Агата Кристи
Джоб с ръж (20)

Глава 20

В частния санаториум „Пайнууд“ инспектор Нийл седеше в приемната за посетители срещу възрастна, посивяла дама. Хелън МакКензи бе на шестдесет и три, макар и да изглеждаше по-млада. Имаше бледосини очи с разсеян поглед и нерешителна, безволева брадичка. Дългата й горна устна потрепваше от време на време. В скута си държеше голяма книга и гледаше в нея, докато инспектор Нийл й говореше. В ума на инспектора се въртеше диалогът, който преди малко бе водил с д-р Кросби, главния лекар на заведението.

„Естествено, тя е доброволна пациентка — бе казал д-р Кросби, — неосвидетелствана.“

„Значи не е опасна?“

„О, не. Повечето време с нея може да се разговаря разумно, както с вас или с мен. Сега е един от светлите й периоди, така че ще можете да проведете абсолютно нормален разговор.“

Имайки предвид това, инспектор Нийл направи първия си опит.

— Много мило от ваша страна, че ме приехте, мадам — каза той. — Казвам се Нийл. Дойдох да ви видя във връзка с мистър Фортескю, който почина наскоро. Мистър Рекс Фортескю. Очаквам, че името ви е познато.

Мисис МакКензи беше забила поглед в книгата. Тя каза:

— Не знам за какво говорите.

— Мистър Фортескю, мадам. Мистър Рекс Фортескю.

— Не — каза мисис МакКензи. — Не. Съвсем не.

Инспектор Нийл леко се изненада. Започна да се пита каква ли бе представата на д-р Кросби за нормално човешко създание.

— Мисля, мисис МакКензи, че сте го познавали преди много години.

— Не точно така — отвърна мисис МакКензи. — Беше вчера.

— Разбирам — рече инспектор Нийл, осланяйки се на тази доста несигурна основа. — Доколкото знам — продължи той, — вие сте го посетили преди много години в резиденцията му, Ютрий Лодж.

— Доста внушителен дом — рече мисис МакКензи.

— Да. Да, може да се каже така. Мисля, че той е бил свързан със съпруга ви чрез една мина в Африка. Май че се е наричала „Кос“.

— Трябва да си чета книгата — рече мисис МакКензи. — Нямам много време и трябва да си чета книгата.

— Да, мадам. Напълно ви разбирам. — Последва пауза, а после инспектор Нийл продължи: — Мистър МакКензи и мистър Фортескю са отишли заедно в Африка, за да проучат мината.

— Мината беше на съпруга ми — каза мисис МакКензи. — Той я откри и предяви претенции върху нея. Имаше нужда от пари, за да я разработи. Обърна се към Рекс Фортескю. Ако бях по-разумна, ако знаех повече, нямаше да му позволя да го стори.

— Не е трябвало, разбирам. Значи излиза, че двамата заедно са отишли в Африка и вашият съпруг е починал там от треска.

— Трябва да си чета книгата — каза мисис МакКензи.

— Смятате ли, че мистър Фортескю е измамил съпруга ви във връзка с мината „Кос“, мисис МакКензи?

Без да вдига очи от книгата, мисис МакКензи изрече:

— Колко сте глупав.

— Да, да, добре… Но виждате, че всичко това е било преди много време, а да се прави разследване за нещо, което е свършило толкова отдавна, е доста трудно.

— Кой ви каза, че е свършило?

— Значи вие не смятате, че е свършило?

— „Никой въпрос не е уреден, докато не се уреди справедливо“. Киплинг го е казал. Никой в наше време не чете Киплинг, а той е бил велик човек.

— Смятате ли, че въпросът ще се уреди справедливо в близките дни?

— Рекс Фортескю е мъртъв, нали? Вие го казахте.

— Бил е отровен — уточни инспектор Нийл.

Мисис МакКензи се изсмя доста смущаващо.

— Що за глупости? Той умря от треска.

— Говоря за Рекс Фортескю.

— И аз. — Тя внезапно вдигна бледосините си очи и ги втренчи в неговите. — Хайде сега, той е умрял в леглото си, нали? В леглото си ли е умрял?

— Умрял е в болницата „Сейнт Джуд“ — отвърна инспектор Нийл.

— Никой не знае къде е починал мъжът ми. Никой не знае как е починал, нито къде е погребан… Всички знаят само това, което е казал Рекс Фортескю. А Рекс Фортескю беше лъжец!

— Мислите ли, че е имало нещо непочтено?

— Почтено непочтено, яйцето е сварено.

— Смятате ли, че Рекс Фортескю е виновен за смъртта на съпруга ви?

— Сутринта на закуска ми дадоха яйце — каза мисис МакКензи. — При това съвсем прясно. Изненадващо, нали, като си помисли човек, че това беше преди трийсет години?

Нийл пое дълбоко дъх. Както протичаше разговорът, изглеждаше невероятно изобщо да измъкне нещо, но той настойчиво продължи:

— Някой сложил убити косове върху бюрото на Рекс Фортескю около един-два месеца преди смъртта му.

— Това е интересно. Много, много интересно.

— Имате ли някаква представа, мадам, кой би могъл да го стори?

— От представа полза няма. Трябва действие. Знаете ли, така ги възпитах, да действат.

— За децата си ли говорите?

Тя бързо закима с глава.

— Да. Доналд и Руби. Бяха на по девет и седем години, когато останаха без баща. Казвах им го. Всеки ден им го повтарях. Всяка вечер ги карах да се закълнат.

Инспектор Нийл се наведе напред.

— Какво ги карахте да се закълнат?

— Че ще го убият, естествено.

— Разбирам.

Инспектор Нийл изрече въпроса си така, сякаш беше най-смислената забележка на света:

— А те убиха ли го?

— Доналд отиде да се бие при Дюнкерк и не се върна. Изпратиха ми телеграма, че бил мъртъв. „Искрени съболезнования загинал при бойни действия.“ Само че не такива действия, каквито трябваше.

— Съжалявам да науча това, мадам. А дъщеря ви?

— Нямам дъщеря — отсече мисис МакКензи.

— Вие току-що я споменахте. Дъщеря ви Руби.

— Руби. Да, Руби. — Тя се наклони напред. — Знаете ли какво направих с Руби?

— Не, мадам. Какво сте направили с нея?

Тя внезапно прошепна:

— Погледнете тук, в книгата.

Тогава той видя, че книгата в скута й е библия. Много стара библия и когато тя отвори на първата страница, инспектор Нийл видя написани различни имена. Това очевидно беше семейна библия, в която бе продължен старомодният обичай да се вписва всяко новородено. Тънкият показалец на мисис МакКензи посочи последните две имена. „Доналд МакКензи“ с датата на раждането му и „Руби МакКензи“ с нейната рождена дата. Но през името на Руби МакКензи беше прекарана дебела черта.

— Виждате ли? — каза мисис МакКензи. — Аз я зачеркнах от Библията. Завинаги. Свети Петър няма да намери тук името й.

— Вие сте изключили името й от книгата? Но защо, мадам?

Мисис МакКензи го изгледа лукаво.

— Знаете защо.

— Не, не знам. Наистина, мадам.

— Тя не удържа на клетвата си. Знаете, че тя не удържа на клетвата си.

— Къде е сега дъщеря ви, мадам?

— Казах ви. Нямам дъщеря. Руби МакКензи вече не съществува.

— Искате да кажете, че е мъртва?

— Мъртва ли? — Жената внезапно се изсмя. — По-добре щеше да бъде за нея, ако беше умряла. Много по-добре. Много, много по-добре. — Тя въздъхна и неспокойно се размърда на мястото си. След това маниерът й придоби някакво подобие на официална любезност и тя каза: — Съжалявам много, но наистина се боя, че повече не мога да говоря. Нали виждате, остава ми много малко време и аз трябва да си чета книгата.

На по-нататъшните забележки на инспектор Нийл мисис МакКензи не отговори. Просто направя лек жест на досада и продължи да си чете Библията, като с пръст следеше редовете.

Нийл стана. Преди да си тръгне, той проведе още един кратък разговор с главния лекар.

— Идват ли да я видят някои нейни роднини? Дъщеря й например?

— Мисля, че някаква дъщеря е идвала да я види по времето на предшественика ми, но визитата й толкова развълнувала пациентката, че той посъветвал дъщерята повече да не я посещава. Оттогава всичко се урежда чрез адвокат.

— И вие нямате представа къде е сега тази Руби МакКензи?

Главният лекар поклати глава.

— Нямам никаква представа.

— Не знаете ли дали е омъжена, например?

— Не. Единственото, което мога да направя, е да ви дам адреса на адвокатите, с които работим.

Инспектор Нийл вече беше издирил тези адвокати. Те не бяха в състояние, или поне така твърдяха, да му кажат нещо по въпроса. Това било уредено преди няколко години и оттогава не били виждали мис МакКензи.

Инспектор Нийл се опита да получи описание на Руби МакКензи, но резултатите не бяха насърчителни. Толкова много роднини идваха на посещение при пациентите, че след години си ги спомняха смътно и ги смесваха. Старшата сестра, която работеше в санаториума от много години, сякаш си спомняше, че мис МакКензи била дребна и мургава. Единствената друга сестра, работила повече време в заведението, я описваше като едра и руса.

— Така че дотук сме стигнали, сър — каза инспектор Нийл докладвайки на помощник-комисаря. — Има цял един налудничав план и нещата си пасват. Това трябва да означава нещо.

Помощник-комисарят замислено кимна.

— Косовете в пая се връзват с мина „Кос“, ръжта в джоба на убития и хлябът с меда с чая на Адел Фортескю… (не че могат да се извадят неопровержими изводи от това, в края на краищата всеки би могъл да си пие чая с хляб и мед!). Третото убийство — онова момиче е удушено с чорап и на носа му е закачена щипка за дрехи. Да, колкото и да е налудничав планът, несъмнено не можем да го пренебрегнем.

— Само половин минутка, сър — каза инспектор Нийл.

— Какво има?

Нийл беше намръщен.

— Знаете ли, това, което току-що казахте. Нещо не е наред. Някъде нещо не е наред. — Той поклати глава и въздъхна: — Само че не мога да разбера кое.