Том Мартин
Пирамида (44)

42.

Докато колата слизаше по криволичещия и шеметен път от Алто Плано към боливийската столица, Катрин и Ръдърфорд пътуваха, всеки унесен в собствените си мисли. Усмихнатият и пълен с енергия Ките направляваше джипа им лудешки, но умело.

Катрин гледаше разпрострелия се на всички страни пейзаж от долини и планински върхове и си мислеше за професора. Питаше се как би постъпил той в такава ситуация. Ужасно й липсваше. Липсваха й шегите и добродушието му. Ръдърфорд също от доста време не обелваше дума и се възхищаваше от магнетичната красота на Андите. Той се понамръщи, доближи лице до прозореца, а очите му бродеха навред, сякаш се надяваха да открият отговорите някъде там. Внезапно се обърна към Катрин:

— Знаеш ли мита за Гилгамеш?

Двамата се гледаха известно време в очите. Катрин поклати глава. Джеймс се извърна към нея, за да могат да се виждат, без да се въртят постоянно.

— Митът за Гилгамеш е послужил като основа на библейския разказ за Ной. Първата и най-стара версия е записана на глинени плочки, някъде около 2000 г. пр.н.е. Митът обаче със сигурност е по-стар. Гилгамеш е цар на град Урук в Шумер и разказва за срещата си с друг цар на име Утнапищи, който е бил жив и преди потопа. Утнапищи бил предупреден от един от боговете за наближаващия потоп, така че построил кораб и качил на борда му представители на всички животни, както и всички известни семена на растения. Последвала страшна буря и земята се покрила с вода, докъдето стига поглед. Утнапищи пуснал един гълъб…

— Но това е невероятно — прекъсна го Катрин. — Искам да кажа, че авторите на Стария завет просто са взели цялата история и са я сложили в Библията…

— Защо не? Историята си я бива. Можем да предположим, че Утнапищи е бил символ, събирателен образ на всички, които са преживели потопа. В противен случай човешкият род никога не би могъл да се възстанови в сегашната си численост. Тези митове са графично изображение, нарисувано от очевидци на катаклизъм, който едва не унищожил прадедите ни. Човечеството се е разминало на косъм със заличаването си от лицето на земята.

— Еее, това вече е малко преувеличено.

— Може и така да е, но посочи ми друга причина, поради която тази страшна история се е загнездила в сърцето на толкова много култури. Тя е първият ни споделен спомен… Има и много други разкази за унищожителни природни явления като земетресения, пожари, студове и те по някакъв начин се връзват с историята за потопа. Ето, да вземем например писанията на зороастризма.

Катрин се намръщи.

— Зороастризъм ли?

— Зороастрийците са последователи на пророка Зороастър, известен още като Заратустра. И днес все още има последователи на тази религия, макар да са останали само няколко хиляди. Живеят предимно в Бомбай, Индия. Твърди се, че Зороастър е получил просветление от бог…

Катрин съзря паралела.

— Значи е нещо като Мохамед за мюсюлманите или Мойсей за евреите?

— Да. Само че Зороастър е по-древен от тях и е живял някъде преди 2000 г. пр.н.е. Зороастрийците вярват, че народът им произхожда от северната част на Русия, и твърдят, че един ден дяволът решил да унищожи Ариана Вайджо — зороастрийската Едемска градина, която се намирала някъде в Сибир. Вместо да я наводнява обаче, той я замразил. Свещените писания разказват как красивата някога земя се покрила със сняг и лед и била обречена на вечна зима.

Катрин го слушаше с огромен интерес.

— Това е много специфична развръзка, със сигурност не е нещо, което човек би си измислил.

— Да, подобна идея се среща и при викингите — продължи Ръдърфорд. — Те вярвали, че е имало време, по което Земята е била на път да падне завинаги в бездната на хаоса. Реколтата загинала, избухнали войни и навсякъде завалял сняг. След студа земята лумнала в пламъци и се превърнала в огромна жертвена клада. Дори и последната останка от живот била изпепелена. Най-сетне, сякаш страданията не били достатъчно, морето внезапно се вдигнало и покрило всичко с водно одеяло.

Явно за да придаде по-голям ефект на думите си, Ръдърфорд плесна с ръце. Катрин се замисли над зловещото видение, описано от викингите.

— Проблемът е, че никой от митовете, които току-що изброи, не казва какво точно е причинило това глобално бедствие. Ако не знаем каква е причината, как ще сме в състояние да избегнем същата съдба?

Ръдърфорд се зае да разсъждава на глас:

— Въпреки всичко професорът е бил убеден, че тайното послание казва именно това.

— Може би трябва да разгледаме проблема от друг ъгъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами вместо да разчитаме единствено на уменията си да интерпретираме древни митове с надеждата да открием какво е унищожило предходната цивилизация, защо не се опитаме да намерим други доказателства за гигантски климатичен катаклизъм? Ако използваме истински геоложки източници или например вкаменелости, би трябвало да сме в състояние да открием подобен повратен момент в историята на планетата. Тогава ще сме в състояние да сравним веществените доказателства, с които разполагаме, с митовете, а дори може да се окаже, че сме разбрали с точност датата, на която е изчезнал предишният свят — обясни Катрин.

Ръдърфорд кимна насърчително.

— Но дали това ще ни помогне да разберем защо е изчезнал този свят? Дали ще ни помогне да разгадаем какво точно означава предупреждението?

— Със сигурност. Ето, помисли само. Ако знаем какво точно е представлявал този катаклизъм, ще ни бъде по-лесно да отгатнем причините, които са го предизвикали.

Погледът на Катрин блесна и тя удари с длан по облегалката на предната седалка.

— Фон Дехенд!

Ръдърфорд кимна решително.

— Да, разбира се, чудесно. Освен това знаем, че може да му се доверим… Трябва да се върнем в Оксфорд. Веднага.

Ернан направляваше колата си по пустите пътища на Алто Плано обратно към Куско. От смъртта на брат си насам се намираше в някаква мъгла и нищо наоколо не му се струваше реално. Макар и от дълго време да подозираха, че са в опасност, все пак ударът ги свари неподготвени. С появата на чужденците обаче Ернан усети, че отново се появява блед лъч на надежда.

„Ако успеят, поне професор Кент и Мигел няма да са умрели напразно“. Той се замисли за Катрин и Ръдърфорд, които бягаха през Боливия, и се опита да им вдъхне кураж от разстояние. „Трябва да се измъкнат“. Едва тогава забеляза колата, която беше паркирана насред пътя пред него и го запречваше. От двете й страни земята бе покрита или с дълбоки дупки, или с големи камъни, така че нямаше как да мине от друго място.

Спря колата си на пет метра от другата. Набит мъж с европейски черти, черен костюм и тъмни слънчеви очила се появи иззад препречилата пътя кола. Ернан с ужас видя как мъжът измъкна револвер и го насочи директно към лицето му.

Индианецът осъзна какво се случва за частица от секундата. Той стъпи здраво на газта и блъсна спрелия напреки пътя джип, но мъжът пред него успя в последния момент да отскочи встрани. Ернан включи задна, натисна газта до дупка, но в този миг с периферното си зрение улови силуета на втори човек с пистолет, който се прицелваше в него от около метър от страната на шофьора.

Внезапно се разнесе оглушителен гръм, Ернан усети адска болка и се просна на съседната седалка, като се бореше за всяка глътка въздух. Не успяваше да вкара достатъчно кислород в дробовете си. Сграбчи волана с дясната си ръка и се опита да се изправи, но силите го напуснаха и той безпомощно се отпусна назад.

Чу, че вратата се отваря, и усети нечия ръка по тялото си.

Някакъв глас каза:

— Да, той е, но те не са тук.

Втори глас забеляза:

— Добре, хайде да тръгваме. Настигаме ги. Вземи му документите и мобилния. Довърши го.

Ернан изпъшка от болка и уплаха и напразно се опита да се изправи. Сети се за брат си. Сети се за Ръдърфорд и Катрин и ги видя как стоят сами и изоставени в нощта. Опита се да им извика, но беше прекалено късно…