Агата Кристи
Джоб с ръж (14)

I

Десетина секунди инспектор Нийл гледаше мис Марпъл с огромно удивление. Първото, което му хрумна, беше, че старата дама се е побъркала.

— Косове ли? — повтори той.

Мис Марпъл енергично закима с глава.

— Да — каза тя и започна да рецитира:

„Пейте за шест пенса, джоб пълен с ръж комай,

Двайсет и четири коса, опечени във пай.

Птиците запяха, щом паят бе отворен.

Не е ли лакомство това за краля ни достойно?

Кралят в покоите парите си броеше,

Кралицата във гостната хляб и мед ядеше,

Слугинчето в градината простираше прането,

Когато птиче долетя и клъвна му нослето.“

— Господи боже — възкликна инспектор Нийл.

— Ето, наистина подхожда — каза мис Марпъл. — В джоба му е имало ръж, нали? Така пишеше в един вестник. Другите споменаваха само за зърно, което може да значи всичко, „Фармърс Глори“, или овесени ядки, или даже царевица, но всъщност е било ръж, нали?

Инспектор Нийл кимна.

— Виждате ли? — тържествуващо изрече мис Марпъл. — Рекс Фортескю. Рекс значи крал. В своите покои. А мисис Фортескю, кралицата, в гостната яде хляб и мед. И така, естествено, убиецът е трябвало да сложи онази щипка на носа на бедната Гладис.

— Искате да кажете, че целият план е бил налудничав?

— Е, не бива да бързаме със заключенията, но несъмнено е много странен. Ала вие наистина трябва да проведете разследване за косовете. Защото трябва да има и косове!

Тъкмо в този момент в стаята влезе сержант Хей и настойчиво произнесе:

— Сър.

Като видя мис Марпъл, той млъкна. Инспектор Нийл се окопити и каза:

— Благодаря ви, мис Марпъл. Ще проуча въпроса. Тъй като се интересувате от момичето, може би ще имате грижата да прегледате нещата от неговата стая. Сержант Хей сега ще ви покаже.

Подчинявайки се, мис Марпъл заситни към вратата.

— Косове! — рече на себе си инспектор Нийл.

Сержант Хей го зяпна.

— Да, Хей, какво има?

— Сър — настойчиво повтори сержант Хей. — Вижте това.

Той извади нещо, увито в зацапана носна кърпа.

— Намерих го в храсталака. Може да е бил изхвърлен там от някой заден прозорец.

Той изтърси предмета върху бюрото пред инспектора, който се наведе напред и го заразглежда с нарастващо вълнение. Вещественото доказателство беше един почти пълен буркан с портокалово сладко.

Инспекторът го гледаше втренчено, без да продума. Лицето му придоби особено вдървено и глуповато изражение. В действителност това означаваше, че умът на инспектор Нийл още веднъж пробягва по въображаема следа. Пред него мислено се въртеше филм. Той видя неотворен буркан с портокалово сладко, видя ръце, които внимателно отварят капачката му, взимат малко количество, смесват го с таксинов препарат и го връщат в буркана, изглаждат повърхността и грижливо слагат обратно капачката. Тук той прекъсна мисълта си и попита сержант Хей:

— Не са ли прехвърляли сладкото от буркана в по-луксозни съдове?

— Не, сър. Имали са навика да го сервират в собствения му буркан през войната, когато не достигаха разни работи й продължавали така и след нея.

Нийл промълви:

— Това е улеснило нещата, естествено.

— Още повече — каза сержант Хей, — че мистър Фортескю е бил единственият, който ядял портокалово сладко за закуска (също и мистър Пърсивал, когато си бил вкъщи). Другите предпочитали конфитюр или мед.

Нийл кимна.

— Да — каза той. — Това е опростило нещата, нали?

След кратка пауза мисленият филм продължи. Сега действието се развиваше на закуска. Рекс Фортескю се пресягаше за буркана, взимаше една лъжица сладко и го намазваше върху препечения си хляб с масло. По-лесно, много по-лесно така, отколкото по-рискования начин да се постави отровата в чашата му с кафе. Съвсем прост способ за слагане на отровата! А след това? Още една пауза и не толкова ясен кадър. Заместването на този буркан с мармалад с друг, от който е извадено същото количество. А след това отворен прозорец. Една ръка хвърля буркана в храсталака. Чия ръка?

Инспектор Нийл делово произнесе:

— Да, естествено ще трябва да го дадем за анализ. Да видят дали има следи от таксин. Не бива да бързаме със заключенията.

— Не, сър. А може да има и отпечатъци от пръсти.

— Може би не точно тези, които ни трябват — мрачно произнесе инспектор Нийл. — Ще има, разбира се — на Гладис, на Кръмп и на самия Фортескю. После вероятно на мисис Кръмп, на продавача и няколко други! Ако някой е поставил в него таксин, щеше да внимава да не оставя отпечатъци от собствените си пръсти по целия буркан. Във всеки случай ви казвам да не избързваме със заключенията. Как поръчват сладкото и къде го държат?

Усърдният сержант Хей имаше отговори на всички тези въпроси.

— Сладкото и конфитюрът се получават в партиди от по шест. Когато старият привършва, в килера слагат нов буркан.

— Това означава — каза Нийл, — че е можело да бъде подправен няколко дни, преди да бъде поднесен на закуска. И е можело да го подправи всеки, който е бил вътре или е имал достъп до къщата.

Изразът „достъп до къщата“ леко озадачи сержант Хей. Той не можеше да разбере в каква насока работи мисълта на неговия началник.

Но Нийл предполагаше това, което му изглеждаше логично.

Ако сладкото е било подправено предварително, тогава това изключва хората, които са били на закуска през фаталната сутрин.

Което откриваше няколко интересни нови възможности.

Той мислено подготвяше разговора си с различни хора — този път от доста по-различен ъгъл.

Още няма да взима определено становище…

Дори ще обмисли сериозно и идеята на тази стара мис Еди-коя си за детското стихотворение. Защото без съмнение то доста удивително съвпадаше с нещо, което го беше смущавало още от самото начало. Този джоб с ръж.

— Косове? — промълви на себе си инспектор Нийл.

Сержант Хей го зяпна.

— Не сосове, сър — каза той. — Портокалово сладко.

II

Инспектор Нийл потърси Мери Дъв.

Намери я в една от спалните на първия етаж да надзирава Елън, която сваляше от леглото видимо чисти чаршафи. На един стол лежаха купчинка нови хавлиени кърпи.

Инспектор Нийл изглеждаше озадачен.

— Да не идва някой на гости? — попита той.

Мери Дъв му се усмихна. За разлика от Елън, която изглеждаше мрачна и неприветлива, Мери си беше невъзмутима както винаги.

— Всъщност — каза тя, — точно обратното.

Нийл я изгледа въпросително.

— Това е гостната, която бяхме приготвили за мистър Джералд Райт.

— Джералд Райт ли? Кой е той?

— Приятел на мис Илейн Фортескю.

Мери изрече това с възможно най-равен тон.

— Той е трябвало да дойде тук кога?

— Мисля, че е пристигнал в хотел „Голф“ в деня след смъртта на мистър Фортескю.

— Денят след смъртта му ли?

— Така каза мис Фортескю. — Гласът на Мери не се промени ни най-малко: — Каза ми, че искала той да дойде на гости в дома, така че наредих да му приготвят стая. Но сега, след другите две… трагедии, изглежда по-подходящо той да остане на хотел.

— Хотел „Голф“ ли?

— Да.

— Добре — каза инспектор Нийл.

Елън събра чаршафите и кърпите и излезе от стаята.

Мери Дъв изгледа въпросително Нийл.

— Искали сте да ме питате нещо?

Нийл произнесе с приятен тон:

— Важно е да уточним времето, когато са се случили някои събития. Всички членове на семейството, изглежда, не са много наясно с времето — което може би е разбираемо. От друга страна установих, че вие, мис Дъв, сте изключително точна при определянето му.

— Също разбираемо!

— Да, навярно. Аз наистина трябва да ви поздравя за начина, по който ръководите този дом, въпреки… е, паниката, която трябва да са причинили тези последни убийства. — Той помълча и след това полюбопитства: — Как се справихте?

Вътрешното му чувство му бе подсказало, че единствената пукнатина в бронята на непроницаемата Мери Дъв е удоволствието, което тя изпитва от собствената си експедитивност. Отговорът й прозвуча малко по-меко:

— Разбира се, семейство Кръмп пожелаха веднага да напуснат.

— Не можехме да позволим това.

— Знам. Но им казах също, че има голяма вероятност мистър Пърсивал Фортескю да покаже щедрост към тези, които са му спестили неудобствата.

— А Елън?

— Елън няма желание да напуска.

— Елън няма желание да напуска — повтори Нийл. — Значи е много хладнокръвна.

— На нея й доставят удоволствие произшествията — обясни Мери Дъв. — Както мисис Пърсивал и тя намира в тях определено вълнение.

— Интересно. Смятате ли, че трагедиите са доставили удоволствие на мисис Пърсивал?

— Не, разбира се, че не. Би било прекалено. Просто бих казала, че това й е дало възможност да… е, да устои на тях.

— А на вас самата как повлияха, мис Дъв?

Мери Дъв сви рамене.

— Не беше приятно преживяване — сухо каза тя.

Инспектор Нийл отново изпита желание да преодолее защитните сили на тази млада жена — да разбере какво всъщност се крие зад цялата нейна експедитивност и грижовност.

Той само каза рязко:

— И така, да възстановим мястото и времето на произшествията. Последния път, когато сте видели Гладис Мартин, е било в антрето преди чая, в пет без двайсет?

— Да, казах й да внесе чая.

— А вие самата откъде идвахте?

— От горния етаж. Стори ми се, че няколко минути преди това чух телефона да звъни.

— И сигурно Гладис го е вдигнала?

— Да. Било е грешка. Някой търсел пералнята на Бейдън Хийт.

— И тогава ли сте я видели за последен път?

— Тя внесе подноса с чая в библиотеката десетина минути по-късно.

— И след това влезе мис Илейн Фортескю, така ли?

— Да, три-четири минути по-късно. После се качих горе да кажа на мисис Пърсивал, че чаят е готов.

— Така ли постъпвате обикновено?

— О, не, всеки идваше за чая, когато си поискаше, но мисис Фортескю попита къде са другите. Стори ми се, че чух мисис Пърсивал да идва, но бях сбъркала.

Нийл я прекъсна. Ето нещо ново.

— Искате да кажете, че сте чули някой да се движи горе?

— Да, стори ми се, че беше на най-горната площадка. Но никой не слезе, така че аз се качих. Мисис Пърсивал беше в спалнята си. Тъкмо бе влязла. Била ходила на разходка.

— На разходка значи. И тогава часът беше…

— О, някъде към пет, струва ми се.

— А мистър Ланселот Фортескю пристигна — кога?

— Няколко минути, след като пак слязох долу. Мислех, че е дошъл по-рано, но…

Инспектор Нийл я прекъсна:

— Защо мислехте, че е пристигнал по-рано?

— Защото ми се стори, че го зърнах през прозореца на площадката.

— Имате предвид в градината?

— Да. Някой ми се мярна зад плета с тисовете и си помислих, че може да е той.

— И това беше, когато сте слизали надолу, след като сте съобщили на мисис Пърсивал Фортескю, че чаят е готов?

Мери го поправи:

— Не, не тогава. По-рано беше — когато слизах първия път.

Инспектор Нийл се втренчи в нея.

— Сигурна ли сте в това, мис Дъв?

— Да, абсолютно сигурна съм. Ето защо се изненадах да го видя — когато той в действителност натисна звънеца.

Инспектор Нийл поклати глава. Стараеше се гласът му да не издава неговото вътрешно вълнение, когато каза:

— Не може човекът, когото сте видели в градината, да е бил Ланселот Фортескю. Неговият влак, който е трябвало да пристигне в 4 часа и 28 минути, закъснял с девет минути. Той пристигнал на гарата в Бейдън Хийт в 4 часа и 37 минути. Трябвало е да почака такси няколко минути — този влак винаги е много пълен. В действителност било почти пет без четвърт (пет минути, след като сте видели мъха в градината), когато тръгнал от гарата, а пътят с кола дотук е десет минути. Той е платил на шофьора при градинската врата най-рано около пет без пет. Не, не сте видели Ланселот Фортескю.

— Сигурна съм, че видях някого.

— Да, видели сте някого. Смрачавало се е. Не сте могли добре да огледате човека, нали?

— О, да. Не можех да видя лицето му, а само фигурата — висок и строен. Очаквахме Ланселот Фортескю и затова си помислих, че е той.

— Накъде отиваше?

— Зад плета от тисове вървеше към източната страна на къщата.

— Там има странична врата. Заключена ли я държат?

— Не, само когато се заключват всички врати за през нощта.

— Всеки би могъл да влезе през тази странична врата, без да го забележи някой от домашните.

Мери Дъв размисли.

— Всъщност — да. — Тя бързо добави: — Искате да кажете, че човекът, когото по-късно съм чула горе, е можел да влезе оттам? Можело е да се крие… горе?

— Нещо подобно.

— Но кой?

— Остава да разберем това. Благодаря ви, мис Дъв.

Когато тя си тръгваше, инспектор Нийл небрежно произнесе:

— Впрочем предполагам, че не можете да ми кажете нещо за косовете?

Изглежда за пръв път Мери Дъв се стъписа. Тя рязко се извърна.

— Аз… какво казахте?

— Само ви питах за косовете.

— Сиреч…

— Косовете — повтори инспектор Нийл.

Беше направил най-глупавата си физиономия.

— Имате предвид онази дивотия през лятото? Но сигурно това не може… — Тя замлъкна.

Инспектор Нийл произнесе с приятен тон:

— Чух нещо за това, но бях сигурен, че от вас ще получа ясно обяснение.

Мери Дъв отново стана спокойна и практична, както обикновено.

— Мисля, че трябва да е било някаква глупава, злобна шега — поясни тя. — Тук, в кабинета на мистър Фортескю, върху бюрото, имаше четири мъртви коса. Беше през лятото. Бяхме отворили прозорците и си помислихме, че трябва да е било момчето на градинаря, макар то да настояваше, че никога не е правило нещо подобно. Но онези косове, които преди това висяха до плодните дръвчета, наистина бяха застреляни от градинаря.

— И някой ги свалил оттам и ги сложил на бюрото на мистър Фортескю?

— Да.

— Има ли, според вас, някаква причина за това, някаква връзка с косове?

Мери поклати глава.

— Мисля, че не.

— Как прие това мистър Фортескю? Беше ли ядосан?

— Естествено, че беше ядосан.

— Но не, да кажем, смутен?

— Наистина не мога да си спомня.

— Добре — заключи инспектор Нийл.

Той не каза нищо повече. Мери Дъв отново понечи да си тръгне, но този път той си помисли, че тя върви доста неохотно, сякаш бе искала да разбере повече за това, което се върти в главата му. Колкото и неблагодарно да изглеждаше, но единственото, което изпитваше инспектор Нийл към мис Марпъл, беше яд. Тя му бе подхвърлила, че трябва да има косове и ето ги тях! Ясно е, че не са двадесет и четири. Но все пак косове.

Случката е станала още през лятото и инспектор Нийл не можеше да й намери място в цялата история. Не смяташе да остави тези призрачни косове да го отклонят от трезвото и логично разследване на убийство, извършено от престъпник със здрав разум, подтикван от смислен мотив, но отсега нататък щеше да се наложи да има предвид и по-налудничави вероятности.