Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски, Йорданка Стайкова-Пировска
Искам — мога — трябва (12) (Холистичен модел на здравето)

6. Човекът — отворена многокомпонентна сложно организирана вероятностна пространствено-времева система.

В него на различни нива (субклетъчно, клетъчно, органно, функционално-системно, организмово, психично, популационно) успоредно и едновременно се осъществяват различни процеси свързани както с елементите от вътрешната му среда (биологична и психична), така и с тези от обкръжаващата го среда. Връзките между тях се осъществява от актуалните му потребности.

Потребността (Симонов П. В) е специфичната (същностна, фактическа) витална, духовна и социална сила на живите организми, осигуряваща тяхната връзка с външната среда за самосъхранение и саморазвитие. Потребността е причина и източник на активност на живите системи в обкръжаващия свят. Тя се трансформира в мотивация, превръщайки се в „овеществена потребност“. За мотивите е характерно, че никога не могат да се наблюдават непосредствено, а само чрез думите и делата на човека. Те невинаги са осъзнати. Много от постъпките са мотивирани безсъзнателно. Мотивите имат прогностично значение за делата на човека. Положителната страна на мотивите, респективно на потребностите е, че не тласка Аз-а към деструктивни за него и за другите начини за задоволяването им, характерно за отрицателната им страна, при която Аз-ът става зависим от собствените си потребности.

Според характеристиките си — първични, самостоятелни и основни, потребностите са: витални (биологични) — гарантират индивидуалното и видово съществуване и икономия на енергия при постигането им; социални — стремеж за принадлежност към социална група, общност, и заемане на определено място в тази група, гарантиращо разбиране, внимание, уважение и любов; идеални (познавателни) — познания за обкръжаващата реалност и мястото на Аз-а в нея, за смисъла на съществуването чрез усвояване на съществуващите културни ценности и откриване и създаване на нови. При това така наречените "материални потребности" имат вторичен, производен характер, тъй като те са само средство за осъществяване на основните потребности. Освен това в пресечната точка между виталните и социалните потребности възникват етническите потребности, а между социалните и идеалните — идеологическите, нормиращи удовлетворяването на другите потребности.

Виталните, социалните и идеалните потребности съдържат по две разновидности: за съхранение и за развитие, които взаимодействат на ниво на индивидуално поведение на човека и носят диалектически противоречивия характер на самоорганизацията на живата природа, където запазването на индивида, популацията, вида съвсем не са единствената тенденция в еволюционния процес, а по-скоро са необходимо условие за тяхното развитие и усъвършенстване. Именно диалектиката при съхранението и развитието е довела до формиране в процеса на еволюцията на две основни разновидности на емоциите — положителни, които субектът се стреми да засили, да продължи, да повтори, и отрицателни, които — да отслаби, да прекъсне, да предотврати.

Социалните потребности обикновено са доминиращи в ценностната система на повечето хора. Те могат условно да се разделят на две групи: „за себе си“ и „за другите“, които не се противопоставят, тъй като всяка от тях има своя социално-полезна функция. Първата поражда чувството за собствено достойнство, независимост в разсъжденията, самостоятелност в мисленето, а втората — прави човека способен към съчувствие, към състрадание и сътрудничество. Освен това съществува и смесената форма „за нас“, включваща „за себе си“ и „за другите“ в единна мотивационна структура. В сферата на алтруистичната мотивация, съвременната психология включва т.н. „емпатия“ и „симпатия“. Емпатията е свързана със съпреживяване, с въвличане на Аз-а в живота на другия и преживяване на неговите чувства, което без любов е невъзможно, докато симпатията предполага активен стремеж да се отстрани негативното емоционално състояние на другия. Трансформацията на емпатия в симпатия се наблюдава в процеса на онтогенезата. Изобщо потребността „за себе си“ се осъзнава от субекта като полагащи му се права, докато потребността „за другите“ отразява представите за задълженията му. Съотношението между права и задължения лежи в основата на понятието „справедливост“, което е различно не само при различните индивиди, но и при различните обществени групи, класи и съсловия.

От позициите на потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност (Симонов П. В.), с удовлетворяването на актуалната потребност, по-точно с преодоляване на пречките за това, и започвайки от конкуренция в мотивите на нивото на емоциите, са свързани понятието "воля" — съзнателното управляване от субекта на своята дейност и поведение, и понятието "личност" — индивидуално неповторима композиция и вътрешна йерархия от основните (витални, социални, идеални) потребности на дадения човек, включително техните разновидности: за съхранение и развитие; и „за себе си“ и „за другите“. Личността е динамична система, в която формирането на определен набор по вид, количество и йерархия на актуалните потребности, които да съответстват на ценностната ориентация на конкретния социум. Тя е целта на всяко възпитание. Тази цел се постига посредством непосредствено въздействие на съзнанието и подсъзнанието на субекта чрез имитационно възпроизвеждане на поведенчески еталони, и чрез осигуряване на субекта на социално ценни начини и средства за удовлетворяване на неговите потребности.

Най-важната характеристика на личността, е коя от тези потребности и за колко време, заема доминиращо положение в йерархията на съществуващите мотиви, тъй като „дейността на човека се определя от доминантните тенденции в структурата на личността“ (Е. Фромм, 1990). Нервнофизиоло-гичните механизми за това доминиране са свързани с феномена — Доминанта на Ухтомски — временно господстваща рефлекторна система с първично огнище в един от отделите на мозъка, насочваща работата на нервните центрове в дадения момент и определяща вектора на поведение. Формираната доминанта има четири типични свойства: устойчива възбуда, повишена възбудимост, благодарение на която възниква основното свойство на доминантата — способност към сумиране на най-различни дразнения с участието на хипокампа в мозъка, можещ да реагира на сигнали с малка вероятност на реализация, и изразена инерционност. Формирането на доминантата често може да е скрито, подсъзнателно и не волево, базирано на лимитиращата функция на натрупания по-ранен видов и индивидуален опит. Свойствата на Доминантата особено ярко се проявяват в творческата дейност на човека. Творческите личности, като правило, имат дивергентно мислене — те търсят решение на проблема по всички възможни направления, като формират връзки между елементи, нямащи на пръв поглед нищо общо („хипервръзки“). При това мотивационната доминанта формирана от събитие безразлично за други, определя продуктивността на творческия процес, а творческата интуиция (свръхсъзнание) винаги „работи“ за удовлетворяване на идеалните потребности за знание и преобразуване на околната среда, устойчиво доминиращи в йерархията на мотивите на конкретната творческа личност. Неврофизиологичната основа на интуицията от съвременни позиции, е неосъзната трансформация и рекомбинация на следова информация (енграми) от по-раншен натрупан опит, и нейната емоционално оценъчна ориентация, които се задействат и направляват от доминиращата потребност, с цел търсене на средства за нейното удовлетворяване. Съзнанието разработва проблема по хоризонтала, като оперира с думи и цифри, докато проникването в непознатото става по вертикала (чрез „хипервръзки“!) и като правило новата идея (поезия, картина и др.) се ражда в подсъзнанието, опериращо със символи и образи. Подсъзнанието е свързано повече с виталните потребности, с интуитивното поведение, особено в екстремални ситуации. Съзнанието се включва само във формулирането на проблема и логическа, и експериментална проверка на интуитивната (свръхсъзнателна) хипотеза. Това е най-мощната и генетически фиксирана, от приспособителните възможности на мозъка.

Това е свързано със съвременното разбиране на психичните процеси, което се базира на информационния принцип на работа на мозъка. (Судаков К. В., Информационый принцип работы мозга, Психологический журнал, том 17, № 1, 1996 110–127). В него холографският принцип в организацията на мозъчната дейност се проявява и във взаимодействието на доминиращата потребност (мотивация) с емоционално-оценъчното й подкрепяне. Холограмата е енергиен модел и матрица за пространствена организация, получена при интерференция на енергията (в т.ч. и светлинната) в полевата й форма. Във всяка част от нея се съдържа пълна информация за цялото. Така физикохимичната и структурна информация, тясно свързана с функционалните системи в мозъка, и с действието на психо-холистичните средства, придобива значението на физиологичната променлива величина на тъканно ниво (чрез рецепторни и слаби електромагнитни взаимодействия); на церебрално ниво (чрез подкрепващо засилване на целесъобразна чувствителност на хипоталамуса от доминиращата потребност, при което се осъществява процес на специфично възбуждане в Ц.Н.С. за удовлетворяване на потребността на сензорно и метаболитно равнища); на поведенческо ниво (доминиращата потребност възбужда многобройни ефекторни неврони, формирайки „ефекторен интеграл“ или системна програма за действие за удовлетворяването си); на популационно ниво (индивидуалните потребности се трансформират в обобщени потребности и поведение на група индивиди); и на космическо (енерго-информационно) ниво за удовлетворяване на творчески потребности чрез взаимодействие на индивидите и популациите с гео-, био-, и информационните сфери на Земята — „свръхсъзнание“). Така в хода на еволюцията, информационните процеси са получили водеща роля в дейността на главния мозък. В него по холографски принцип постоянно става кодиране на информацията (чрез нервни и хормонални влияния при формиране на водещата потребност на организма) и декодиране съпровождано от отрицателни или положителни емоции (чрез резултата от действието при постъпване в него информационните молекули получени при аферентните възбудни процеси.)

Особен научен интерес предизвикват хипервръзките предизвикани от доминиращи на различни нива потребности на човешкия организъм като енергийна система, с проявите на въздействие на човешкото съзнание върху околния свят, реализирани на квантово-енергийно — „вибрационно ниво“ (Richard Gerber, 2001, Вибрационна медицина, превод Л. Андреева, „Дилок“, София, 2005). По механизъм на действие, обяснението може да се търси в светлината на теорията за физичния вакуум и торсионните полета на Генадий Шипов (Шипов Г. И., Теория физического вакуума, Москва, 2002, превод „Данграфик“ — Варна, 2005), като потенциално състояние на материята. При това човека (и цялата физическа материя и вселена) се разглеждат като системи в многомерно динамично информационно равновесие, изградени по холографски принцип от енергия и светлина, с много различни честоти и форми. „Може да се каже, че човек представлява сложно приемно-предавателно устройство, способно да създава статични и динамични торсионни полета, породени от собственото въртене (спин) на елементарните частици от които е съставен, в широк амплитудно честотен диапазон“ (Шипов. Г.) При това съзнанието, подсъзнанието и свръхсъзнанието му са свързани със структурата на полевите тела на човека. Принципната възможност и взаимовръзки за това са дадени от трансформацията на Айнщайн — Лоренц и от Р. Фейман в съвременната квантова електродинамика за взаимодействията между светлината и електроните.

Еволюцията на човека означава придвижване нагоре по стълбата на съзнанието от грубо материалното проявление, към светове на висшата реалност и виталност. Това е и основният лечебнопрофилактичен принцип на холистичната медицина, залегнал в многобройните й методи, използващи енергийна интерференция и честотно-информационен резонанс като основни и управляеми свойства на материята.

Например при древния емпиричен толтекски метод за регулиране положението на т.н. „Събирателна точка“ („концентриран вихър от енергия в квантово и енергийното ни тяло“ — Whale Yon, 2001 г.) вниманието е насочено към вътрешно мозъчните дейности. Днес е доказано, че те се характеризират и съпровождат с определени циклични честотни ритми на електрическата му активност, посочени по-горе. При това нервната система двупосочно, от и към мозъка, пренася модулацията на мозъчните честоти до всяка част от тялото. С това са свързани състоянията (включително емоционалните), на преживяван комфорт или дискомфорт и адаптивната дейност на функционалните системи. За хора с голяма адаптивност и невродинамична пластичност и с ниска заболеваемост, са характерни статистически устойчиви връзки между компонентите на електроенцефалограмите им — бета, тета и делта-вълните изпреварват алфа-вълните и подпомагат тяхното доминиране. В биоритмите, разгледани по-горе, се отразяват процесите на управление, функциониращи по кибернетичния принцип на непрекъсната корекция в съответствие с промените на актуалните потребности на вход и на изход от системата, т.е. биоритмите са важна част от механизмите на саморегулация при удовлетворяване на потребностите.

Вероятността (възможността) за удовлетворяване на потребностите в голяма степен зависи от дейността на субективната личност, въз основа на филогенетическия и по-рано придобит индивидуален опит. Общият фундамент, който Природата е поставила в основата на Аз-а, са инстинктите. Те са базовите, еволюционно избрани и генетично фиксирани основни жизнени потребности. Това са преди всичко потребностите за самосъхранение и за продължение на рода. Те се характеризират с понятието „искам“ (като неосъзната потребност или като осъзнато желание). Основополагащото „искам“ е естествено и правомерно. То е най-великият стимул за живот на организмите, а при човека — основата на Аз-а, неговият извор. Стремежът към адаптация е стремеж към реализация на „Аз искам“. Това е свръхпотребност. С „искам“, естествено взаимносвързано е и точно толкова императивното „не искам“ (също като неосъзната потребност или като осъзнато желание). С тези две свръхпотребности (свръхмотиви) човек се ражда.

Успоредно с тях Еволюцията е създала и фиксирала в инстинктите важните за социума и също толкова мощни те алтруистични мотивации (потребности): „не трябва“ и „трябва“, чийто укрепване е чрез възпитанието, изграждащо основната ориентация на Аз-а към оценка, цели и методи, и тяхното фиксиране в подсъзнанието му.

Фундаменталните инстинкти в човека са седем: за самосъхранение; за продължаване на рода; алтруистичен; изследователски; за доминиране; за свобода; и накрая — за запазване на достойнство — съвкупност от моралните качества на Аз-ът и уважение на тези качества в самия себе си. Достойнството на човека определя неговото отношение (песимистично или оптимистично) към другите и към живота изобщо. Запазването на достойнството е фундаментална потребност и за адаптацията, и за любовта. То е съставна част и от другите инстинкти — за доминиране, за свобода и изследователския.

Така природата на човека, източниците на неговия Аз, са биологично-целесъобразни, естествени и следователно морални и нравствени, а всичко което потиска човешкото в човека е аморално, безнравствено.

Човекът в съвременното общество, отдалечавайки се от биологично-целесъобразния начин на живот, изпитва все повече емоции (и потребности), а социалното му приспособяване налага все по-голямото им овладяване (потискане). Възниква борба между разума и емоциите, която на съвременен език се нарича „владеене на себе си“ и е в основата на болестотворния вътрешен конфликт на личността. З. Фройд го е описал като конфликт между потиснатото либидо и нравствените принципи на човека, а невролога В. Н. Мясищев (Мясищев В. Н., Личност и неврози, Л. 1960 г.) — като конфликтите: „искам, но не мога“, „искам, но се страхувам“ и „не бива, не мога, но искам“. Всъщност конфликтите са: между инстинктите; между инстинктите и характера, ориентацията на Аз-ът, позицията на съзнанието му; между темперамента и характера; между характера и разума; между различните ориентации (например от бащата и от майката) заложени в личността чрез възпитанието; между ориентацията и разума с неговите позиции и ценности; между желаното, но безнравствено или опасно — конфликт в самото съзнание на човека. Обикновено изборът, вземането на решение, разрешава конфликта и той не е опасен. Но има и много силни и продължителни, трудно решими или неразрешими конфликти, които са болестотворни и опасни.

Проблемът с емоциите, инстинктите и конфликтите, и ролята им в живота на човека, е база за неговото опознаване, а с това и за разбиране и повлияване на неговите чувства (любов, страх и др.) и психосоматичните синдроми на адаптация или дезазаптация, т.е. здраве, и в крайна сметка на живота и смъртта му. Реализацията на инстинктите предизвиква особено и необикновено силно удовлетворение и удоволствие, а тяхното потискане или блокиране води до отрицателни преживявания обусловени от чувството на неудовлетвореност и предизвиква психосоматичен риск и дезадаптация.

Пример за първия случай е инстинктът за продължение на рода пораждащ либидото (по Фройд!) и емоционалното преживяване от неговото удовлетворение-оргазмът. Други подобни примери са опиянението от усещането за свобода, радостта от достигнатата изследователка цел.

Пример за втория случай при потискане или блокиране на инстинкта за: самосъхранение е тревогата и страха; за продължение на рода — неудовлетвореност, агресивност, тъга; при алтруистичния — вина и мъка от съвестта; при изследователския — неудовлетвореност, агресивност, враждебност, презрение; при свободата — протест или депресия; при инстинкта за запазване на достойнството — гняв, отвращение или депресия.

Инстинктите най-силно се проявяват в екстремални състояния. Те са йерархични и различно силно проявени. Във всеки човек доминира един от инстинктите, което определя вродената насоченост на личността. Доминирането на един инстинкт над други се проследява в темпераментите: изследователския инстинкт — в холеричния темперамент; инстинктът за свобода — в сангвиничния; инстинктът за алтруизъм — във флегматичния. От доминиране на едни или други инстинкти се формират и основните черти на характера на различните хора, от чиято съвместимост (еднаквост или различие) зависи близостта, „несамотността“, разбирането и оценяването, удовлетвореността на достойнството им, тоест любовта между тях.

Например, от доминирането на инстинктите за самосъхранение се формират егоизмът, тревожността, предпазливостта, консерватизмът. От доминирането на инстинкта за продължение на рода — повишена сексуалност, обичта към децата и семействеността; от алтруистичния инстинкт — алтруизъм, отзивчивост, търпимост; от изследователския инстинкт — любознателността, склонността към търсене на новото, към промяна на местата; от инстинкта за доминиране — стремежът към лидерство, върховенство, състезателността, властността и суетността; от инстинкта за свобода — любов към истината, бунтарството, антиконформизмът; от инстинкта за съхранение на достойнството — гордостта, принципиалността.

Инстинктите са интимно свързани с емоциите. Днес в понятието „емоция“ се включват два взаимносвързани процеса: субективно преживяване отразяващо отношението на дадена индивидуална личност към обкръжаващия свят и към самия себе си („емоционално състояние“), и паралелно възникващи съответни изменения в различните нива на соматичната и висцерална сфера („емоционално проявление“). Според друго определение „емоцията“ представлява оценка на възможността за удовлетворяване на някаква актуална биологична или социална потребност на индивида, извършвана въз основа на фило-, и онтогенетичния му опит.

Интимната връзка на инстинктите с емоциите и чувствата (сплав на емоции с несъзнателни и съзнателни отношения към нещо или някой) се проявява във възникването във вътрешния конфликт в личността, описан по-горе. Той причинява неудовлетвореност, която от своя страна ражда агресивно-протестна, а после и капитулативно-депресивна реакция. При тях протестира чувството за достойнство, а когато то капитулира възниква депресията и психосоматичното унищожаване на човека.

Една от най-опасните, опустошаващи и убиващи емоции и чувства е страхът, превърнал се от естествена емоционална сигнална реакция (при стрес) в мотивационна доминанта и състояние (при дистрес). Обхванатият от такъв страх човек, вече не е личност. Неудовлетвореността, потиснатото чувство за достойнство, недостатъчните сили, знания, свобода, социално положение, пречупени през инстинктите, раждат страха. Промоцията на здравето трябва да започне с осъзнаване и побеждаване на страха в човека.

В крайна сметка човек е това, което съзнателно или безсъзнателно избира, и за постигането на което упорства, т.е. актуалните му потребности осъзнавани и съзнателно управлявани от него. Това е и една от целите, които сме си поставили в тази книга — възможност за всеки човек по-пълно да опознае себе си чрез дедуктивния метод за самоизследване, на база дадената тук комплексна информация, и чрез лична активност и съзнателен избор да създаде условия за лично и социално благополучие, т.е. здраве. В това отношение, за подпомагане на Аз-а от холистичния лечител, е важно познаването на Теорията за функционалните системи на П. К. Анохин, разгледана в началото на книгата. Тя се базира на водещата роля на полезния за системата (и за организма, вида, социума) приспособителен резултат, който играе ролята на системообразуващ фактор. Според тази теория, неадекватните фактори на средата обуславят формирането във висшите регулаторни центрове не само изпреварваща стратегия на поведението, но и оценка на вероятните морфо-функционални и енергийни изменения в биосистемата. Точно тази оценка е важен фактор в избора на адаптационните реакции на биосистемата, която по такъв начин изпреварващо отразява и вероятната цена за тяхното реализиране. Постоянното инстинктивно, подсъзнателно, съзнателно или свръхсъзнателно съпоставяне на тези две прогнозни програми, определя избора на адаптивното поведение на биосистемата. В резултат, адаптационните реакции се създават и разполагат най-напред на нивото на временна координация на функциите („еластичност на Ц.Н.С“.) и чак след това възникват обменни, енергийни и структурни изменения („пластичност на Ц.Н.С.“).

Точно в момента на „еластичност“ на Ц.Н.С., чрез подпомагане на Аз-а за съзнателна оценка от него на актуалните му потребности и на емоциите му, и чрез методи и средства на Холистичната медицина, регулиращи по пътя на положителна или отрицателна подкрепа функционалните системи в организма съобразно доминантните тенденции в структурата на личността му, е възможно прогнозирането, управлението и възпитанието на човешкото поведение и здраве.

Днешните знания за психо-физиологията и анатомията на мозъка („хипервръзка“!) доказват, че потребностите, мотивациите и емоциите имат различен морфологичен субстрат, и че хипоталамусът е ключовата структура за реализация само на най-древната подкрепяща функция на емоциите при решаване на универсалната рефлекторна поведенческа задача: приближаване или избягване. Взаимодействията в мозъка между предните отдели на новата кора, хипокампа, амигдалния комплекс и хипоталамуса, основно са свързани с принципа на Доминантата на Ухтомски, са необходимите и достатъчните взаимовръзки за организация на поведението в координатната система: „потребности — вероятност за тяхното удовлетворяване“ и имат важно адаптивно значение за организмите.

Мотивационното влияние на хипоталамуса върху новата кора на мозъка има асиметричен характер, проявяващ се както в активация предимно на лявото полукълбо, така и в засилване на взаимовръзките в електрическите процеси в него. Амигдалният комплекс в мозъка играе решаваща роля в осъществяване (чрез опашатото си ядро) на превключващата функция на емоциите върху поведението, в избора на мотивация съответстваща не само на потребността, но и на външните условия за нейното удовлетворяване в дадена ситуация и в даден момент. Прогнозирането на вероятностите за удовлетворяване на потребностите (подкрепващи вероятности) се реализира от „информационните“ структури на мозъка — хипокамп и фронталните отдели на новата кора. При това хипокампа, реагира на сигнали за малко вероятни събития и е ключова структура за реализация на компенсаторните функции на емоциите при недостиг на информация, при които възникването на емоционално напрежение се съпровожда с различни от спокойното състояние форми на поведение. Например, колкото по-силна е тревогата, толкова по-често субектът отговаря на неутралния стимул като аверсивен. Компенсаторната функция на положителните емоции (например при любовта), се реализира чрез влиянието върху потребността. В трудна ситуация с ниска вероятност за достигане на целта, даже неголям успех (нарастване на вероятността) ражда положителна емоция, която усилва потребността. Фронталните отдели на новата кора, ориентира поведението към сигнали за събития с голяма вероятност. Тя има две функции — да извлече от паметта необходимата информация и да организира целесъобразно поведение чрез взаимодействия с премоторната кора и базалните ганглии. При човека, при мислено представяне на емоционално неутрални събития, предимно се активира дорзолатералната префонтална кора и задната слепоочна област, докато при емоционално обагрените сцени, по-активни са медиалната префронтална кора и предната слепоочна област. Интензивността на емоционалното напрежение, без значение дали е от положителни или отрицателни емоции, се свързва с активността на теменно слепоочните отдели на дясното полукълбо.

Знакът на емоциите (+ или −) зависи от съотношенията между активностите на лявата (ЛФК) и дясната (ДФК) фронтална кора. При ЛФК > ДФК са налице положителни емоции. При ДФК > ЛФК са налице отрицателните емоции. При това дясното полукълбо е по-чувствително към емоционално-отрицателните стимули, и е по свързано с мотивационната сфера на личността, а лявото — към емоционално положителните и е по свързано с когнитивната (информационната) сфера на личността. Тъй като съгласно Потребностно-информационната теория, положителна емоция възниква когато наличната информация е повече от прогностично необходимата, а отрицателната — когато необходимата е повече от наличната, вижда се, че ДФК предимно е свързана с прагматичната информация, необходима за удовлетворяване на потребностите, тоест натрупана от предишен опит и съхранявана в паметта, а ЛФК — с информацията, налична в дадения момент и скоро придобита.

Дясното и лявото мозъчно полукълбо различно се вписват в координатите на времето. Дейността на дясното предимно е свързана с насоченост към минали събития, докато лявото се ориентира към бъдещето и се задейства всеки път когато трябва анализ на нова ситуация и търсене на оптимални за тази ситуация решения. Една от най-важните функции на предните отдели на новата кора е прогнозирането на предстоящите събития. При това лявото полукълбо определя много вероятните събития и формира закономерността в появяването на сигнали, а дясното — оценя неопределеността на средата и прогнозира малко вероятните събития. Образът на предмета и неговия вроден или придобит зрителен обобщен символ, които са в основата на предметното мислене, се формира в дясното полукълбо, а неговото звуково обозначение, словесен, понятиен, механизъм — в лявото полукълбо. Музиката активира дясното полукълбо, задачите изискващи запомняне — дълбоките слепоочни образувания. Първичната обработка на емоционално оцветените зрителни впечатления е свързана също с дясната слепоочна кора, откъдето възбудните импулси се разпространяват през амигдаловидния комплекс в предната фронтална част. Способността за разбиране на езика е свързана с връзката между моторно-говорните зони в лявото полукълбо и другите области от кората.

Предните отдели от кората на лявото полукълбо на мозъка и предната словесна област на Брок, отсяващи само мотивационно-значимата информация, имат водещо значение в процеса на осъзнаване.

Развитото въображение е свързано с активността на фронталната, тилната и теменната област на дясното полукълбо. С дейността на дясната слухова слепоочна област от кората е свързано възникването на звукови ритмични образи в мозъка на поетите, а появяването на думи и рими свидетелства за въвличане в творческия процес и на лявото полукълбо. Функционаланата асиметрия на мозъка се проявява и в преимуществено отразяване на емоционалното състояние на човека в мимиката на лявата половина на лицето, което свидетелства за преобладаваща активност на дясното полукълбо. Функционалната асиметрия на двете мозъчни полукълба и тяхното взаимодействие, днес се приемат за невробиологичната основа на взаимодействието между осъзнатите и неосъзнатите компоненти на личността.

Мозъкът е изграден от 50–100 милиарда неврони, които се състоят от клетъчно тяло и разклонени израстъци — дендрити и аксон, поддържащи клетки — глия и малка част съединителна тъкан. Освен невроните, нервната система съдържа и невроглиали клетки (астроцити, олигодедроцити и микроглиали клетки) до 10 пъти повече от невроните. Невроглиалните клетки имат специфични функции, като особено интересни и с не напълно изяснени функции са олигодендроцитите, състоящи се от много микротръбички, никога не образуващи синапси и образуващи миелина около аксоните в Ц.Н.С. Особено важната роля на неврологията (чрез видоизменените й клетки наречени Швановски, разположени в слой върху неврона образуван от спирално (!) завитите им клетъчни мембрани), е в образуването на миелиновата тъкан (80% липиди, в т.ч. и холестерол, и 20% белтък), изграждаща обвивката на нервните влакна. Главното значение на миелина е в това, че той обезпечава ефективното провеждане на сигнала по нерва на голямо разстояние, като така се създават условия за точна интеграция на информацията идваща от отдалечени една от друга области, което е необходимо за еволюцията на висшите нервни функции. Те от своя страна зависят и от синаптичните взаимодействия вътре в тези области (Shepherd Gordon M., Neurobiology, Oxford, 1983, перев. „Мир“, Москва, 1987 т. 1.). Връзката между края на аксона и таргетната клетка е синапсът. Той се състои от задебелен израстък на аксона (синаптична колба), синаптично пространство и постсинаптична мембрана на следващата нервна клетка. Всеки неврон се свързва с до 15 000 други неврона. При 50 — 100 милиарда нервни клетки, се получава една триизмерна мрежа от 10¹⁴ до 10¹⁵ синапса. Нервните клетки предават информацията под формата на електрически импулси, които създават електрическо напрежение между вътрешността на клетъчното тяло и неговото обкръжение. Междинната граница, която позволява възникването на тази разлика в заряда, достигащ до — 70mV, е клетъчната биомембрана от воднофосфолипидни структури в течно-кристална фаза с нисък вискозитет. Всяка мембранна система изпълняваща енергетична функция превръща химическата или светлинна енергия в електрическатрансмембранна разлика на електрическите потенциали (ΔΨ) или осмотична енергия от концентрационната разлика на разтворените вещества от двете страни на мембраната. (Скулачев В. П, Энергетика биологических мембран, „Наука“ Москва 1989 г.). Чрез не еднакво разпределение на H+, Ca²+, Na+, K+ и Cl- от двете страни на мембраната, в резултат на активен енергоконсумиращ транспорт на Na+ навън от клетката, а K+ — навътре в клетката, се създава промяна в напрежението на мембраната до нейното пълно деполяризиране, по принципа „всичко или нищо“, характерен за физиологичните реакции на човека и животните. Тогава вътрешната й страна е положително заредена, а външната отрицателно заредена. Тази деполяризация се означава като акционен потенциал (АП) и представлява най-малката електрическа единица за информация в мозъка. Деполяризацията възниква в определен участък от мембраната и се разпространява последователно по цялата дължина на нервните влакна (при човека със скорост до 120 м/сек.). С достигането на АП до синапса, в синаптичното пространство се освобождават различни химически субстанции — (невротрансмитери, невромедиатори или невромодулатори), които дифундират от пресинаптичната към постсинаптичната мембрана, където по рецепторни механизми, предизвикват отново акционен потенциал. При това предаването на информация дори и под формата на химична невротрансмисия изисква само бинарно кодирано (възбудно или потискащо) съобщение оформено от фактора време. Декодирането на възбудната или инхибиторната заповед се осъществява най-често от постсинаптичния рецептор вместо от трансмитера. Трансмитерите са материалния субстрат на информационния обмен в мозъка, като техният ефект зависи не само от вида на трансмитера, но и от неговото количество. Трансмитерите осъществяват действието си върху определени места за свързване — рецептори — протеини, фиксирани в клетъчната мембрана, които от едната си страна са вдадени в екстрацелуларното пространство (т.е. в синаптичното пространство), а от другата са свързани с вътрешността на клетката. От кибернетична гледна точка, рецепторите представляват саморегулиращи се отворени биосистеми, които разпознават, преобразуват, усилват и предават на съответните компетентни клетки информацията получена от молекули (лиганди) от вътрешната или външната среда на организма. Специфичните лиганди пасват (взаимодействат) към специфичните рецептори подобно на ключ към ключалка (принцип на комплементарността), при което настъпват конформационни промени в самите рецептори. В синапсите, рецептори за определен трансмитер се локализират и на постсинаптичната, и на пресинаптичната мембрана. За да може постсинаптичната мембрана да приема нов сигнал от нов АП и ново количество освободен трансмитер, „отработения“ трансмитер се поема (захваща) обратно от пресинаптичния неврон или от обкръжаващата глия. Вътре в неврона или в инаптичното пространство, трансмитерът се метаболизира до неактивни субстанции с помощта на разграждащи ензими. Днес вместо за клетъчни или нервни пътища в мозъка, се говори за специфична невронална система с медиатори глутамат, аспартат, гама аминомаслена киселина (ГАМК) или глицин и за неспецифична невронална система към която се отнасят норадренергичната, допаминергичната, серотонинергичната и пептидергичната системи. Психофармакологичните средства и холистичните методи въздействат на синапсите освен в мозъка, и в различните органи и системи в организма в зависимост от тяхната инервация от Периферната (излизаща от Ц.Н.С.) нервна система. Тя се дели на соматична (за скелетната мускулатура и двигателните функции) и вегетативна-автономна (за растежа на организма) с нейните два раздела от симпатикови и парасимпатикови нерви, образуващи по хода си ганглии. Симпатиковите и парасимпатиковите нерви са функционални антагонисти, и органите които са свързани едновременно и с двата раздела, при разделното дразнене на нервите, реагират противоположно. Предаването на нервните импулси, за центробежните нерви чрез невротрансмитерите в синапсите в Ц.Н.С., периферните ганглии и от нерва към органа, е чрез ацетилхолин, норадреналин и адреналин, докато за Ц.Н.С. освен тях се включват и серотонин, допамин, гама аминомаслена киселина и др. (Белчева А, Узунов П, Фармакология — Българска национална академия по медицина „Знание“ ООД 1998)

Рецепторната теория за взаимодействието и преразпределянето на рецептори, невротрансмитери и хормони, които предизвикват изменения в баланса, прага на възбуждане и регулацията на информационните и енергийните процеси във функционалните системи в организма, е в основата на научните методи за практическа холистична профилактика и лечение (психосоматично хармонизиране в процеса на адаптацията) на човека, изброени в началото на книгата. От позициите на „хипервръзки“ между: 1. системно-структурния и хармоничен анализ в биохимията, биоенергетиката и в синергетиката; 2. потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност и 3. психологията, удовлетворяването на актуалните потребности на фундаментално ниво се осъществява в субклетъчните вълнообразни пространствено-времеви дисипативни структури: биомембраните; ензим-субстратните комплекси; триизмерната мрежа от синапси в мозъка и в периферната нервна система (соматична и вегетативна), а се подкрепя положително от мозъчните неврохимични системи за самостимулация чрез удоволствията (инструменти на еволюцията за „награда“ за биологично — целесъобразен и полезен за оцеляването и развитието избор) или чрез „наказващите“ отрицателни психосоматични сигнални реакции, превърнали се от физиологични реакции (стрес), в мотивационни доминанти и състояния на енергиен недостиг (дистрес), водещи до дезадаптация и психосоматичен риск за здравето.

Мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствия са I: — обуславяща, подкрепяща и придружаваща действието — катехоламинованораденалин, адреналин, допамин — синтезирани от тирозин чрез Mg²+-активирана аденозинтрифосфатаза и неспецифичната ароматна L-аминокиселинна декарбоксилаза с кофактор вит. B₆, и метаболизирани от катехоламиноортоорто-метилтрансфераза (КОМТ) и моноаминооксидаза (МАО). Според тази система, за да действаме не е достатъчно да имаме причини, трябва да имаме желание за действие и фактът, че сме активни да ни създава удоволствие. Когато личността е лишена от това удоволствие (инструмент на еволюцията!), тя остава бездейна независимо от наличието на осъзнати или неосъзнати причини за действие; II — на опиоидните пептиди — енкефалини, ендорфини. Тя е с по-бавен и по-продължителен модулаторен ефект, водещ до намаляване амплитудата на функционалните отклонения в нервнотрансмитерните системи и поражда задоволство от постигната цел; III — серотонинова (5НТР) — отслабваща действието на негативните въздействия. 5НТР се синтезира от триптофан чрез триптофан–5-монооксигенеза и Cu₂+ последвана от L-аминокиселинната декарбоксилаза и B6. Метаболизирането на 80% от 5НТР е чрез МАО и КОМТ. Серотонин-мелатониновата обмяна е специфична за Епифизата чрез хидроксииндол–0-метилтрансфераза (ХИОМТ), чиято активност се повишава на тъмно и от Хиперицин, а се потиска от светлината. Мелатонинът, потиска гонадите (пряко и посредствено чрез хипофизата), блокира половата активност, задържа еструса, забавя половото съзряване, предизвиква лека еуфория и сън. Дефицитът на серотонин и на рецепторите му води до Депресията и депресивните разстройства на настроението, (за 3 — 6 месеца), активността, имунитета, мисленето, съня, апетита, сексуалността и способността за изпитване на удоволствие (и до самоубийство); IV — (холинергична)-ацетилхолин. Той се синтезира от холин и оцетна киселина чрез холинацетилтрансфераза, и се разгражда от ацетилхолинестераза. Системата отключва емоционалните реакции; V — (специфична, с потискащ медиатор ГАМК-синтезиран от гутаминова киселина чрез глутаминдекарбоксилаза) за нормален физиологичен покой на нервните структури, и с пре- и пост-синаптични рецептори. Тяхното активиране влияе на освобождаването на допамин, ацетилхолин и на самата ГАМК в различните мозъчни структури. Модулира се и хормонната активност чрез отделянето от хипофизата на пролактин, растежен хормон, тиреотропни и гонадотропни хормони, АКТХ и вазопресин, и от хипоталамуса — α-MSH и кортикотропин-освобождаващия хормон. ГАМК усилва произвеждането на адреналин от надбъбреците чрез въздействие върху хипоталамо-симпатоадреналиновата система и намалява съдържанието на катехоламините в мозъка.

Мозъчните неврохимични системи за самостимулация чрез удоволствията свързани с емоциите, са формирани в процеса на еволюцията на двете разновидности (за съхранение и за развитие) на всяка от основните витални, социални и идеални потребности, свързани с определящата вектора на поведение Доминанта на Ухтомски. Затова тяхното мотивиращо влияние не може да се пренебрегва или управлява чрез потискането им, а само чрез избирането (съзнателно или подсъзнателно) от субекта, из многото и едновременно съществуващи реални потребности, на конкретна по вид, количество и йерархия актуална потребност в динамичната система на неговата личност, най-напред на нивото на временна координация на функциите („еластичност на Ц.Н.С“.), която да преориентира ценностната система на конкретния човек в хармония с конкретната обществено-икономическа ситуация. При това човекът, пациентът, от обект на въздействие се превръща в активен субект в оздравителния процес, който се стреми да засили, да продължи, да повтори емоциите ако са положителни, а ако са отрицателни — да ги отслаби, да ги прекъсне, да ги предотврати. Това е един от принципите на промоцията на здравето и въобще на холистичната профилактика и лечение. Между впрочем, това е метод използван не само за лечение, още от дълбока древност и до днес от всички шамани, магьосници, религии, секти, икономически и политически дейци, с неизменно максимална ефективност. Както всеки метод позволяващ манипулиране на личността, тоест външно управляване на индивидуално неповторимата композиция и вътрешна йерархия от основните (витални, социални, идеални) потребности на дадения човек, включително техните разновидности: за съхранение и развитие; и „за себе си“ и „за другите“, този метод съзнателно и користно „откъснат“ от знанията и базиран на „сляпата“ вяра, е бил и продължава да бъде най-ефикасното средство на всяка власт (Dr Armen Victorian, Mind Controllers, 2000, Контрол върху съзнанието, превод, ИК „Кръгозор“, София, 2004; Bill Cooper, „Behold a Pale Horse“, Silent Weapons for Quiet Wars, 1991, Тихи оръжия за безшумни войни, превод, „Хелиопол“, 2000). Ето защо основни изисквания за прилагането му е „първо, да не се вреди“, и второ — оптимално преценена информация за пациентите гарантираща им техния избор, което го определя като холистичен медицински метод, особено необходим и при днешната модерна икономика, („хипервръзка“!) която сама създава потребностите, които после се стреми да задоволява. Производството зависи от предизвикването на търсене, а търсенето ражда една култура, която възприема потреблението като голяма социална ценност. С други думи потреблението само по себе си, заедно с възможността да го демонстрираш, представлява символ на обществен статус (Джон Кенет Гълбрайт, Galbraith, J. K., The Affluent Society, Lodon, 1985)