тебе, а съберат ли се двете момичета, по цял ден няма да мирясат. За Тамаричка това е вредно… По-добре е с кера Мария да бъде Димитриос.

Ана-Мария само кимна, че е съгласна. След раждането тя бе напълняла още повече.

Царят побърза да излезе от ложницата. Досега бе хитрувал, бе поставял клопки на враговете си, а от днес започваше да лъже и в семейството си. Онова, което бе нужно за благото на царството, за преуспяването на властта му, той извършваше, без да се бои от какаото и да е. Ала мисълта, че излъга жена си, за да може да се види с Ирина, го хвърли в смут. И още по-желана му беше Ирина, защото трябваше да къса от себе си, за да й докаже своята обич.

Сутринта Ана-Мария, кера Мария, Димитриос и Тамара заминаха за летния дворец, а вечерта Иван Асен, придружен само от верния си телопазител Смил, отиде на Трапезица. Пред дома на знатните пленници нямаше стража. По царска заповед стражата бе снета преди два дена.

Вратата бе затворена, не се виждаше нито една светлина в прозорците. Царят почука с пръстена си.

— Кой е?

— Отвори! — заповяда Иван Асен със същия глас, както бе заповядал там, край реката: „Ела тук!“.

Ирина го позна. Тя се канеше да ляга, за пръв път щеше да нощува сама в големия дом. Пет дена минаха от паметната среща и през цялото време предчувстваше, че царят ще я подири. Той не можеше да я изостави тъкмо сега, когато тя бе негова, не можеше да я отмине, защото се вълнуваше повече и от нея. Ирина помнеше как силно биеше сърцето му, с какви гальовни думи я наричаше.

Вече шеста година тя живееше в Търнов и не бе чула да говорят за царя, че има любовница или че обича да се весели с млади момичета. Иван Асен бе уважаван и за това, че е любящ баща и верен съпруг. В много случаи, когато боляри изоставяха семействата си и водеха разпуснат живот, той се бе намесвал. Онова, което бе скрито от очите му, все едно че не съществуваше, ала винаги строго бе корил сластолюбците.

С усета на момиче, което бе станало жена, преди да срещне мъж, много слушала за любовта и непостоянството на мъжете, Ирина бе доловила, че Иван Асен не търси в нея само момиче за развлечение. Тя добре познаваше Ана-Мария. Такава отпусната, постоянно охкаща жена носеше със себе си еднообразие и отегчение. Празничното в живота на царя беше тя — Ирина — и затова Иван Асен пак щеше да дойде при нея!

— Царю мой… — прошепна Ирина на български, като отвори вратата.

— Суламита… Моята Суламита!

Царят още от прага прегърна Ирина. Отвън на стража застана верният телопазител Смил — ням и бездушен към всичко, което ставаше около него.

— Чаках те, царю мой, как те чаках! — шепнеше Ирина, сложила глава на рамото му.

Свещта, която тя държеше в ръка, угасна. През отворения прозорец месечината разливаше светли полукръгове. Етър шумеше тихо, приятно.