Агата Кристи
Джоб с ръж (8)

I

— Взех, каквото можах, сър — докладва сержант Хей.

— Портокаловото сладко, парченце от шунката. Проби от чая, кафето и захарта. Разбира се, първоначалната запарка вече е изхвърлена, но има едно нещо. Било останало доста кафе и прислугата го изпила някъде към единадесет — бих казал, че това е важно.

— Да, важно е. Показва, че ако е била в кафето, трябва да са я пуснали в неговата чаша.

— И то някой от присъстващите. Точно така. Поразпитах внимателно за това от тиса — плодове или листа — нищо такова не са виждали из къщата. Изглежда, че никой нищичко не знае и за зърното в джоба му… На тях това просто им се вижда глупаво. Пък и на мен ми се струва така. Не изглежда да е бил от онези, суровоядците, дето ядат каквото им попадне, стига да не е сготвено. Зет ми е такъв. Сурови моркови, грах, ряпа. Но даже и той не яде сурово зърно. Ама от него коремът на човек така може да се издуе, че…

Позвъни телефонът, инспекторът кимна и сержант Хей се затича да вдигне слушалката. Нийл го последва и разбра, че се обаждат от управлението. Установили връзка с мистър Пърсивал Фортескю, който незабавно тръгнал за Лондон.

Когато инспекторът сложи обратно слушалката, към входа се приближи кола. Кръмп отиде до вратата и я отвори. Жената, която стоеше отпред, беше натоварена с пакети. Кръмп ги пое от нея.

— Благодаря, Кръмп. Плати на таксито, ако обичаш. Сега ще пия чай. Вкъщи ли е мисис Фортескю или мис Илейн?

Портиерът се поколеба, после хвърли поглед през рамо.

— Имаме лоши новини, мадам — каза той. — За господаря.

— За мистър Фортескю ли?

Нийл излезе напред. Кръмп обясни:

— Това е мисис Пърсивал, сър.

— Какво има? Какво е станало? Катастрофа ли?

Инспекторът я огледа, докато й отговаряше. Мисис Пърсивал Фортескю беше пълна жена с недоволно свити устни. Прецени, че е около трийсетте. Задаваше въпросите си напрегнато. В главата му проблесна мисълта, че тази жена трябва да е много отегчена.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че тази сутрин мистър Фортескю беше откаран в болницата „Сейнт Джуд“ в много сериозно състояние и е починал там.

— Починал ли? Искате да кажете, че е мъртъв? — Новината явно беше по-сензационна, отколкото се бе надявала. — Боже мой, каква изненада. А съпругът ми го няма. Ще трябва да се свържем с него. Той е някъде на север. Предполагам, че в кантората ще знаят къде е. Той ще трябва да се погрижи за всичко. Такива работи винаги се случват в най-неподходящия момент, нали?

Тя спря за малко, като прехвърляше новините в главата си.

— Предполагам, че всичко зависи от това къде ще бъде погребението. Сигурно тук. Или в Лондон?

— Зависи какво ще каже семейството.

— Разбира се. Просто се чудех. — За пръв път тя се вгледа в човека, който говореше с нея.

— Вие от кантората ли сте? — попита тя. — Не сте лекар, нали?

— Полицай съм. Смъртта на мистър Фортескю беше много внезапна и…

Тя го прекъсна:

— Искате да кажете, че е бил убит ли?

Тази дума се споменаваше за пръв път. Нийл внимателно разгледа лицето на мисис Пърсивал — напрегнато и с въпросително изражение.

— Но защо мислите така, мадам?

— Е, и това понякога се случва. Нали казахте „внезапно“? Пък и сте от полицията. С нея говорихте ли по въпроса? Какво каза тя?

— Не разбирам кого имате предвид.

— Адел, разбира се. Винаги съм казвала на Вал, че баща му е бил луд да вземе да се ожени за толкова млада жена. От старите глупаци по-глупави няма. Увлечен беше по това ужасно същество, няма съмнение. И ето сега резултатът… В хубава каша се забъркахме всичките. Снимки по вестниците, тук ще се домъкнат разни репортери.

Тя спря, като очевидно си представяше бъдещето като поредица от ярко оцветени картини. Нийл си помисли, че за нея перспективата все още не е изцяло неприятна. Тя се извърна към него.

— Какво е било? Арсеник ли?

С потискащ глас инспектор Нийл произнесе:

— Причината за смъртта тепърва предстои да бъде установена. Ще има аутопсия и разследване.

— Но вие знаете вече, нали? Иначе нямаше да дойдете тук.

На пълното й глуповато лице се появи внезапен израз на проницателност.

— Разпитвали сте какво е ял и пил, предполагам. Снощната вечеря. Закуската сутринта. И всичко, което е пил, разбира се.

Личеше си как умът й живо прехвърля възможностите. Нийл предпазливо изрече:

— Изглежда възможно заболяването на мистър Фортескю да е възникнало в резултат на нещо, което е ял на закуска.

— На закуска ли? — Тя изглеждаше изненадана. — Това е трудно. Не виждам как…

Спря и поклати глава.

— Не виждам как е могла да го стори тогава… освен ако е пуснала нещо в кафето, когато ние с Илейн не сме гледали…

До тях един спокоен глас тихо изрече:

— Чаят ви е сервиран в библиотеката, мисис Вал.

Мисис Вал подскочи.

— О, благодаря ви, мис Дъв. Да, с удоволствие бих изпила чаша чай. Чувствам се съвсем объркана. А вие, мистър… инспектор…

— Благодаря ви, не точно сега.

Пълничката дама се поколеба и след това бавно се отдалечи.

Докато изчакваше пред една врата, Мери Дъв тихо прошепна:

— Съмнявам се, че някога е чувала думата „клевета“.

Инспектор Нийл не отвърна.

Мери Дъв продължи:

— Мога ли да сторя нещо за вас?

— Къде мога да намеря камериерката Елън?

— Ще ви я изпратя. Тъкмо се качи горе.

II

Елън изглеждаше мрачна, но не и уплашена. Киселото й старо лице гледаше инспектора тържествуващо.

— Цялата тая работа е възмутителна, сър. Никога не съм мислила, че ще работя в дом, дето стават такива работи. Но пък не мога да кажа, че ме изненадва. Отдавна трябваше да дам предупреждение за напускане и това си е факт. Не ми харесват езикът, дето се употребява в този дом, и многото пиене не ми харесва, и държанието им и то. Нямам нищо против мисис Кръмп, ама Кръмп и туй момиче Гладис просто не разбират от добро обслужване. Пък най-много ме възмущава поведението им.

— Какво по-точно имате предвид?

— Скоро ще го чуете, ако вече не сте разбрали. То си се приказва навсякъде из къщата. Виждали са ги и тук, и там, и навсякъде. Всичките тези преструвки, дето били играли голф или тенис… А пък в тази къща съм виждала какви ли не работи… със собствените си очи… Вратата на библиотеката отворена и те се прегръщат и целуват там.

Злобата на старата мома беше убийствена. Нийл беше наясно, че не е необходимо да пита: „Кого имате предвид?“, но все пак го каза.

— Кого мога да имам предвид ли? Че господарката и… оня мъж. Срама нямат. Ама ако питате мен, господарят беше подразбрал нещичко. Беше сложил някой да ги следи, нали разбирате. Развод — ето докъде щеше да се стигне. Ама вместо него се стигна до това тук.

— Когато казвате това, имате предвид…

— Питахте ме, сър, какво е ял и пил господарят и кой му го е давал. Те двамата заедно са забъркани в тая работа, това мога да кажа. Той е взел отнякъде отровата, пък тя я е дала на господаря, тъй е станало, хич не се и съмнявам.

— Виждали ли сте някакви плодове от тис из къщата? Или пък подхвърлени някъде?

Малките очички любопитно просветваха.

— Тис ли? Гадна отрова. Никога да не пипаш тези плодове — тъй ми викаше майка ми, когато бях малка. Туй ли са му сложили, сър?

— Още не знаем какво е използвана.

— Никога не съм я виждала да бърника из тисовете. — Гласът на Елън звучеше разочаровано. — Не, не мога да река, че съм видяла нещо подобно.

Нийл я разпита за зърното, намерено в джоба на Фортескю, но и тук удари на камък.

— Не, сър. Нищо не зная за туй.

Той продължи с въпросите, но без резултат. Накрая попита дали би могъл да види мис Рамсботъм.

Елън се поколеба.

— Мога да я попитам, ама тя не приема всеки. Трябва да ви кажа, че е много стара и си е малко особнячка.

Инспекторът настоя и Елън твърде неохотно го поведе по един коридор, а после нагоре по няколко стъпала към нещо, което той си помисли, че е било предназначено за жилище на бавачка.

Докато вървеше след камериерката, той погледна през един прозорец на коридора и видя сержант Хей да стои до тиса и да разговаря с един човек, очевидно градинар.

Елън почука на една врата и когато получи отговор, отвори и каза:

— Тука един господин от полицията иска да приказва с вас, мадам.

Отговорът очевидно беше положителен, защото тя се дръпна назад и направи знак на Нийл да влезе.

Стаята беше невероятно претрупана с мебели. Инспекторът се почувства така, сякаш се бе върнал назад, даже не във времето на крал Едуард, а във Викторианската епоха. На масичка, притеглена до газова печка, седеше стара дама и си редеше пасианс. Беше облечена в кафява рокля, а рядката й сива коса бе пригладена от двете страни на лицето й.

Без да вдигне очи или прекъсне пасианса си, тя нетърпеливо изрече:

— Хайде, влизайте, влизайте. Седнете, ако обичате.

Не беше лесно да се приеме поканата, понеже всички столове изглеждаха затрупани с трактати или публикации на религиозна тема.

Като разбута купа на канапето, мис Рамсботъм рязко попита:

— Интересувате ли се от мисионерска дейност?

— Ами… опасявам се, че не много, мадам.

— Грешите. Трябва. Там е християнският дух днес. В черна Африка. Миналата седмица тук ме посети един свещеник. Черен като шапката ви. Но истински християнин.

Инспектор Нийл се затрудни какво да отговори.

Старата дама още повече го обърка, като изтърси:

— Нямам радио.

— Моля?

— А, помислих си да не сте дошли за разрешително за радио. Или за някой от онези глупави формуляри. Е, добре, човече, какво има?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, мис Рамсботъм, че вашият зет, мистър Фортескю, внезапно се разболя тази сутрин и почина.

Мис Рамсботъм продължи да реди пасианса си, без ни най-малък признак на смущение, като само подхвърли, сякаш продължаваше разговора:

— Най-сетне поразен заради високомерието и греховната си гордост. Е, това трябваше да стане.

— Надявам се, че съобщението ми не е удар за вас?

Очевидно не беше, но инспекторът искаше да чуе какво ще каже тя.

Мис Рамсботъм го изгледа остро над очилата си и заяви:

— Ако искате да речете, че не съм опечалена, това си е съвсем вярно. Рекс Фортескю винаги си е бил греховен човек и аз никога не съм го обичала.

— Смъртта му беше съвсем внезапна…

— Както се полага на безбожниците — със задоволство заяви старата дама.

— Вероятно е бил отровен…

Инспекторът спря, за да наблюдава ефекта от съобщението си.

Такъв обаче явно нямаше. Мис Рамсботъм само измърмори:

— Червена седмица върху черна осмица. Сега мога да преместя попа.

Очевидно мълчанието на инспектора й направи впечатление, защото тя спря с карта в ръка и рязко запита:

— Е, какво очаквахте да кажа? Не съм го отровила аз, ако това ви интересува.

— Имате ли представа кой може да го е направил?

— Много непристоен въпрос — рязко заяви старата дама. — В този дом живеят две от децата на покойната ми сестра. Отказвам да вярвам, че някой, в чиито жили тече кръвта на Рамсботъм, може да е извършил убийство. Защото вие говорите за убийство, нали?

— Не съм казал това, мадам.

— Разбира се, че е убийство. Навремето доста хора са искали да убият Рекс. Много безскрупулен човек беше. А старите грехове, както се казва, имат дълги сенки.

— Имате ли предвид някого по-конкретно?

Мис Рамсботъм разбърка картите и се изправи на крака. Беше висока жена.

— Мисля, че сега е по-добре да си вървите — каза тя. В гласа й нямаше гняв, а някаква студена категоричност. — Ако ви е необходимо моето мнение — продължи тя, — сигурно е бил някой от слугите. Портиерът ми се вижда долен тип, а пък онази прислужница определено нещо не е наред. Всичко хубаво.

Инспектор Нийл излезе смирено. Наистина забележителна старица. Нищо не можеше да се изкопни от нея.

Когато слезе по стълбите в квадратното антре, той внезапно се сблъска с високо, мургаво момиче. То носеше мокра мушама и слисано го гледаше право в лицето.

— Тъкмо се връщам — каза то. — И ми казват за татко… че бил мъртъв.

— Боя се, че е така.

Момичето протегна ръка зад себе си, сякаш пипнешком търсеше опора. Докосна една дъбова ракла и бавно, сковано седна върху нея.

— О, не — каза то. — Не…

По бузите му бавно потекоха сълзи.

— Ужасно. Не мисля, че даже съм го харесвала. Струва ми се, че го мразех. Но сигурно не е така, иначе щеше да ми бъде все едно. А не ми е все едно.

Седеше, вперило поглед пред себе си и отново по бузите му потекоха сълзи.

След малко то пак заговори, като леко се задъхваше:

— Ужасно е, че всичко се оправя. Искам да кажа, че ние с Джералд можем да се оженим. Мога да правя всичко, каквото си поискам. Но никак не е хубаво, че става така. Не искам татко да е мъртъв… Не, не искам. О, татко… татко…

За пръв път, откакто беше дошъл в Ютрий Лодж, инспектор Нийл бе поразен от очевидно искрена скръб за починалия.