Както изяснихме до тук, в човека, който е отворена многокомпонентна сложно организирана вероятностна пространствено-времева система, успоредно и едновременно се осъществяват различни процеси свързани чрез „хипервръзки“ както с елементите от вътрешната му среда (биологична и психична), така и с тези от обкръжаващата го среда. Енергията за това се получава в мембранните биоенергетични системи, превръщащи химическата или светлинна енергия в електрическа — трансмембранна разлика на електрическите потенциали (Δψ) или осмотична енергия от концентрационната разлика на разтворените вещества от двете страни на мембраната. Връзката между различните процеси се осъществява чрез актуалните потребности на организма. Вероятността (възможността) за удовлетворяване на потребностите в голяма степен зависи от дейността на субективната личност на човека, въз основа на филогенетическия и по-рано придобит индивидуален опит. Общият фундамент, който Природата е поставила в основата на Аза, са инстинктите. И тъй като „дейността на човека се определя от доминантните тенденции в структурата на личността“ (Е. Фром, 1990), нервнофизиологичните механизми за това доминиране са свързани с феномена — Доминанта на Ухтомски — временно господстваща рефлекторна система с първично огнище в един от отделите на мозъка, насочваща работата на нервните центрове в дадения момент и определяща вектора на поведение като „психичен резултат от непрестанна и непримирима борба на противоположни сили (З. Фройд)“. Актуалната потребност (Симонов П. В. Лекции о работе головного мозга, Москва, Институт по психологии РАН, 1998) е специфичната (същностна, фактическа) витална, духовна и социална сила на живите организми, осигуряваща тяхната връзка с външната среда за самосъхранение и саморазвитие. Потребността „облечена с емоциите“ е причина и източник на активност на живите системи в обкръжаващия свят. Тя се трансформира в мотивация, превръщайки се в „овеществена потребност“ и определя векторната насоченост на активността. Подобно понятие, но много по-тясно и под друго име — „либидо“, е в теорията на Фройд (1856–1939 г.) за инстинктите като източници на енергия за психическия живот.

Например гладът, е представител на „его-инстинктите“, чиято цел е съхранението на индивида, докато „обект-инстинкта“ за запазването на рода е свързан чрез любовта с обекта, като именно сексуалния нагон е силата която противостои на произтичащите от разума ограничения на социалния живот върху индивидуалното поведение. Така „его-инстинкта“ се противопоставя на „обект-инстинкта“. Именно „за да назове енергията на «обект-инстинкта»“, Фройд въвежда термина „либидо“. При това чрез концепцията за „нарцисизма“ Фройд стига до идеята, че самото „его“ е първичният обект на либидото и следователно енергията на самосъхранението е едно от превъплъщенията на либидото. По такъв начин либидото се оказва „еквивалентно на инстинктивната енергия изобщо“ (Зигмунд Фройд, Въведение в психоанализата, с встъпителна студия от проф. д-р Любен Николов, „Наука и изкуство“, София, 1991). За да се стигне до такова „монистично“ решение на проблема за психичната енергия, важна роля изиграват формулираните от Фройд два фундаментални принципа на функциониране на психиката: принципът на удоволствието и принципът на реалността. За Фройд преследването на удоволствие съвпада със самата цел и същност на живота. Но импулсите насочени към удоволствие са колкото ненаситни, толкова и слепи, и тяхното стихийно задоволяване неизбежно води до страдания и саморазрушения. Ето защо възниква съзнанието, което действайки в съгласие с принципа на реалността, е призвано да намира компромиси, ограничавайки удоволствията. Това обаче носи страдания, тоест удоволствието и насладата са неотвратимо и неотделимо свързани със страданието. Насладата се изкупува със страдание, но изкуплението не донася спасение от страданието. Изходът според Фройд, е неговото хладнокръвно приемане. Освен енергийните ресурси който Азът „заема“ от самите инстинкти, има още една психическа инстанция, която разполага с енергия за да контролира импулсите към удоволствия — „СръхАзът — психическата сила която осъществява моралния контрол върху човешкото поведение чрез механизмите на съвестта — качествено нова форма на чувството за вина, появяваща се на определен етап от развитието на детето“. Първоначално това чувство за вина е страх да не се изгуби любовта на възрастния закрилник, неговата благосклонност и сигурна защита, както и страх от наказанията, които той прилага. Ядрото на конфликта между детето и родителя е прословутият Едипов комплекс базиран на човешката сексуалност. Изобщо основния постулат в учението на Фройд е, че именно сексуалният нагон е силата, която противостои на произтичащите от разума ограничения на социалния живот върху индивидуалното поведение. Съвестта се оказва постоянен страх на Аза от безмилостно взискателният СвръхАз, а чувството за вина е най-непоносимото страдание, което съпътства цивилизования човек. За да разграничи този „котел, пълен с кипяща възбуда“, този „хаос от Аза (съзнаваното) и СвръхАза (субективираната външна социална действителност, закрепена в определени норми, изисквания, традиции, морал)“, Фройд въвежда специално ново название — „То“ (несъзнаваното). „Нагоните изпълват «То» с енергия, ала то не е организирано, няма цялостна воля, а само стремеж да удовлетвори нагонните потребности съгласно принципа на удоволствието“. „Така пришпорван от То, ограничаван от СвръхАза, отблъскван от реалността, Азът се бори да приведе в хармония силите и въздействията в него и върху него, а когато Азът е принуден да види своята слабост, обзема го страх — реален страх от външния свят, страх от съвестта пред лицето на СвръхАза, невротичен страх от силните страсти на То“. Ето защо когато говори за целебните възможно си на психоанализата, Фройд заявява: „Тяхната цел е да укрепят Аза, да го направят по-независим от СвръхАза, да разширят полето на неговите възприятия и да изградят организацията му така, че той да може да завоюва нови дялове от То. Там където е било То, трябва да стане Аз“. Така от лечебен метод в началото, психоанализата се превръща във всеобщ метод за изследване и разкриване на несъзнаваното в човека и неговата многостранна дейност в обществото — трудова, политическа, нравствена, художествена. В развитието на психоаналитичното учение на Фройд са налице два етапа. При първия етап, ключовите идеи са за механизма на изтласкването (механизъм на първична защита в борбата между желания и разум, „при който Азът се отдръпва назад от неприличния инстинктивен импулс, прегражда достъпа му до съзнанието и до прякото му разтоварване, но в същото време импулсът не губи нищо от своя енергетичен заряд и пробива някъде като създава симптомите — невротични или хистерични, които са в резултат от компромиса“) и за двата принципа на функциониране на психиката — принципът на удоволствието и принципът на реалността. При втория етап ключовите идеи са за структурата на личността представена от трите психични инстанции — Аз, СвръхАз и То и двата първични инстинкти или влечения — Ероса (стремеж не само към съхраняване и възпроизводство на живота, но и към изграждане на все по-сложни форми на живот като част от либидото) и Влечението към смъртта (крайният израз на стремежа за задоволяване на всяка потребност, към успокояване и покой). И при двата етапа Фройд се опитва да реши научно как си взаимодействат съзнаваното и несъзнаваното в психичния живот на човека и кои са енергийните източници на психичните процеси. „Оказва се, пише Фройд, че човешкото «Аз» не е стопанин в собствения си дом“. Поради това съзнанието следва да се смъкне от илюзорния пиедестал на господар в човешкия живот. Човекът не е божи избраник. Той не само произхожда от животните, но и още носи в себе си своята животинска природа и непризнаването на това е жалко лицемерно бягство от самия себе си. Това е тежък удар по самолюбието на човека. Но Фройд не стига до схващането, че благодарение на личностната й конструкция, в човешката психика се пораждат нов тип потребности или влечения, именно Личностни, а не просто природни или социални потребности и стремежи. Те се изразяват най-обобщено в стремежа към самоосъществяване на личността, при които човек се наслаждава на свободната изява на своите способности и сили и предпочита състоянието на възбуда вместо покой (Първата от мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствия — катехоламиновата — обуславяща, подкрепяща и придружаваща действието!). Едни от най-ранните последователи на Фройд — А. Адлер (Австрия) и К. Г. Юнг (Швейцария) внасят свои корекции в учението му и създават свои школи. Докато за Фройд обясняващо начало е принципът на удоволствието, Адлер в стремежа си да преодолее Фройдовия биологизъм и пансексуализъм, заменя инстинктите и сексуалното влечение като източник на психичната активност с чувството за малоценност и волята за власт за приспособяване към социалната общност. К. Г. Юнг се разграничава чрез многофакторен анализ на двигателите на психичното (в т.ч. вродената потребност на психиката от духовност и религиозност) и чрез концепцията си за „колективното несъзнавано“, което се състои от наследствено предавани психични форми на изживяване — инстинкти и архитипове, образувани още в предисторическото развитие на човечеството. За К. Г. Юнг (1875–1961 г.) „либидото“ е общата психична енергия — съвкупността от силите, които пулсират и свързват всички форми и дейности на психичните системи, тоест интензивността на психичните процеси, тяхната психологическа стойност, която може да се определи само по психичните действия и постижения, водещи до постигането на резултат (задоволяване на актуалната потребност!). Психичната сила и психичната енергия трябва непременно да бъдат различавани една от друга. Задействана, психичната енергия се проявява винаги в специфични феномени на психиката като нагон, желание, искане, афект, извършване на работа, нагласа и т.н. В този смисъл за Юнг структурата на психиката е динамична и е изградена от допълващи се компенсаторно, но противоположни по свойствата си сфери — съзнание — „функцията или дейността, която поддържа връзката на психичните съдържания с Аза“, и т.нар. лично несъзнавано — специфични за индивидуалния Аз психични съдържания, и колективно несъзнавано — психични съдържания, които са отражение на типични начини на реакция на човечеството още от зараждането му. Решаващата способност на несъзнаваното е, че то се проявява компенсаторно и че предоставя на съзнанието една, произхождаща от човешкия опит, типична, съответстваща на вътрешния свят реакция, като с това прави възможно адекватното поведение на човека, отговарящо на цялостната му психика. Така стуктуирана, психиката е саморегулираща се система, чийто равновесие е базирано на закона за неизбежното разделяне на противоположности, съобразно който протича всичко психично. При това, не превръщането в някаква противоположност е достойната за постигане цел, а съхраняването на предишните ценности заедно с признаването на тяхната противоположност (Йоланде Якоби, Психологията на К. Г. Юнг 1940, прев. И-во „Леге Артис“ Плевен, 2000). Юнг дефинира четири основни функции на съзнанието: мислене, интуиция, чувство и усещане, като под психична функция, той разбира „определена непроменяща се при различните обстоятелства психична дейност, напълно независима от съответните съдържания“. В конкретния човек има една конкретна доминираща (основна) функция, с която той се приспособява към реалността, и която определя неговия психологичен тип. Тя принадлежи изцяло на съзнанието, докато противоположната на нея т.н. малоценна функция („сянката“) — изцяло на несъзнаваното. Между тях е мястото на т.н. помощна функция — относително диференцирана и ориентирана между осъзнатото и неосъзнатото. Такива основни противоположни двойки функции са „мислене — чувство“ и „усещане — интуиция“. Поради взаимното изключване на функциите в двойките, е невъзможно едновременно да се поддържат няколко основни поведения, но човек е в състояние по пътя на осъзнаването да ги диференцира последователно до определена степен, което да му помогне в постигането на вътрешна цялост като Личност. Осъзнаването на типа функция и нагласа към които човек принадлежи, съвпада многократно със срещата и познаването на неговата "сянка", „другото Аз“, „alter-ego“ — архетипна фигура, част от индивида, недиференцираната функция и най-малко развитата нагласа на човека, неговата „тъмна страна“, която човек отхвърля по морални, етични или други съображения и не я оставя да излезе отгоре, защото е противоположна на принципите на съзнанието. „Живата, цялостната, фигура се нуждае от дълбока сянка, за да изглежда пластична. Без сянка тя си остава една плоска измамна картина — например «сянката» — Мефистофел на Фауст“. Човек може да срещне „сянката“ си във вътрешна, символична (например на сън) или външна, конкретна фигура. Най-често и разбираемо тя ни се показва като присъщо ни качество чрез емоциите, които са ни обсебили. Юнг различава две форми на сянката „лична сянка“, която съдържа все още неоживелите душевни черти на индивида, и „колективна сянка“, която принадлежи на колективното неосъзнавано и символизира обратната страна на властващия дух на времето, неговата скрита противоположност. И двете форми действат в човешката психика. Преработката на сянката съответства до голяма степен и на това което цели психоанализата на Фройд. Осъзнаването и конфронтацията със сянката означава да осъзнаеш безпощадно критически собствената си същност, да се научиш да разграничаваш себе си от своята сянка, познавайки и приемайки нейната реалност като част от съществото си, за да успееш в конфронтацията с другите двойки противоположности на психиката. С това именно започва онази обективна нагласа към собствената личност, без която няма напредък по пътя към целостта й. Процесът на индивидуация, разработен от Юнг като „метод и път за разширяване на личността към психична цялост в човека, е чрез постепенно доближаване към съдържанията и функциите, и признаване на тяхното въздействие върху Аза, което води до това, човек да разпознае себе си в онова което е по природа, а не в това, което би искал да бъде“. Включването и обобщаването в лечението на всички заложени в психиката възможности, изхождайки от настоящето и насочено към изграждането на психична цялост в човека, дава право на Юнг да нарече метода си насочен към бъдещето, обратно на ретроспективния метод на Фройд, при който се смята за лечебно действие разкриването на причини от миналото. Превръщането в цялостна личност е един път на осмисляне, водещ към образуване на характер и с това към оформянето на мироглед. С образа, който мислещият човек си създава за света, се променя и самият той. Архетипният изрисуван отпечатък на това, е така наречения обединяващ символ (мандала), представляващ отделните системи на психиката, обединени в цялостната личност на едно по-високо равнище и е носител на трансцендентната функция, тоест на успешното обединение на различните двойки противоположности в психиката. „Обединяващият символ“ се проявява, когато в процеса на душевното развитие вътрешно-психичното „се изпитва също толкова реално, също толкова въздействащо и също толкова психологически истинно, колкото и светът на външната реалност“ С проявяването на този символ, постоянно се възстановява равновесието между Аза и несъзнаваното. Мандала-символите спадат към най-старите религиозни символи на човечеството и се срещат още в палеолита. Символът на мандалата е автономен психически акт, отличаващ се с постоянно повтаряща се и повсеместно срещаща се еднаква феноменология. Мандалите с хармоничната си структура „сякаш са отпечатъци на изначалния порядък на цялостната психика и са призовани да превръщат хаоса в космос. Защото тези рисунки не само изразяват някакъв порядък, но и създават такъв. Всички те са отпечатъци на онзи среден път, който Изтокът нарича ДАО и който за западния човек се състои в задачата да намери обединение на противоположностите на вътрешната и външната реалност, да оформи осъзнато личността си със знанието за силите на първичната природа и в смисъла на една структурна цялост“.

Тук е място да кажем, че създадената от нас схема на Динамичен Холистичен Модел на Здравето е точно такъв мандала — символ.

„Изграждането на целостта на личността е задача през целия житейски път. За самия човек тя означава възможност за закотвяне в неразрушимото и непреходното, в първичната природа на обективно-психичното. По този начин отделният човек отново се включва във вечния поток, в който раждането и смъртта са само междинни спирки и смисълът на живота вече не е в Аза («хипервръзка»-преоценка на актуалните потребности!). По отношение на партньора тя извежда на преден план в човека онази толерантност и доброта, която е способен да даде само онзи, който е изследвал и осъзнато е преживял собствените си тъмни дълбини. А спрямо колектива нейната особена стойност се състои в това, че е в състояние да изправи срещу него онзи напълно отговорен човек, който от собствения си опит за своята психична цялост познава задължаващата обвързаност на всичко отделно с общото“.

Синергичен психотерапевтичен ефект с метода на Юнг има и методът на „невролингвистично програмиране за изследване и структуриране на субективния опит“ — НЛП (Joseph O’Connor and Ian McDermott, 1996). Той представлява генеративна психология и същевременно е и „психология на съвършенството“. При него на първо и най-важно място стои действието. В същността си представлява изследване на структурата на субективния опит, начина по който мислим и чувстваме, след което изучава или „моделира“ максималните резултати във всяка област на живота, а после отговорите се предават на другите хора. НЛП не разглежда убежденията ни като верни или погрешни, а като полезни и безполезни, свързани с действията и последствията от тях. Съществуват четири основни принципа (презумпции) в НЛП: 1. Качественото взаимоотношение на взаимно доверие и отзивчивост между хората, известно като „рапорт“, приложен както към отношението ни към самите нас, така и към взаимоотношенията ни с другите; 2. Поставяне на нашата цел или изход, тоест познание за това което желаем, което представлява цялостен начин на мислене; 3. Сетивна острота, т.е. използване на нашите сетива за наблюдение, слушане, усещане на това, което действително се случва около нас, като обратна връзка за регулиране на поведението си по пътя към целта; 4. Гъвкавост на поведението. Според НЛП, ние изграждаме взаимоотношенията си на шест неврологични нива: 1. Ниво на средата (къде? и кога?), на което рапортът се изгражда от споделените обстоятелства; 2. Ниво на поведението (какво?) — нивото на нашите специфични действия и мисли; 3. Ниво на способността (как?) — ниво на умения, навици и стратегия в мисленето; 4. Ниво на убежденията и ценностите (защо?) — ниво на нещата, които смятаме за истинни, които са важни за самите нас и които действат като разрешения или забрани; 5. Ниво на самоличността (кой?) — усещането за самия себе си, за своите убеждения и ценности, които определят вашата личност и мисията ви в живота; 6. Ниво на духовността — връзката на човека със заобикалящите го хора, и с това, което излиза извън границите на самоличността по начин по който решите да го разглеждате — рапортът се описва като обединяване с човечеството, с вселената или с Бога. Изброените основни принципи и неврологични нива за прилагането им като етапни процедури в НЛП, позволява оптималното поведение на всеки човек за всякаква ситуация да се програмира и заучава максимално ефективно и лесно.

Днес към психологичните инструменти в процеса на реализиране на Холистичния модел на здравето са и основните методи за психологично изследване (беседа, разговор, интервю; наблюдение; експеримент; стандартизирани методи — тестове, разкриващи средноаритметично и стандартно отклонение необходимо за установяване на корелации между телесните и психичните функции), уточняващи психичното състояние на човека. За изследване на материалните закономерности на психичните процеси в самия главен мозък и на взаимозависимостите между психичните процеси и редица съпровождащи ги (или предизвикани от тях) изменения в други органи и части на организма извън главния мозък, днес се използват многобройни съвременни психо-физиологични методи, регистриращи вегетативни, моторни, сензорни, електрофизиологични и биохимични параметри. („Практическа психосоматична медицина“ Изд-во „Знание“ Ст. Загора, 1999 г., ред. на проф. Д-р Владимир Иванов.)

Такива са:

1. Кожно-галваничен рефлекс (психо-галваничен рефлекс). Изследва се разликата в електрическите потенциали в миливолтове — Т — феномен (феномен на Тарханов) или електрическото съпротивление в десетки хилядни от ома-феномен Ф (феномен на Фере) между два кожни участъка — най-често върху дланта и тилната страна на китката. Регистрира се латентния период и величината на реакцията при подаване на различни (в т.ч. и словесни) дразнители. Преценява се изходното ниво на съпротивлението в зависимост от висшата нервна дейност. Образуват се и условни рефлекси, най-често на болкови дразнители. Психо-галваничната реакция се използва и като един от индикаторите на т.нар. детектор на лъжата.

2. Методики за изследване на мускулната система. Състоянието и измененията на мускулната система са един от възможните показатели за психичното състояние. Към тази група методики се отнасят:

2.1. Регистрация на микромоторните колебания на мускулния тонус (т.нар. „тегло на почерка“) — метод на Goldscheider и Kraepein (на изписване на определени думи в стандартно положение на пациента и след съответна тренировка.

2.2. Метод на мускулната микровибрация на Rohracher, измервана върху повърхността на кожата в микромикрони. Изследват се измененията й в зависимост от дадена ситуация…

3. Регистрация на измененията в сърдечносъдовата дейност. Отчита се въздействието на съответните дразнители (преди всичко словесни) върху артериалното налягане, честотата и ритъма на пулса. Изследва се кръвният поток (вазоконстрикция, вазодилатация) на върха на пръстите на ръката т.нар. реоплетизмография. Проследява се степента на измененията му при съответни дразнители. Използва се също при „класическите“ изследвания на ВНД (напр. образуване на словесно-съдови условни рефлекси).

4. Проследяване на съответно въздействие на промените в дишането посредством пневмография и спирометрия.

5. Изследване съответно на двигателните промени на храносмилателните органи (стомах и черва).

6. Изследване на оптокинетичния нистагъм при съответни дразнители.

7. Проследяване на промените в ендокринната секреция и редица други биохимични процеси в организма в зависимост от психичното състояние (напр. нивото на катехоламините, кортикостероидите, свободните мастни киселини и др.).

8. Провеждане на психофармакологични изследвания. Установява се психичната реактивност към някои „психично активни вещества“, преди всичко халюциногенни — напр. диетиламида на лизергиновата киселина (LSD–25). Увеличението към подобен род експерименти може да се счита отшумяло поради етични проблеми, които те предизвикват.

9. Изследване на електрофизиолигичните процеси и измененията им в редица органи и системи:

9.1. Електроокулографията. При този метод се съпоставя състоянието на мускулния тонус със степента на психично напрежение. Като неин подвид може да бъде отбелязана и лектроокулографията (отвеждане на потенциали от очедвигателните мускули).

9.2 Електрокардиография. Проследяват се промените в сърдечната дейност при съответни ситуации.

9.3 Електроенцефалография. Този метод заема вече междинно място между двете разглеждани групи методики (и даже принадлежи по-скоро към първата, доколкото посредством него се изследват процесите в самия главен мозък). Отчитат се ритъмът на мозъчната биоелектрическа активност (оттук — видът на „вълните“ — алфа, бета, гама, тета и тяхната амплитуда) „силата“ на изразността им — като фон и като реакция на различните дразнители. По биоелектрическата активност се съди за общото психично състояние (спокойно, напрежение, възбуда), както и за наличието на болестни огнища в ЦНС от органичен произход. Днес ЕЕГ е рутинен метод за изследване на заболяванията на ЦНС. Тя е в основна съставка при полиграфно изследване, включващо едновременен запис на дейността на нервната, сърдечносъдовата и дихателната система.

Към следващата част или към съдържанието

Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски, Йорданка Стайкова-Пировска Искам — мога — трябва (34) (Холистичен модел на здравето)

Метаданни

Данни

Искам — мога — трябва

Информация

История

Сваляне / Връзки

Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски, Йорданка Стайкова-Пировска
Искам — мога — трябва (34) (Холистичен модел на здравето)