Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски, Йорданка Стайкова-Пировска
Искам — мога — трябва (13) (Холистичен модел на здравето)

7. Психологична обосновка на холистичния модел на здравето:

За формирането на информиран избор, което е една от целите на тази книга, на подходяща актуална потребност за лечение (на пациента или на консумативното общество!) от субекта, особено полезно е познаването и практическото приложение на: 1. потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност (Симонов П. В.) разгледана по-горе в книгата; 2. психологията на З. Фройд (Зигмунд Фройд, Въведение в психоанализата, с встъпителна студия от проф. д-р Любен Николов, „Наука и изкуство“, София, 1991); 3. психологията на Юнг (Йоланде Якоби, Психологията на К.Г.Юнг 1940, прев. И-во"Леге Артис" Плевен, 2000) и 4. метода „невролингвистично програмиране за изследване и структуриране на субективния опит“ (Joseph O!Connor and Ian McDermott, 1996, прев. Принципи на невролингвистичното програмиране, „ЛаковПрес“, София, 2000), и като субективни знания и умения, и като част от холистична психотерапия от лекар, повлияваща инстинктивните и емоционалните реакции в пациента за премахване на „вътрешния конфликт на личността“ и повлияване „вътрешната картина на болестта“.

З. Фройд създава психологическа теория за личността, която прокарва пътя за признаването и утвърждаването на човешката индивидуалност като най-висше постижение и ценност на цивилизацията. С въвеждането на трите психически инстанции — Аз, СвръхАз и То, е открит принципно нов начин на организация на човешката психика. Тя се схваща като система, образувана от различни равнища на психическо стимулиране и регулиране на човешкото поведение. Нито едно от тези равнища не може да определи самостоятелно хода на човешките постъпки. Обликът на поведението му се определя като синтетичен резултат от взаимодействието между силите от трите равнища на регулиране. Същевременно тези три равнища съставляват различни пластове на личностната идентичност. Според Фройд, Аз-ът, СвръхАз-ът и То образуват структурата на личността. Психиката на човека се разглежда не само като апарат за ориентиране на организма в условията на външната и вътрешната му среда, а като нова индивидуално-субективна реалност, като нова форма на индивидуално съществуване в света. Познаването на Теорията на Фройд е в основата на ефективното използване на психоанализата като психологичен инструмент в процеса на реализиране на Холистичния модел на здравето.

Изходната позиция на К. Г. Юнг е абсолютната реалност на всичко психично. Психиката е съвкупност от всички психични процеси, както съзнаваните, така и несъзнаваните, тоест психиката се състои от допълващи се, но противоположни по свойствата си сфери — съзнание и т.н. несъзнавано (лично и колективно-свързано с архетиповетеотражения на инстинктивните реакции), които се отнасят една към друга компенсаторно. Нашият Аз участва и в двете области. При това съзнанието съставлява една съвсем малка част от цялата психика. Съзнанието се дефинира като функцията или дейността, която поддържа връзката на психичните съдържания с Аз-а. Под „Аз“, Юнг разбира „комплекса от представи, който за мен е центърът на полето на моето съзнание и притежава висока последователност и идентичност със самия себе си“. Съвременната обобщена „Аз — концепция“ (Стаматов Р., Минчев Б., Психология на човека Изд. „Хермес“, Пловдив, 2003) е свързана със знанието на човека за своя вътрешен свят чрез процесите на самовъзприемане, самопредставяне, самооценяване и стремежа му за постигане на вътрешна цялост под формата на неповторима Личност — цялостния образ на човека, в който духовността овладява всички душевни и телесни проявления (актуални потребности!). Целостността на личността, според Юнг, е постигната, когато главните двойки противоположности са относително разграничени, т.е. когато двете части на цялостната психика, съзнание и несъзнавано, са свързани една с друга и са в активна връзка по пътя към индивидуация. Компенсаторното отношение на взаимно допълване на противоположните функции е вътрешен закон на структурата на психиката. Насилственото свръхдиференциране на някоя от тях, с течение на времето почти винаги води до напрежения и същински проблеми, особено във втората половина на живота, чийто решаване, тоест връщане към равновесие, е една от основните задачи през този период. За психологическото характеризиране на човека, освен принадлежността му към определен функционален тип, е важен и начинът по който човек реагира на онова, което го засяга от вън и отвътре, тоест неговия общ тип нагласа — екстровертност или интровертност. За екстровертността е характерно позитивно, а за интровертността — негативно отношение към обекта. Формата на приспособяване и реакция на екстравертния човек е насочена повече към външните, колективно действащи норми, към съответния дух на времето и т.н. Поведението на интровертния човек, от своя страна се определя предимно от субективни фактори. С това е свързано неговото често неуспешно приспособяване към външния свят. Екстравертността и интровертността също се отнасят една към друга компенсаторно. Ако съзнанието е екстравертно насочено, то несъзнаваното е интровертно и обратно. Докато функционалният тип задава вида на специфичното разбиране и оформяне на материала от преживяванията, типът нагласа, екстровертността или интровертността, характеризират общото психологическо поведение, тоест посоката на общата психична енергия, която за Юнг е либидото — съвкупността от силите, които пулсират и свързват всички форми и дейности на психичните системи, тоест интензивността на психичните процеси водещи до постигането на резултат (задоволяване на актуалната потребност!). Нагласата на съзнанието се запазва в живота до тогава, докато индивидът не попадне в ситуация, в която неговата едностранчивост прави невъзможна адаптацията му към реалността. Много често тази ситуация се състои в това, че съответният човек влиза в тесен контакт с обект от противоположен тип. Тогава противоположностите се конфронтират една с друга, хората не се разбират, вината се прехвърля върху другия, защото той притежава онези качества, които човек не вижда и не е развил у себе си и които поради това притежава само в непълноценна форма. Често истинската психологическа причина за брачни проблеми, трудности между деца и родители, търкания в приятелски и служебни отношения, дори за социални и политически различия е именно противоположностите на типовете. Всичко, което човек не съзнава в собствената си психика, в такива случаи се появява проецирано върху обекта и докато човек не разпознае проецираното съдържание у себе си, обектът остава изкупителна жертва. Затова моралната задача (актуалната потребност!) на всеки е да реализира в себе си противоположната нагласа, която структурно е налице у всеки човек. Чрез нейното осъзнато приемане и развитие индивидът не само ще си върне равновесието, но и ще разбира по-добре другите. Ето защо психотерапията на Юнг не е аналитичен метод, а съдържа всички предпоставки за да се излекува човек от психичните увреждания и свързаните с тях психически страдания. Заедно с това тя дава и пътя и средствата за да доведе конкретния човек до неговото „избавление“, до онова познаване и завършеност на собствената личност, които са цел на всеки духовен стремеж. Психотерапевтичният метод на Юнг е диалектичен като процес, при който чрез представянето съдържанията на съзнанието на съдържанията на несъзнаваното, т.е. егото на не-егото, се предизвиква борба между тези две психически реалности, която цели и прераства в преминаване на двете в нещо трето, т.е. в синтез. При това „лекарят трябва да излезе от своята анонимност и да си даде сметка за самия себе си — точно това, което изисква от пациента си“, тоест ролята на лекаря е активна намеса, изискване, указване на посоката, лично ангажиране, а от тук голямото значение на личността на лекаря, нейната форма и широта, нейната чистота и сила. В терапията на Юнг тя играе далеч по-важна и активна роля, отколкото при всички други дълбинно-психологически методи, поради което Юнг изисква като conditio sine qua non (условие без което не може) за професионалното упражняване на психотерапията една т.нар. „учебна анализа“, тоест задълбочено анализиране на аналитика. Защото тук повече откъдето и да било е в сила една мисъл: всеки водач на душите може да заведе водените от него само дотам, където сам е стигнал. При това трябва да се помни, че и най-взискателният и способен терапевт не може да извади от пациента си повече от потенциално съществуващите, структурно зададени възможности, като никое усилие за психиката не е способно да разшири границите на вътрешната личност извън дадените й по рождение. Така възможността за развитие на всеки отделен индивид си остава винаги обусловена от неговата индивидуална структура, а достижимата цел е винаги само най-добрата възможност. Става ясно защо холистичният лекар не е само лечител и психотерапевт, но и учител обучаващ пациента как да разбира и използва интеграционните взаимоотношения между тяло, психика и околна среда.

За съвременна психологична обосновка на холистичния модел на здравето особено подходящо е невролингвистичното програмиране за изследване и структуриране на субективния опит — НЛП (Joseph O’Connor and Ian McDermott). Това е генеративна психология и в същността си представлява изследване на структурата на субективния опит, начина по който мислим и чувстваме, след което изучава или „моделира“ максималните резултати във всяка област на живота, а после отговорите се предават на другите хора. НЛП не разглежда убежденията ни като верни или погрешни, а като полезни и безполезни, свързани с действията и последствията от тях. Основните принципи (презумпции) на НЛП са: хората реагират на своята карта на реалността, а не на самата реалност; човешкото поведение е целенасочено; цялото ни поведение се ръководи от положителни намерения; безсъзнателната част на нашата психика е доброжелателна; по-добре е да имаме избор, отколкото да нямаме; хората правят възможно най-добрия избор за момента; хората работят по идеален начин; цел на общуването е отговорът, който получаваме; човек или има на разположение всички източници, които му трябват, или може сам да си ги създаде; умът и тялото са една система; всяка информация се обработва чрез сетивата; моделирането на всяка успешна дейност води до съвършенство; ако човек е способен да прави нещо, той може да изгради модел на своето действие и да научи и другите да вършат същото; ако искате да разберете нещо — действайте.

Във фокуса и на четирите посочени психологични теории за съвременна психологична обосновка на холистичния модел на здравето е човешката Личност с нейната дефиниция, структура, функционална организация, личностнови (характерови) черти и особености в норма и патология. Същият фокус е и при психосоматичната медицина, която е комплекс от социология, психология и медицина и отразява единството на човека в неговите същностни измерения чрез цялостния си (холистичен) подход. В нея Личността се дефинира като „психофизическа цялост на човека“, в която в едно са свързани душевното и телесното, съзнаваното и несъзнаваното, унаследеното и придобитото. За нея са характерни особеностите: възможност да действа свободно, самостоятелно; да има определена степен на съзнателност; да променя творчески природните и обществени условия; да функционира, като утвърждава възможното психично и телесно здраве. Съвременните психологични знания и принципи за структурата и организацията на психиката са в основата и на съвременната психосоматичната медицина и кратко, ясно и точно са систематизирани в „Практическа психосоматична медицина“ Издателство „Знание“ ЕООД, Ст. Загора, 1999 г. от авторски колектив от водещи български медици под редакцията на проф. Д-р Владимир Иванов, от където ще ги цитираме:

"Психичните явления са психични системи. Същественото в системния принцип, приложен към психологията, е, че всяко психично явление се разбира като система, представляваща организирано единство от компоненти (съставки, звена), които на свой ред също са системи. Съществуват три вида психични системи: Психични процеси; Психични свойства; Психични състояния."

Това групиране се определя от ритъма им при обработване на информацията от околната среда и от тяхната стабилизираност и актуализируемост. Житейският опит затвърдява значимото от дейността на психичните процеси, създавайки по този начин стабилни психични свойства, които при текущата адаптация се актуализират отново в психични процеси. Подчертавайки това, след системния принцип посочихме всъщност и друг фундаментален принцип в структурата и организацията на психиката — принципът стабилизация — актуализация. Всички психични системи се подчиняват и на йерархичния принцип: изграждане от по-простото към по-сложното, при което предшестващото става компонент на следващото (възходящ йерархичен ред). Дезорганизацията на психиката се осъществява в обратен, низходящ йерархичен ред.

Психични процеси: Психичните процеси получават и преработват информацията. Те имат начало, протичане и завършек. Основни психични процеси са:

1. Сетивността, съставена от усещанията и възприятията.

2. Мисленето, обработващо сетивната информация чрез възходящите звена отчленяване на признаците, сравняване на признаците, абстрахиране от несъществените и конкретизиране на съществените признаци и обобщение.

3. Въображението — мисловен процес, работещ в условията непълна или липсваща информация; в тези условия въображението изработва предполагаем модел на предстоящо бъдеще — от предполагаеми причини създава предполагаеми бъдещи следствия (предварително възприемане, антиципация)

4. Преживяванията (емоции и чувства), са две основни разновидности:

a. Възникващи преди и по време на удовлетворяване на потребностите — интерес, желание, надежда и вяра.

b. Възникващи след удовлетворяване на потребностите с две полярни разновидности: удоволствие и неудоволствие, които според условията се конкретизират в други полярности: радост — тъга, обич — омраза, спокойствие — тревога, гордост — унижение и т.н. И ето че всъщност се срещнахме с още един фундаментален принцип — принципа на полярността на психичните явления.

Посочените дотук четири групи психични процеси са проникнати от три психични процеса, съставящи организиращата дейност на съзнанието:

1. Внимание. Това е закрепване на съзнанието върху обектите, съставено от петте възходящи равнища:

• Концентрация

• Устойчивост

• Обхват

• Превключваемост

• Разпределяемост

2. Памет. Като психичен процес тя се състои от три звена:

• Фиксация

• Ретенция

• Репродукция

3. Воля. Този психичен процес характеризира активността на съзнанието при неговата организираща дейност, и диференцираща психичните процеси на неволеви и волеви. Често не се прави разлика между воля и желание. Волята не е желанието, а управлението на желанието.

Психични свойства. Психичните свойства съхраняват информацията. Те са системите на миналия опит, които в своето единство изграждат системата на личността. Тя включва:

1. Система на знанията — обширни или тесни, теоретични или практически, трайни или преходни.

2. Системата на способностите — общи и специални, познавателни и действени.

Сред общите способности е интелектът, глобална познавателна способност. Всъщност, като способности можем да разглеждаме всички стабилизирани психични процеси, превърнали се в свойства на личността:

• При мисленето като способност различаваме способност за разбиране и способност за доказателство.

• При вниманието — способност за концентрация, устойчивост, обхват, превключваемост, разпределяемост.

• При паметта — способност за фиксация, ретенция и репродукция.

3. Системата на характера представлява стабилен стил на емоционално и волево реагиране, а това означава, че той включва емоционални и волеви свойства. Те могат да бъдат разбирани и като способности — емоционални и волеви способности, напр. способност за спокойствие, способност за търпение.

4. Аксиатика (от гр. αξία — ценност) — най-висшата личностна система, осъществяваща възприемането, разбирането, преживяването, използването и защитата на значимостта на обектите и събитията. Значимостта е основната характеристика на ценностите. В ежедневния говор вместо значимост се говори за стойност, вместо за ценности за стойностни обекти или събития. Използват се и други несистематизирани категории, свързани със значимостта. Всъщност аксиатиката включва всички психични свойства, изявяващи се при общуването в системата „Аз-Другия“ и съставляващи психичния пълнеж на ежедневието, изобилстващо от несгоди, страдания, бедно на успехи и радости. Придаваната от човека значимост на обектите и събитията може да бъде ниска, висока и доминираща. Тя се оформя в последователно осъществяващи се и формиращи се оценъчни съждения, оценки, мнения, убеждения, интереси, идеали, жизнени позиции, психична защита.

Най-висшето равнище на аксиатиката е манталитетът — ценностния стил на мислене на човека при взаимоотношенията му с обществото или с неговите членове. При манталитета полярните свойства се означават като добродетели и пороци, например отзивчивостта — неотзивчивостта; трудолюбие — безделие; искреност — неискреност; вежливост — грубост; увереност — внушаемост и др. Много манталитетни свойства се разбират като свойства на характера. Характерът е външната, видимата изява, манталитетът е вътрешно свойство и е трудно забележим при конкретните контакти. В своите най-обобщени полярности манталитетът включва мислене в посока реализиране собствените значими интереси, и мислене, съобразено с интересите на другите. При взаимоотношенията с другите той е хранилище на преглътнатите отрицателни влияния и поради това е мощен причинен фактор за стресови състояния, които по същество са по правило аксиатотравмено обусловени. Всички ценностни свойства на личността, съставящи аксиатиката, определят мотивацията за дейността, имаща също две полярни разновидности:

• Мотивация за придобиване

• Мотивация за защита

Психични състояния. Психичните състояния използват информацията. Те са актуалната, в сегашния момент, организация на психиката, осигуряваща конкретното удовлетворяване на потребностите и според постигнатата или непостигнатата удовлетвореност имат полярни разновидности, напр състояние на спокойствие и състояние на тревога. В съответствие с променливите условия психичните състояния постоянно се организират и постоянно се дезорганизират, след като изпълнят своето адаптивно предназначение. Тук разбираме дезорганизацията като нормално разпадане на ненужното състояние. Принципът „организация — дезорганизация“ на психичните системи, особено на психичните състояния е един от най-фундаменталните психологични принципи. Фундаменталният механизъм при организиране на психичните състояния е взаимовплетеността на психичните системи. При общуването съществува т.нар. „класически триъгълник“ → „Аз — Ти — Той“, „Ние — Вие — Те“. В лекарската практика този класически триъгълник обикновено е съставен от болния, лекаря и близките на болния. В техните преплетени вътрешни състояния и външни отношения властват динамични закономерности. Умелото разплитане на психичната взаимовплетеност, основано на знанията за психичната норма и абнорма, скоро дават желания резултат и усилията на лекаря стават по-успешни и възнаградени. Преплетени психологически проблеми имат всички хора, и разбира се и телесно болните, така че разплитането на взаимовплетеността не е само психиатричен, а и соматопсихологичен проблем.