Том Мартин
Пирамида (9)

7.

Знаковата сграда, подслонила ООН в Ню Йорк, стои като страж на пресечката на Четирийсет и шеста улица и Първо авеню, точно на брега на Ийст ривър, откъдето се разкрива фантастична гледка към цял Манхатън. От горните етажи на сградата се вижда Сентрал парк на запад и разпрострелите се с километри Бруклин и Куинс на изток, както и удивителната мрежа от мостове, свързваща остров Манхатън с източното крайбрежие на континента. Сградата е проектирана почти веднага след Втората световна война, а строежът на трийсет и пет метровата кула приключва през 1962 година. Световноизвестната Генерална асамблея представлява заседателна зала, разположена на третия етаж, в самото сърце на сградата, и в нея има място за всеки представител на страна, членка на Организацията на обединените нации.

Фактът, че освен с трийсет и пет надземни етажа, извисили се към небесата, сградата разполага и с доста подземни нива, е малко известен. Общо единайсет подземни етажа от железобетон са заровени направо в калта на остров Манхатън. Три от тях са отредени за паркинг на множеството дипломатически коли, сновящи непрестанно между сградата на Обединените нации и различни чуждестранни посолства. В друго ниво са монтирани гигантските климатични инсталации и канализационни тръби, необходими за функционирането на съоръжение с подобни размери. Под тези обслужващи етажи обаче са скрити още, проектирани твърде разумно преди кризата с кубинските ракети с идеята да поберат цялата Генерална асамблея, в случай на мащабно нападение срещу Ню Йорк. До тях се стига посредством отделна система от асансьори, разположени в североизточния ъгъл на сградата. Всички съоръжения от първа необходимост, разположени на горните етажи, са изградени и под земята, както при проектирането на важни федерални сгради или военни комплекси. Те включват обширна кухня със столова, три етажа с работни кабинети и отделен етаж със спални помещения. Най-важно от всичко обаче е точното копие на заседателната зала на прочутата Генерална асамблея, която да бъде използвана в случай на неочакван световен катаклизъм.

Тази резервна зала, разположена на седмия подземен етаж, никога не е била използвана за заседания на Генералната асамблея. Непосредствено след нападенията от единайсети септември 2001 г., генералният секретар на Обединените нации за кратко е обмислял използването на залата, но решил, че ако го стори, светът може грешно да разтълкува решението му. Впоследствие е решено цялото съоръжение да се държи празно и под ключ.

Един вторник през март, в седем сутринта източно стандартно време, двата просторни асансьора, водещи към подземните нива, работеха усилено вече час. От шест сутринта почти непрекъсната колона от лимузини и БМВ-та се точеше към сградата на ООН. Колите спираха за кратко пред входа и изсипваха пътниците си. Всички бяха мъже, всички пристигаха сами и носеха скъпи официални костюми. Повечето от тях принадлежаха към бялата раса, но имаше представители и на всяка друга. Без да се оглеждат наляво и надясно, мъжете се насочваха към усиления след събитията от Единайсети септември, кордон охранители пред главния вход на сградата, бързо показваха пропуските си и влизаха през огромните въртящи се стъклени врати, за да поемат през окъпаното в светлина фоайе.

Разстоянието от стъклената врата през облицованото с мрамор фоайе до коридора към североизточния край на сградата, където са асансьорите за подземните нива, е късо. Никой от персонала в сградата на ООН, както и охраната, не поглеждаше към колоната от добре облечени посетители. Годишно тук влизаха повече хора, от която и да е друга обществена сграда на света, освен това всеки от ранните гости изглежда притежаваше съвсем редовен пропуск. А и добре облечените мъже на средна възраст са едни от най-честите обитатели на облицованите с мрамор коридори на властта.

Всички посетители знаеха отлично къде отиват и притежаваха магнитни карти за асансьорите. В седем и петнайсет седмият подземен етаж наподобяваше претъпкан кошер. Тази сутрин резервната зала на Генералната асамблея щеше да стане сцена на абсолютно неофициално и изключително злокобно съвещание. В седем и трийсет над триста мъже се бяха настанили удобно в сините кресла на подковообразното помещение. Срещата на Корпорацията можеше да започне.

Пред аудиторията, на ораторския подиум, където обикновено седи генералният секретар на ООН, търпеливо стоеше изпит, чернокос мъж на около шейсет години и оглеждаше залата, сложил ръце на катедрата.

Той се казваше Милър и като секретар на Корпорацията, работата му бе да свиква заседанията на световното ръководно събрание в редките случаи, когато това се налагаше. Днес беше един от тези случаи.

Точно в седем и четирийсет той бутна стола си назад и се изправи. Беше висок около метър и шейсет и пет и подобно на останалите присъстващи, приличаше на преуспял банкер от Уолстрийт или на мастит адвокат. Единствената му отличителна черта бяха черните изгарящи очи, които обходиха залата иззад дебелите лещи на очилата.

Изглеждаше превъзбуден. При нормални обстоятелства секретарят вероятно щеше да разменя любезности с гостите и да ги целува по бузите, но днес равновесието бе нарушено. Той се измъкна от заседателната зала, отиде до асансьорите и закрачи бавно напред-назад. Изражението му беше изключително сериозно и съсредоточено.

Молбата на свръхсекретния управителен съвет на Корпорацията да се свика заседание на Световното ръководно събрание беше крайно необичайна. За последен път подобно заседание се бе провело след краха на Съветския съюз. Какво означаваше това сега? Какво имаше да каже управителният съвет? Кого ли щяха да изпратят да ги представлява?

Милър нямаше много време да размишлява, тъй като звънецът, който оповестяваше пристигането на асансьора, наруши тишината в коридора. Представителят на управителния съвет пристигна. Вратите на асансьора се разтвориха и кръвта в жилите на секретаря се смрази. В подобната на ковчег кабина на асансьора стоеше сенатор Кърц.

Секретарят Милър не успя особено добре да скрие шока си. Сенатор Кърц беше изявен и добре познат на обществото политик. Беше близък приятел с повечето от приближените на президента и като такъв често се явяваше в различни телевизионни предавания. Солидната му подкрепа от религиозни избиратели в комбинация с южняшкия му произход представляваше отличен трамплин за издигане в политическите висини. Личните му интереси в областта на отбраната и военната промишленост бяха публична тайна, също както и фактът, че мнозина го определяха като най-вероятния следващ секретар по отбраната.

Въпреки че Корпорацията можеше да се похвали поне с две дузини бивши сенатори и конгресмени, както и с политици с всякакви убеждения от всички краища на света, присъствието на активен политик от действаща администрация в състава на управителния съвет беше безпрецедентно.

Самият Милър беше прекрасен пример за типа хора, формиращи гръбнака на Корпорацията. Той беше финансист, който в собствения си свят притежаваше власт и сила, на които би завидял всеки уважаващ себе си римски император. Бе наследил от баща си контролния пакет акции в „Грипен“, частна швейцарска банка, а в допълнение притежаваше и сериозни дялове в различни фирми за добив на природни ресурси. Беше работодател на хиляди хора по цял свят. Въпреки това си оставаше дискретен човек и винаги се стремеше да избягва светлината на прожекторите.

Секретарят служеше предано на Корпорацията и тя многократно му се бе отплащала за това, но нямаше достъп до най-високите властнически нива, като например управителния съвет. Не знаеше дори как се избират членовете на съвета. Нещо повече, нямаше представа колко е техният брой. Знаеше обаче, че е изключително странно действащ политик от ранга на сенатор Кърц да се замесва в делата на Корпорацията така открито. В интерес на истината, доста политици от администрацията, към която принадлежеше сенаторът, включително самият президент на Съединените щати, биха останали скандализирани, ако научеха мащабите на властта, съсредоточена в ръцете на Корпорацията.

Секретарят Милър пристъпи напред и преглътна мъчително:

— Добре дошли, сенаторе. Оказвате ни голяма чест с присъствието си днес.

Сенаторът излезе от асансьора. Беше висок около метър и осемдесет и изглеждаше също толкова стегнат и добре поддържан, както и по телевизията. На младини бе направил доста добра спортна кариера в колежански отбори и явно все още се занимаваше с физически упражнения. Черната му някога коса вече посивяваше на слепоочията и му придаваше достолепен вид, но той си оставаше привлекателен мъж с патрицианско излъчване. Протегна ръка.

— Вие сигурно сте секретарят Милър?

— Да, сър, абсолютно вярно. Добре дошли. Трябва да кажа, че е истинска чест…

Черните очи на сенатора огледаха коридора. Бодигардовете му от секретните служби останаха във фоайето на сградата. Изключения не се правеха дори за действащ американски сенатор.

Секретарят Милър добави смутено:

— Всичко е готово. Свиках ръководното събрание, както поиска управителният съвет.

След като приключиха с размяната на любезности, сенатор Кърц заговори и в гласа му се прокраднаха стоманени нотки:

— Сигурен ли сте, че тук сме в пълна безопасност? — Той се огледа още веднъж и продължи рязко: — Колкото и ирония да има във факта, че използваме сградата на Обединените нации, за да подготвим окончателното си идване на власт, ще е неприятно на този етап да привличаме ненужно внимание.

Секретарят изглеждаше леко засегнат, но направи широк жест с ръка в посока на заседателната зала подобно на паж, който указва накъде да върви кралят му.

— Мястото на срещата не е подбрано заради иронията. Сградата на Обединените нации е чудесно прикритие за пристигането и заминаването на участниците в събранието. Земята е собственост на пристанищната администрация на Ню Йорк, която контролираме. Но както обикновено, това ще бъде първата и последната ни среща тук.

Сенаторът се поотпусна и се усмихна топло.

— Хубаво. Добра работа сте свършили. Много скоро вече няма да се нуждаем от подобни мерки… — Той направи широк жест с лявата си ръка. — Свръхправителството ни трябва да продължи да съществува над законовите рамки само още няколко дни и това е. В понеделник сутрин, в зората на пролетното равноденствие, можем да приключим с тази клоунада. — Сенаторът направи кратка пауза, обърна се рязко към секретаря и попита остро, сякаш очакваше да го излъжат: — А професорът?

Милър присви очи почти незабележимо. Чувстваше се доста неловко под осъдителния поглед на сенатора. Всеки нерв в тялото му крещеше, че не иска да е на това място. Защо ли точно сега, когато са толкова близо до крайния успех, сенаторът така се е загрижил за професора и за изтриването на всяка следа от работата му? Каква опасност могат да представляват няколко стари карти? Секретарят Милър предполагаше, че управителният съвет има някакви мотиви за този интерес. Лично на него цялата работа му се струваше доста мъглява. Той погледна сенатора право в очите, преглътна мъчително и кимна.

— Всичко е свършено.

Сенатор Кърц изръмжа одобрително. Една бръчка проряза челото му.

— Лоша работа, Милър, лоша работа. Какво беше казал Шекспир? „Ако веднъж извършено…“

Сенаторът спря насред изречението, обърна се и потупа секретаря по гърба.

— Не изпитвай угризения, Милър. Сега сме във война, а професорът представляваше директна заплаха за интересите на Корпорацията. Войните са сложно и кърваво нещо — винаги има жертви.

Едва забележима сянка от усмивка потрепна в ъгълчетата на устните на сенатора. Сянката изчезна толкова бързо, колкото се бе появила, заменена от подозрение. Тежкият поглед на Кърц отново се впери в секретаря. Топлината и сърдечността в гласа му се изпариха и стоманата и подозрението се върнаха с пълна сила:

— Искам да ви напомня нещо, Милър, нещо изключително съществено. Няма нищо по-опасно на света за каузата ни от личната инициатива. Нищо по-опасно. Случаят с професора беше точно такъв. Едно от хубавите неща в конституцията ни е, че позволяваме на хората известно свободомислие, известна свобода. Някои сигурно ще кажат, че свободата дори е в повече.

Секретарят стоеше като истукан и не смееше да помръдне.

— Това, разбира се, е хубаво — продължи Кърц. — Проблемът е там, че на хората им хрумват какви ли не неща. Причината е, че не могат да видят голямата картина — единствено ние сме в състояние да я видим. Съжалявам, че трябва да го кажа, но не можем да си позволим никакви рискове. Ако в името на това трябва да запушим нечия уста, значи просто плащаме цената. Покажи ми война, в която няма жертви, и аз ще ти покажа пътя към мигновеното поражение… Винаги помни, че е важна голямата картина. Корпорацията трябва да завърши делото си, защото то е за благото на човечеството. Това, което е добро за Корпорацията, е добро за Америка. Бог е сложил природните ресурси в ръцете ни и ние трябва да се възползваме от тях, преди друг да го е сторил.

Двамата поеха бавно по коридора към заседателната зала и се отдалечиха от асансьорите. Сенатор Кърц сложи ръка на рамото на секретаря подобно на треньор, който придружава възпитаника си към терена.

— Ако хората имат и най-малка представа какво ги очаква в най-скоро време, правителството ни бързо ще изгуби контрол над положението. В сравнение с него трагедията в Ню Орлиънс ще е като горски пикник, а ако правителството изгуби контрол, ще обезсмисли всичките ни усилия. Не преувеличавам ни най-малко. Ще избухнат улични бунтове, цивилизацията ще се срине из основи. Ще последват изнасилвания, плячкосвания и анархия. На всеки ъгъл ще се вършат убийства. Ние трябва да изберем точния момент за началото на този хаос.

Секретарят промърмори нещо в знак на съгласие. Вече наближаваха вратата на заседателната зала. Сенаторът отново спря, сякаш му беше хрумнала някаква особено неприятна мисъл.

— Но ние не бива да спираме — продължи той. — Управителният съвет настоява да държиш сътрудниците на професора под око. Сега основната задача е да открием и унищожим останалите карти. Всеки, който е бил дори в едно помещение с тях, трябва да си понесе наказанието. Изпрати ли агенти в колежа с подробни инструкции? Предполагам, че вече сте изгорили единствената карта, която попадна в ръцете ни в Перу?

— Да, сенаторе, разбира се, както бе наредено.

Сенатор Кърц пооправи вратовръзката си и си пое дълбоко дъх преди последната реплика към секретаря:

— Добре. Значи всичко е наред. Всичко, което прави Корпорацията, е в интерес на обществото, но не бива да му се дава гласност… Така стоят нещата. Сега е време да ме представиш пред събранието. Време е да им поднеса добрата новина. До пролетното равноденствие остават само шест дни и с него най-сетне ще настъпи нашият час…