Том Мартин
Пирамида (30)

28.

Полетът до Куско е невероятно преживяване. Когато самолетът се издигне от летището в Лима и се отдалечи от крайбрежието, от двете му страни тутакси се появява подножието на Андите. Самолетът се изкачва, изкачва, изкачва, а планините наоколо продължават да се извисяват, докато най-сетне машината не стигне облаците и не се зарее из тях. В далечината най-високите върхове пробиват облаците и осейват хоризонта като малки острови в море от бяла пяна.

 

 

Катрин не беше в настроение да се наслаждава на гледката. Колкото повече мислеше за жестокостта и последствията от двете убийства, чувството на паника и страх отново се надигаше в гърдите й с предишната сила. Дали са в безопасност в този самолет, сред облаците?

Катрин огледа останалите пасажери. Всички бяха индианци, досущ като Ернан, заел седалката пред тях. Възможно ли беше някой от тях да е купен от силите на злото?

Толкова се радваше, че Джеймс бе решил да я придружи. Спокойният и разсъдлив начин, по който се отнасяше към всичко случващо се наоколо, я накара да осъзнае колко специален човек е всъщност. Нормален човек би хукнал право към летището още щом бе научил за смъртта на Флорес. В интерес на истината, нормален човек дори не би тръгнал за Перу. Въпреки задръжките си Ръдърфорд явно беше създаден точно за типа предизвикателства, които се изправяха насреща им. Животът сред библиотеки и стари книги изглеждаше прекалено малък, прекалено тесен за него. Макар и да не искаше да си го признае, Катрин го намираше все по-привлекателен с всеки изминал час.

 

 

Древните калдъръмени улици на Куско напомниха на Катрин и Джеймс за Оксфорд. След Лима въздухът им се стори кристалночист и тягостното чувство за потиснатост като че ли ги напусна за известно време.

Ернан ги подкара към стария град в кола под наем и през целия път не спря да им говори за древните цивилизации на Андите. С едната си ръка направляваше джипа през тесните калдъръмени улички, а с другата жестикулираше, за да придаде по-голяма тежест на думите. В резултат на тази техника на шофиране обаче возилото подскачаше на всички страни.

— Основното нещо, което трябва да разберете, е, че инките далеч не са първата цивилизация. Макар че останките от културата им са разпръснати из всички световни музеи, те са били просто пазители на култура, доста по-древна от тяхната собствена. Самите инки си го признават. Навремето няколко просветени испански пътешественици, които станали свидетели на погрома над цивилизацията на инките, се развълнували достатъчно, за да се опитат да запишат традициите, които буквално изчезвали пред очите им яко дим.

Джипът се клатушкаше опасно по средата на пътя и едва в последния миг успя да избегне сблъсъка с ярко оцветен и претъпкан с хора автобус, който се движеше в насрещната лента.

Ръдърфорд инстинктивно се вкопчи в седалката на Ернан. „Сякаш опасностите са ни малко, та сега и това!“, помисли си той.

Катрин затвори очи за миг, докато се разминат на една боя разстояние с автобуса. Изгледа Джеймс и повдигна вежди. Ернан забеляза физиономията й в огледалото.

— О, извинявайте. Ще карам по-внимателно. Явно все още не сте свикнали с начина, по който караме ние в Андите!

Той забави скоростта и продължи с разказите за историята на народа си:

— Не мисля, че испанците наистина са повярвали на легендите и традициите, които са записали от старите жреци. Сигурно са ги сметнали за прекалено шантави, за да са истина, но те са истина. Една от основните легенди, разпространена из целите Анди — между другото точно от нея се интересуваше професор Кент — е, че хиляди и хиляди години преди цивилизацията на инките е съществувала друга велика цивилизация. Но няма смисъл да ви говоря за това сега, сами ще видите доказателствата…

Заслушани в гласа на Ернан, Катрин и Ръдърфорд постепенно се пренасяха в друг свят — свят на инкски принцове, испански конкистадори и краха на една цивилизация. Надничаха през прозорците на джипа към облечените в ярки дрехи местни жители, потомци на славни прадеди, и се дивяха на чистия въздух, на уединението и магическата красота на планинския пейзаж.

 

 

Най-сетне, след като минаха през покрайнините на Куско и влязоха в очарователния център на стария град, Ернан спря джипа на входа на доста тясна калдъръмена уличка. Скочи навън и отвори задната врата, за да може Катрин да слезе.

— Добре, ето че най-сетне пристигнахме. Що ида да метна чантите ви в къщата на братовчед ми, а вие можете да се поразходите наоколо. Ще му кажа, че сте мои приятели. Каквото и да правите, моля ви не споменавайте професор Кент и дори Мигел. Не искам да излагаме повече хора на опасност. Ще идем в къщата надвечер и можете да преспите там, но на изгрев-слънце трябва да тръгнем. Не мога да рискувам някой да ви види там.

Катрин слезе от джипа.

— Не искаш ли да дойдем с теб и да се запознаем с хората? Мисля, че трябва да го направим поне от любезност.

Изражението на Ернан стана тревожно.

— Не, според мен, колкото по-малко контактувате с тях — толкова по-добре. Както казах, поразходете се наоколо, но без да се набивате на очи… Ако тръгнете по тази улица — кимна той към поредната тясна уличка — и вървите все направо, ще излезете на главния площад — Пласа де лос Алмабос. Ще ви чакам там, пред входа на катедралата, след половин час.

Ръдърфорд се разкърши и протегна доволно ръце.

— Брей, през последните двайсет и четири часа само пътуваме. С удоволствие ще се поразтъпча малко.

Ернан му се усмихна.

— Е, разходете се тогава. Ако случайно се загубите, просто питайте къде е катедралата, всеки ще ви упъти.

С тези думи се метна обратно в джипа и го запали. Возилото се размърда и след миг изчезна зад ъгъла. След като шумът от него утихна, Ръдърфорд и Катрин си дадоха сметка каква тишина и спокойствие царят по калдъръмените улички на Куско. Първата им реакция бе да напълнят дробовете си със свеж въздух. Небето беше кристалночисто и за пръв път от мига, в който научи за смъртта на Флорес, Катрин започна да мисли по-позитивно и дори забрави клаустрофобията. Обърна се към Джеймс, който оглеждаше градежа на някаква антична стена от лявата страна на улицата, и попита:

— Мислиш ли, че тук, в Андите, сме в безопасност?

— Надали другаде е по-безопасно, но съм съгласен с Ернан, че не бива да се мотаем дълго тук. Ела да видиш колко забележителна е тази стена.

Вместо от тухли, стената бе построена от гигантски блокове гранит, някои високи почти три метра.

Катрин ги огледа захласнато.

— Как, по дяволите, са могли да направят подобно нещо? Това работа на инките ли е? — Тя направи няколко крачки покрай стената и прокара длан по един огромен каменен блок. — Виж, този например има десет различни ъгъла и е с големината на кухненска маса. Просто невероятно — напаснат е идеално с другите около него!

Ръдърфорд отстъпи назад и продължи да се диви на майсторската изработка.

— Нямам никаква представа. Сигурно са го правили инките, определено не е работа на испанци или въобще на европейци. Представи си какви усилия са нужни да поместиш една от тези канари. Големите сигурно тежат поне десет тона. Хайде, ела сега да намерим катедралата.

Катрин отново прокара ръка по стената и го последва по леко наклонената нагоре улица в посока главния площад.

„Само като си помисля, че преди ден четях последната си лекция за семестъра и планирах отпуската си. Днес е едва сряда, а Оксфорд вече ми се струва място от друга епоха. Сякаш паднах през някаква дупка, пробита в стария ми, уютен живот, и се озовах в тотално различен свят… свят, пълен с опасности“.

Погледът й се отмести към Ръдърфорд, който вървеше малко пред нея и любопитно оглеждаше каменните постройки на Куско. Присъствието му и подейства успокоително.

Както им беше казал Ернан, малката уличка ги отведе право на главния площад, който в сравнение с Пласа майор в Лима беше същинско мъртвило. Площадът бе с размерите на голяма английска градинка. От всички страни го ограждаха каменни постройки, а на него си даваха среща шест калдъръмени улици. Катрин забърза крачка, изравни се с Джеймс и двамата тръгнаха по края на площада. Наслаждаваха се на тишината и спокойствието, което бе като божия благодат след шумотевицата на Лима. Когато стигнаха отсрещната страна, забелязаха фигурата на Ернан, който се приближи от една уличка.

— Здравейте! — извика той. — Прекрасно местенце, нали?

Катрин му се усмихна.

Ръдърфорд се ухили и извика в отговор:

— Просто няма как да сбъркаш в такава природа. Трябва да построиш нещо наистина грозно, за да развалиш пейзажа.

Ернан се засмя и се приближи.

— Да, да, предполагам, че е така.

Тримата огледаха площада и покривите на сградите около него, които се издигаха към краищата на стария град.

Ернан се обърна към тях и попита с дяволити пламъчета в очите:

— Тук в Куско инките са построили храм на Виракоча. Казва се Кориканча. Виждате ли го?

Ръдърфорд и Катрин се огледаха наоколо и се опитаха да различат очертанията на сграда, която да прилича на построена от инките. Никоя от околните постройки не им се стори достатъчно величествена, за да е строена за храм.

Ернан посочи катедралата.

— Ето това е. Испанците построили катедралата точно върху храма през 1533 година, за да унищожат религията ни. Разправят, че в стените вградили жив един от принцовете на инките. Един ден ще го освободим. Знаете ли кой е Виракоча?

Катрин се сети за възрастния господин от самолета.

— Чух това име като събирателно за хората, които са начертали фигурите на платото Наска — отвърна тя.

Ернан я изгледа с крайчеца на очите си и явно се изненада.

— Точно така, така са наричали народа. Но Виракоча също е и човек. Бил е нещо като водач на народа си, ако мога да се изразя така. „Виракоча“ означава „морска пяна“. Хората, които дошли с него, също са се наричали виракоча. Радвам се, че не сте позволили на туристическите пътеводители да промият мозъците ви. Куско е бил столицата на виракоча и Виракоча е бил почитан най-много в този град.

Катрин се опита да направи предположение въз основа на информацията, с която вече разполагаше:

— Значи той е бил ранен инкски крал, така ли?

Ернан решително поклати глава.

— Не. Всъщност това е най-важното. Виракоча е дошъл по тези земи много преди инките. Не знаем точно кога, тъй като липсват писмени паметници. Поради отсъствието на доказателства западните учени пренебрегват легендите за него и ги третират като митология. Това обаче е грешка. Виракоча е обикалял навред и всички хора в региона разказват истории за него и за великите му дела. Негова работа са и каменните зидове, и впечатляващите инженерни решения. В Андите ще видите останки от строежи, които просто ще ви зашеметят.

Ръдърфорд го изгледа озадачено.

— Но не са ли инките…

Ернан го прекъсна. По лицето му се бе изписало ядосано изражение и той заговори изключително строго и сериозно:

— Не. Инките са построили само някои от сградите, но са го направили с уменията, придобити от Виракоча и последователите му.

— Но откъде е бил този Виракоча? Кога е дошъл тук?

Индианецът бавно обиколи площада с поглед, преди да отговори:

— Точно там е загадката. Има множество легенди за неговото пристигане тук. Дори испанците през шестнайсети век са им обърнали внимание. Всички твърдят, че Виракоча и последователите му са дошли от морето, а той се е отправил на север през планините и е правел чудеса. Учил е хората как да обработват земята и да строят храмове, построил е дори великия каменен град Тиахуанака и после е продължил нататък.

Бил е и лечител, също както Исус в християнството. Където и да отидел, слепите проглеждали, куците прохождали, а злите духове били прогонвани. Един испански конкистадор разбрал, че Виракоча бил „висок мъж с брада и сини очи“. В други легенди е описан като мъж с дълга бяла брада, бледа кожа и бяла роба, който оправял послания за мир и любов.

Катрин усети, че магическите думи я омайват. Почти си представяше великия Виракоча.

— Какъв странен и благороден човек — промърмори тя почти на себе си.

Ернан я изгледа втренчено.

— Да, той е бил велик човек и е цивилизовал сънародниците ми. Инките твърдят, че до неговото идване хората са живели изключително примитивно. Нямали са домашни животни, не са отглеждали растения, с една дума, били са ловци и са събирали диви плодове. Виракоча дошъл и ги научил на земеделие и строителство, на медицина, музика и астрономия. Донесъл благоденствие, и то по мирен начин. Никога не е използвал насилие, за да прокара идеите си, както например са направили испанците.

Ръдърфорд искаше да узнае още.

— Но защо са дошли виракоча? От разказите ти оставам с впечатление, че са били колонисти, само дето са напуснали колонията си.

— Това е добър въпрос. Професорът също проявяваше интерес към него. Всички древни предания твърдят, че идването на виракоча е свързано с големия потоп.

При споменаването на потопа, Катрин също се намеси.

— Искаш да кажеш, че дори тук, високо в Андите, има митове за потопа, така ли?

— Да. Скоро ще ви покажа и доказателствата. В Андите има множество предания за големия потоп, които са подобни на историята, разказана от вашата Библия. След като водите започнали да се оттеглят, Виракоча се появил до езерото Титикака, което е свещено за инките. Построил крепостта Тиахуанака. Развалините й още стоят и могат да се видят от всекиго. След като установил базата си там, слязъл тук, в Куско, и под зоркия му поглед оцелелите от потопа били спасени от варварството и започнали да се множат.

— Значи езерото Титикака е истинският център на историята за Виракоча, така ли? — попита заинтригувано Ръдърфорд.

— Да. Има още много неща, за които да си говорим, но мисля, че вече е време за вечеря. Хайде, ще ви заведа в къщата на братовчед ми. Моля, не забравяйте, че не трябва да обсъждаме нищо пред семейството му… за пред тях вие сте просто мои приятели, дошли на екскурзия в Перу.

Ернан беше доволен. Гостите му започваха да разбират истината за историята на страната му.