Том Мартин
Пирамида (46)

44.

Семейството на Ките живееше в апартамент в типичен за центъра на Ла Пас жилищен блок, висок около десет етажа. Паркираха отвън, на тясна, осеяна с дупки уличка. От двете й страни бяха паркирани още няколко коли, всичките виждали и далеч по-добри времена. Ките ги поведе към входа на блока. Когато отвори паянтовата двукрила врата, отвътре ги блъсна отровна миризма на манджа. В лявата част на тесния вход имаше асансьор. От дясната страна тръгваше занемарено стълбище, което се виеше нагоре към високите етажи. Ките им заговори нещо, като подкрепи думите си с недвусмислени жестове нагоре. Ръдърфорд изви врат и се опита да проследи виещото се по етажите стълбище, което трябваше да води до покрива на сградата.

— Това сигурно означава, че асансьорът не работи — усмихна се той към Катрин.

Двамата нарамиха раниците на гърбовете си и последваха индианеца по паянтовото стълбище.

Вътрешността на апартамента ги изненада приятно, особено след мръсотията по улиците и потискащата миризма във входа. Входната врата водеше към малък коридор, от който се влизаше във всекидневна с прилични размери. Тя разполагаше с тесен балкон, който все пак бе в състояние да побере два стола, но стаята беше светла и приветлива, тъй като стената към терасата беше почти изцяло остъклена. Имаше изглед към улицата пред блока. От всекидневната тръгваше малко коридорче към три спални и баня.

Всички мебели бяха дървени, резбовани и тапицирани с изключително шарени платове с индиански мотиви. Из целия апартамент бяха разхвърляни детски играчки, а голямата дървена маса, на която семейството явно се хранеше, все още беше осеяна с посуда от закуската. Семейството очевидно не бе от заможните, но все пак беше успяло да изтръгне най-доброто от това, с което разполага, и в апартамента се чувстваше уют. Катрин се усмихна на Ките.

Той отвърна с топла усмивка и ги поведе към една от спалните, където оставиха багажа си. Показа им и малката кухня, посочи кафеварката с прясно сварено кафе и с помощта на многобройни жестове обясни, че излиза за около час, след което ги изостави.

Катрин затвори вратата след Ките и въздъхна облекчено.

— Джеймс, за пръв път от доста време насам се чувствам почти в безопасност!

Тя извади мобилния си телефон и започна да набира номера на Ернан.

— Искам набързо да звънна само да му кажа, че сме добре.

Ръдърфорд отпи от кафето, което си беше налял, и се облакъти на масата. Чувстваше се изморен. Дяволски изморен.

Катрин чу сигнал „свободно“, после втори и трети. Въпреки че се чувстваше почти щастлива, стомахът й се сви на топка.

Внезапно звъненето спря. Някой отсреща вдигна. Катрин с облекчение поздрави приятеля си:

— Hola! Аз съм, Ернан.

От отсрещната страна последва мълчание.

— Ернан? Там ли си? Ало?

Чу се шум като че ли някой въртеше телефона из ръцете си и после линията прекъсна внезапно. Катрин и Ръдърфорд се погледнаха в очите. И двамата си мислеха едно и също, но никой не смееше да си го признае.

На шейсет и петия етаж в най-новия небостъргач на Ла Пас един нисък, тантурест мъж седеше в току-що обзаведен офис със слушалки на ушите. Офисът беше облян в светлина благодарение на стъклените стени от двете страни. Бюрото, на което седеше тантурестият, бе отрупано с всякаква техника, основно телевизори и компютри.

През прозорците се разкриваше невероятна панорама. Под небостъргача кафеникав смог покриваше като с одеяло столицата на Боливия. Мръсните улици кипяха от живот. Малки колички висяха в задръствания по булевардите, а още по-малки хора кръстосваха тротоарите напред-назад.

Нисичкият, тантурест мъж беше облечен с бяла риза и носеше омазнена тъмносиня вратовръзка. Под мишниците му се виждаха огромни потни петна. Помещението бе напълно климатизирано, така че причината за обилното потене не беше жегата. Зад него, току до рамото му, стоеше убиецът на професора, облечен изцяло в черно и с презрителна гримаса на лицето. Дебелият припряно свали слушалките от ушите си, вследствие на което оплете кабелите зад врата си, и панически се хвърли да записва нещо в бележника до дясната си ръка. После скочи от стола, скъса листа от бележника, развя го из въздуха и заскача с победоносни викове:

— Шефе! Шефе! Напипах ги…

Европеецът дръпна листа от ръката му и прочете адреса. С лявата си ръка измъкна мобилен телефон от джоба на сакото си и отвори капачето. Притисна телефона до ухото, без да откъсва очи от листа с адреса. След секунда заговори. Тонът му прозвуча уверено, а гласът — като лай:

— Пипнахме ги. Да тръгваме.