Том Мартин
Пирамида (2)

Пролог

Професор Кент хвърли последен поглед към облените в лунна светлина древни руини на Мачу Пикчу, прострели се по протежение на долината на сто метра под него. Гърдите му се изпълниха с високопланинския въздух на Андите. Само преди десет минути професорът спеше дълбоко в топлото си легло в хотел „Руинас“, близо до античния град, обявен за световно културно наследство от ЮНЕСКО. Двама непознати го изтръгнаха от прегръдките на съня внезапно и грубо.

Запушиха му устата и го издърпаха от леглото, преди да успее да се осъзнае и да извика за помощ. Повлякоха го бос по коридора и без да промълвят и думичка, го изведоха през аварийния изход в хладния мрак вън.

„Значи след всичките тези години най-сетне са решили да се захванат с мен“.

Потвърждението на предположението му беше повече от зловещо. Последните няколко месеца бе започнал да се чуди дали не губи разсъдъка си, но среднощното отвличане доказваше, че откритията му са точно толкова важни, колкото беше предполагал…

Години наред си мислеше, че ако продължава с разкритията, ще изкара силите на злото от мрака. Всяко негово откритие сигурно ги беше примамвало да изпълзят още малко към светлината, докато най-сетне присъствието му на тази земя явно беше станало непоносимо за тях.

„Къде ли ме водят сега?“

Вледеняващият нощен въздух изсмукваше топлината от разтрепераното му тяло. Професор Кент се препъваше по тясната стръмна пътечка, която водеше към дивото сърце на планината. Възрастният учен беше жалка гледка в сравнение със заплашителния грубиян, който го буташе нагоре в мрака. Бялата брада и оредяващата сребриста коса скоро се покриха с капчици пот, а побледнялото му лице наподобяваше изображение на призрак. Дори и в това състояние обаче, околният пейзаж му подейства успокоително. Обляна единствено от лунна светлина, планината искреше със свръхестествена красота.

Достигнаха малко плато и по-ниският от двамата похитители, който водеше колоната, се извърна, издърпа малка кутия от джоба на якето си и я отвори. В тъмнината професор Кент не успя да различи какво има в нея. По-едрият му мъчител, който държеше една от ръцете на професора извита зад гърба, го натисна и го принуди да коленичи.

В пристъп на паника ученият се опита да се съпротивлява, но едрият мъж изви болезнено ръката му и го натисна надолу, докато не го прикова по очи на земята. След миг една лапа изтръгна парцала, с който беше запушена устата му.

Професорът видя, че другият похитител прикляка до главата му със спринцовка в ръка, и се разкрещя. Човекът приближи спринцовката до лицето му мъчително бавно. Капка, подобна на живак, затанцува по върха на иглата на лунната светлина. По-дребният заговори или по-скоро изсъска злобно в ухото му:

— Искаш ли да добавиш още нещо към купчината лъжи, които си изписал, старче?

Говореше английски с акцент, но професорът не успя да отгатне какъв е по народност. Той изви глава, доколкото му беше възможно, и с крайчеца на окото си зърна лицето на по-ниския похитител. Напрегна всичките си сили и успя да изхрипти в отговор:

— Ако са лъжи, защо сте ме довели тук?

Злодеят се изхили презрително, наведе се над него и прокара върха на иглата по врата му. Кент една усети драскотината, но знаеше, че и толкова е достатъчно. Дробовете му почти веднага се напрегнаха.

Отровата плъзна по вените му, а с нея и усещането, че е освободен от огромен товар. Имаше едно-единствено желание — да го оставят да издъхне в мир, но екзекуторът му продължи с мъченията.

— Вие сте изчадие, професор Кент, а изчадията трябва да се върнат там, откъдето са дошли — в ада.

— В моя мироглед няма изчадия, няма и ад.

— Стига толкова! — изкрещя нисичкият. Съучастникът му натисна главата на професора в земята и възрастният учен усети как животът отлита от тялото му.

— Не искам повече да слушам лъжите ви. Нима никога не ви е хрумвало, професор Кент, че миналото и бъдещето са частна собственост, която не ви принадлежи? Те са притежание на по-важни хора. — В гласа на екзекутора му пролича раздразнение. — Мислите си, че можете да ни надхитрите ли? Нима наистина си въобразявате, че ще ви позволим да огласите разкритията си?

Още докато говореше, в ръката на по-дребния от двамата мъже проблесна нещо. Острие на бръснач.

„Какво прави? — извърна мътен поглед към него професорът. — Отровата, която ми инжектира, така или иначе ще ме убие“.

Дребничкият продължи със саркастичен тон:

— Ние обаче сме щедри. Решихме да предоставим и на вас възможността, дадена на гръцкия философ Сократ да отнеме собствения си живот… Няма да прибягваме към прекалено показни неща. Показността често буди любопитство, което току-виж се прехвърлило върху анонимните ви писаници, които наричате „теории“. Самоубийството е доста по-невзрачно от убийството, не мислите ли?

С тези думи едрият похитител, който го натискаше към земята, отпусна хватката си. Професорът инстинктивно се опита да се размърда, но тялото му не реагира — беше парализиран.

Дребничкият го обърна по гръб с крак, коленичи до него и се пресегна към дясната му ръка. Преряза китката с едно движение, а кръвта рукна и опръска тревата наоколо. Екзекуторът остави неподвижната дясна ръка на земята, а кръвта заизтича от нея. Той посегна към лявата китка на професор Кент, постави бръснача в дланта му и стегна пръстите около дръжката. После внимателно намести тази ръка на земята.

— Ще оставим бог да прецени какво наказание да ви наложи за богохулствата. Времето ти на земята изтече, старче.

Професорът напрегна всички сили на волята си, за да разтвори пръстите на лявата ръка и да изпусне бръснача, но нищо не се получи. Остана да лежи парализиран, жертва на инсценирано самоубийство.

— Няма библейски бог, който да ме накаже. Доказателствата ми ще бъдат открити… — Гласът му затрептя и изгасна под въздействието на отровата.

Дребничкият мъж излая към съучастника си:

— Този човек е по-упорит и от магаре! Откъде взема сили, за да бръщолеви толкова. Прилича на хлебарка — няма изтребване.

Той се наведе и опипа врата на професора с парче вълнен плат.

— Само като си помислиш, че някакъв си учен е в състояние да ни причини толкова главоболия. Добре, не искаме повече недоразумения, нали? Да се върнем в хотела и да претърсим стаята му. Трябва да унищожим и най-малката следа от доказателства.

Те се взираха в неподвижното тяло още няколко секунди и после безшумно изчезнаха в нощта.

Професор Кент гледаше звездите над главата си, без да е в състояние да мръдне и малкия си пръст. Години наред бе изучавал загадъчните небеса в опит да открие великата истина и дори сега, въпреки безпомощното си състояние, очите му все още съзираха познатите очертания на съзвездията. Силите му го напускаха, но мислите му все още се въртяха около последното откритие.

„Значи интуицията не ме е подвела. Разреших и последната загадка. Но в такъв случай светът е в огромна опасност. Дали картите са на сигурно място? Дали някой ще успее да ги разчете без мен?“

После всичко потъна в мрак.