Том Мартин
Пирамида (21)

19.

Катрин се пробуди, когато самолетът запори облаците високо над Перу. В първия момент равномерното жужене на двигателите я смути. Завъртя сънените си очи наляво и надясно и се зачуди къде, за бога, се намира. После обаче до съзнанието й достигнаха ентусиазираните гласове на британските туристи от задната седалка и адреналинът тутакси нахлу във вените й, за да я върне обратно в действителността. Високоговорителите над главата и изпращяха и след миг оттам се разнесе гласът на командира на самолета от пилотската кабина. Оказа се, че са се отклонили леко на юг от маршрута си, за да избегнат турбуленцията над северно Перу, но вече отново бяха поели курс на север. Намираха се над сушата, на около петдесет километра от бреговата ивица, и щяха да кацнат след по-малко от час.

Катрин отново затвори очи и задиша бавно и равномерно. Присъни и се професор Кент. Опита се да се абстрахира от шума на двигателите и разговорите от задната седалка, за да задържи още малко спомена, преди безвъзвратно да е изчезнал.

Сънува, че отново е в селската къща на професора. Седяха заедно в кухнята, говореха и се смееха както винаги. Той носеше обичайните си панталони, опръскани с кал, и чифт зелени гумени ботуши. В такава униформа се движеше, когато си беше у дома.

Тя му бе звъннала по-рано същия ден за обичайния им седмичен обяд. От печката се носеше миризмата на печено пиле, а той току-що бе отворил бутилка червено вино и го беше оставил на грубоватата дървена маса като подготовка за пиршеството. Този предобед професорът изглеждаше особено ентусиазиран и Катрин, както винаги, се наслаждаваше на всяка минута в неговата компания. Едно от най-прекрасните неща в приятелството им беше това, че на всяка тяхна среща тя научаваше нещо ново. Никога нямаше чувството, че той й чете лекции, а просто, че във всяка секунда от живота си се чувства жив и свързан с околния свят.

В съня си Катрин си припомни разговора им за техниката, която облекчава труда. С обичайното си красноречие професорът й бе обяснил истинското значение на тъй наречените технически изобретения.

— Платон — каза професор Кент, — бащата на западната традиция, казва, че ръката е органон, което на английски означава „инструмент“. Да наречеш ръката органон означава да кажеш, че тя е инструмент на притежателя си. Платон казва, че ръката е органон, чукът е органон и ръката, въоръжена с чук, също е органон. Електрическата сокоизстисквачка, която днес се среща в почти всяка кухня, обаче е нещо много по-зловещо. Макар и да е замаскирана като органон, тя е нещо съвсем различно. Всъщност е едно от множеството проявления на гигантската система, която поглъща света ни.

Катрин се престори на ужасно изненадана, защото понякога се забавляваше с ролята на адвокат на дявола.

— Стига небивалици! Сокоизстисквачката е просто безобиден уред, предназначен да ускори и улесни едно досадно занимание и да ти остави повече свободно време. Резултатът е здравословна напитка. Да не искаш да кажеш, че не трябва да купуваме сокоизстисквачки?

Професорът й се усмихна. Харесваше му да обсъжда всякакви теми с нея. Спореше, без да се ядосва, но нямаше нищо против да защитава тезите си, притиснат в ъгъла. Обичаше да убеждава хората или поне да се опитва да го прави, обичаше да използва рационални аргументи, обвързани с непоклатимия му възглед за света като за един цял организъм.

— Виж, Катрин — каза той, — независимо дали ти харесва или не, времето на инструментите отмина и сега е времето на системите. Нека се изразя така: ти цедиш портокали и си правиш вкусна здравословна напитка. Чудесно! Но ако се взреш по-внимателно в сокоизстисквачката, забелязваш някои от смущаващите й аспекти. Електричеството, необходимо за работата на сокоизстисквачката, пристига по цяла мрежа от кабели и надземни далекопроводи, захранвани на свой ред от електростанции, които зависят от налягането на водата, тръбопроводи и танкери, а те на свой ред изискват язовири, нефтени платформи и кладенци в далечни страни. Цялата система гарантира надлежна и своевременна доставка единствено ако се поддържа от армия от инженери, проектанти, финансови експерти, които от своя страна разчитат на администрации, университети и цели клонове на промишлеността, а понякога дори на армията, както сме виждали в не един и два случая. Който си мисли, че просто използва сокоизстисквачката си, дълбоко греши. Сокоизстисквачката е параван; тя въобще не е просто удобен уред, а последната брънка от гигантска верига — системата, обвила света, която го стяга все по-здраво в прегръдките си с всеки изминал ден.

— Божичко — прекъсна го Катрин, която съвсем беше забравила, че играе адвокат на дявола. — Това звучи доста плашещо.

Професорът поклати глава. Тъжна усмивка прекоси лицето му.

— Да. Брънките на веригата навлизат в ежедневието ни посредством безобидни уреди като сокоизстисквачката, пералнята, колата и тъй нататък и ни карат да служим на системата, която един прекрасен ден, много скоро, ще ни унищожи. Правото ни на избор отдавна го няма. В естеството на системите е да се разрастват и да заживяват свой собствен живот, като постепенно си поставят собствени цели, различни от онези, на които първоначално са били предназначени да служат. Виж само структурата на религиите. Днес те са мощни глобални структури с амбиции, които отдавна са надраснали добрите думи на пророците. Целта на днешната ни глобална система е да накара все повече и повече хора да разчитат на енергията, осигурявана от нея. Като използваме същата тази система, ние на практика й подписваме празен чек.

Професорът се приближи до масата и наля две чаши вино.

— И запомни, че в крайна сметка природата е банката, в която се осребряват подобни чекове. Струва ми се, че вече е време за обяд, скъпа. Един приятел от селото ми донесе пиле от собствения си кокошарник. Ужасно е вкусно, надявам се да ти хареса!

Дълбоко натъжена и с насълзени очи от факта, че никога повече няма да води подобни разговори, Катрин вдигна щората на илюминатора и отвън нахлу дневна светлина. Под тях, докъдето стигаше погледът, се простираше Перуанското плато. Гледката беше смайваща. В този момент обаче зрението започна да й погажда номера. Катрин си въобрази, че различава странни форми, нарисувани по земята на хиляди метри под нея. Стори й се, че различава контурите на огромно колибри.

Разтърка уморените си очи и отново погледна с надеждата привидението да е изчезнало. То обаче си стоеше долу, а след миг до него изникна и огромно цвете. Малко по-нататък се появиха още гигантски рисунки: едра риба, величествен кондор, различни геометрични фигури и две успоредни линии. Последните бяха идеално прави и се губеха зад хоризонта.

„Да не би да имам халюцинации? Това е невероятно!“

Тя се обърна към Ръдърфорд и размаха ръка.

— Джеймс, трябва да видиш това. Какви, за бога, са тези неща, изрисувани по земята?

Ръдърфорд надзърна през илюминатора към невероятната гледка.

— О, боже! И представа си нямам.

Вляво от Ръдърфорд, на седалката до пътеката, седеше добре облечен перуански господин на видима възраст около шейсет. Кожата му беше матова, а носът подсказваше, че е пряк потомък на инките. Той явно беше дочул разговора им, защото се обади на английски със силен акцент:

— Това са прочутите рисунки от платото Наска. Добре дошли в Перу!

Ръдърфорд го изгледа озадачено.

— Рисунките от Наска ли? Никога не съм чувал за тях!

Катрин искаше да научи повече.

— Аз също ги чувам за пръв път. Как е възможно да се виждат от такава височина? Сигурно са гигантски. Само онези успоредни линии трябва да са дълги около километър! Вижте колко са прави!

Перуанецът отново се усмихна и присви очи от светлината.

— По-дълги са, сеньорита. Дължината им е около осем километра и са идеално прави. Минават пред хълмове и дерета, но не се отклоняват и на сантиметър.

Катрин бе поразена.

— Но за какво служат? Кога са направени?

— Явно за пръв път идвате в Перу, сеньорита — усмихна се възрастният господин. — Сигурно ще се уморите да го чувате по време на престоя си, но се опасявам, че никой не знае!