Том Мартин
Пирамида (15)

13.

Висок, слаб мъж на около четирийсет години с черна филцова шапка, тъмносиньо кашмирено палто и елегантен сив костюм стоеше в колежа „Ол Соулс“, скрит в тъмните сенки на колонадата.

Името му беше Иван Безумов. Стоеше там от около половин час, почти неподвижен, дишаше едва чуто и дебнеше като хищна птица. Очите му оглеждаха внимателно всеки прекосил моравата на вътрешния двор.

Когато Катрин и Ръдърфорд се насочиха към него, Безумов напрегна слух, за да чуе разговора им.

„Най-сетне! Тя е. Не трябва да се провалям. Тя е единствената връзка с изследванията на професора“.

Когато двойката стигна на около пет метра от него, Безумов си пое дълбоко дъх и излезе на моравата. Опитваше се да изглежда колкото е възможно по-спокоен и приятелски настроен. Усмихна се широко и свали шапка.

— Здравейте! Аз съм Иван Безумов. Вие трябва да сте Катрин Донован.

Безумов не обърна никакво внимание на Ръдърфорд, взе ръката на Катрин, стисна я топло и продължи:

— Професорът толкова ми е разказвал за вас.

Руският му акцент не можеше да остане незабелязан. Катрин изглеждаше объркана. Ръдърфорд пристъпи напред и протегна ръка.

— Джеймс Ръдърфорд.

— Ааа, добре, приятно ми е. — Безумов отново насочи вниманието си към Катрин. — Колега съм на горкия покоен професор. Ужасна трагедия, толкова съжалявам — прибави той. — Чаках ви ей тук под колоните и се надявах да се появите. Разбирам, че може би не съм избрал най-подходящия момент, но наистина трябва да разговарям с вас. Надявам се няма да ми откажете чаша чай.

„Кой с този непознат? — помисли си Катрин. — Проблемите му надали са чак толкова важни, та да не могат да изчакат погребението на професор Кент. Струва ми се доста нахално да се натрапва по този начин и да иска да се видим“.

— Опасявам се, че имате право, господин Безумов. Моментът наистина не е подходящ. Може би ще се видим след седмица-две. В Оксфорд ли сте отседнали?

Безумов изглеждаше притеснен. Той бръкна рязко във вътрешния джоб на кашмиреното си палто, а Катрин и Ръдърфорд инстинктивно отстъпиха назад.

— Ето, това е писмо с препоръка от професора.

Той бутна лист хартия под носа на Катрин. Листът съдържаше кратко послание, изписано със зелено мастило с почерка на професор Кент. Катрин го прочете подозрително, без да взема листа от ръката на Безумов.

Скъпа Катрин,

Колегата ми Иван Безумов пристига в Оксфорд от Санкт Петербург. Напоследък с него си сътрудничихме по един проект. Моля те, окажи му пълно съдействие по време на престоя му в Оксфорд и му осигури всичко, от което има нужда.

Благодаря,

Кент

„Странно — помисли си тя. — Звучи официално и претенциозно, въобще не прилича на стила на професора“.

Преди да успее да се осъзнае, руснакът отново заговори:

— Доктор Донован, чудех се дали вече успяхте да отидете в кабинета на професора? Двамата с него работехме по нещо изключително важно преди смъртта му.

Безумов огледа плика с карти, който Катрин стискаше в дясната си ръка.

— Щеше ми се да взема от кабинета документите, свързани с проекта ни.

Тя инстинктивно притисна плика до бедрото си. Безумов разгада реакцията й и продължи да говори, но сякаш не можеше да откъсне очи от плика с картите.

— Отново се извинявам, че ви притеснявам в такъв момент, но исках да попитам дали не ви е оставил нещо? Документи или бележки например? Или пък някаква папка?

Устните му отново се разтегнаха в сдържана умолителна усмивка. Погледът му стоеше като залепен за плика в ръката на Катрин. Поведението му постепенно започна да й се струва ужасно подозрително. Замисли се за бележката, която й показа.

„Професорът никога не се е представял като «Кент». Не и пред мен. Да не би да са го принудили да я напише? — помисли си тя и стомахът и стана на топка. — Дали въобще е неговият почерк?“

След странните събития от тази сутрин въобще нямаше да се изненада, ако Безумов се опитва да я измами с фалшификат. Главата й се завъртя. Изведнъж се усети ужасно изморена и слаба.

— Вижте, предлагам ви да идете и да се срещнете с ректора. Убедена съм, че той с радост ще ви помогне. Аз нямам нищо против да разговарям, но едва след няколко дни.

Катрин се огледа наоколо в търсене на път за отстъпление и с изненада установи, че ректорът ги наблюдава от прозореца на кабинета си. Преди напълно да осъзнае какво се случва, главата му изчезна от стъклото.

Безумов започваше да губи търпение.

— Доктор Донован, моля ви, ще бъда пределно откровен с вас. Трябва на всяка цена да взема документите. Много по-важно е, отколкото си мислите. Настоявам да ми помогнете.

Ръдърфорд отново се намеси и премести здравото си атлетично тяло между Безумов и Катрин.

— Господин Безумов, доктор Донован не знае нищо за документите, които ви трябват. Предлагам ви да послушате съвета й и да поговорите с ректора. И един съвет от мен — може би не е зле да показвате малко повече уважение към хора, които страдат от загуба на близък.

С тези думи Ръдърфорд хвана ръката на Катрин и се опита да заобиколи настоятелния руснак. Безумов направи последен опит, заровичка в джоба на сакото си и измъкна визитка.

— Чакайте! Съжалявам. — Той измъкна и писалка, махна капачето и надраска нещо на визитката. — Това е мобилният ми. Звъннете. Мога да ви помогна. Доктор Донован, моля ви, ако документите са у вас, пазете ги добре. И други ще дойдат да ги търсят. Може и да не са толкова любезни като мен, но със сигурност ще дойдат.

Катрин пое картичката ходом и я пусна в джоба си, без дори да го погледне. Двамата с Ръдърфорд се измъкнаха през ниската врата на двора и излязоха на улицата. Безумов изгледа отдалечаването им с отчаяние, а пръстите мачкаха периферията на меката му шапка. Трябваше да опита друг подход.