Том Мартин
Пирамида (34)

32.

Шофьорът на Безумов държа вратата на колата отворена първо за Катрин, а после и за Ръдърфорд. Самият Безумов седеше на предната седалка и Катрин забеляза, че я гледа настойчиво в огледалото. Въпреки страха си тя все още беше бясна. По изопнатото лице на руснака проблесна мимолетна усмивка.

— Доктор Донован, съжалявам, че изглеждам толкова загадъчен. Когато ви видях за пръв път, си мислех, че сте просто обикновен учен, и не ми се щеше да влизам в подробности относно общите ни занимания с професора. След като дойдохте дотук обаче, съм сигурен, че знаете нещо повече, така че можем да си позволим да сме по-открити.

Катрин и Ръдърфорд го гледаха втренчено. Шофьорът запали колата и я подкара нагоре по черния път от гарата до руините на Мачу Пикчу.

— Аз съм от руската академия на науките в Санкт Петербург — продължи Безумов. — По образование съм геолог, но също както професора работата ме отведе доста далеч от първоначалните проучвания, с които се занимавах. Постепенно се превърнах в специалист по антарктически скали и през 1989 година оглавих експедиция до място, което вие западняците наричате Земята на принц Харалд. Това е крайбрежен район в Антарктика. Там направих откритие, огромно по значимост откритие. Натъкнах се на доказателства, че през късния палеоцен или неоцена в Антарктика е имало тропическа растителност. Това, разбира се, означава, че там е имало тропически климат… Впоследствие Съветският съюз се разпадна, отделът, в който работех, изгуби бюджета си и се оказа, че никой не се интересува от откритията ми, с изключение на професор Кент. Той се свърза с мен през 1998 година и оттогава непрестанно работехме по проблемите на последните геоложки и климатични промени на планетата.

Безумов разкопча колана си и се извърна към тях.

— Като казвам „последни“, имам предвид онези, които започват от последния ледников период — отпреди 100000 години.

Катрин го изгледа скептично.

— И защо не ми казахте всичко това още от самото начало, а ме преследвате през половината земно кълбо?

Безумов се усмихна едва доловимо и я изгледа с любопитство, но изражението му остана безстрастно.

— Скъпо момиче, работата ми през последните петнайсет години най-сетне се приближаваше към края си, когато внезапно разбрах, че професорът е мъртъв. Сигурно се досещате защо бях толкова притеснен за резултата от съвместните ни усилия.

Ръдърфорд продължаваше да има съмнения.

— А защо, след като сте работили заедно, не разполагате с копие от материалите, свързани с изследването ви?

Усмивката не слезе от лицето на Безумов, но сега стана леко надменна, едва ли не подигравателна.

— Джон… съжалявам, името ви е Джеймс, нали?… Два дни преди смъртта си професорът ми звънна и ми каза, че се е натъкнал на неопровержими доказателства, че през 4000 година преди нашата ера климатът в Антарктика е бил благоприятен за развитие на живот и континентът не е бил ледена пустиня. След експедицията пред 1989 година така и не успях отново да стъпя на Антарктика и никой не се интересува от теориите ми. Делото на живота ми, откритието ми е заплашено да потъне в забрава както за научния свят, така и за човечеството. Трябва на всяка цена да знам какво е открил професорът.

В главата на Катрин се въртеше едно-единствено нещо: „Картите. Доказателствата, за което е намекнал професорът, трябва да са картите. Сигурно си е мислел, че е намерил последното парченце от пъзела, или пък е решил, че моментът, в който следва да посвети Безумов в откритията си, е настъпил“.

— И защо дойдохте при мен? Защо ме последвахте чак в Южна Америка?

Руснакът се усмихна тъжно.

— Защото, Катрин, ти на практика си единствената близка на професора. Кой друг ще се погрижи за нещата му, ако не ти? Ти ще имаш достъп до всичко.

Катрин бе поразена.

„Може би в крайна сметка Безумов наистина е познавал професора сравнително добре. Иначе откъде ще знае, че сме били толкова близки? Но в такъв случай защо инстинктите ми казват, че не бива да му се доверявам?“