Агата Кристи
Джоб с ръж (13)

Глава 13

Една възрастна дама, която пътуваше с влака, си беше купила три сутрешни вестника и след като ги прочете, беше навила и трите и ги бе поставила настрани, така че се виждаше едно и също заглавие. Заглавието не беше от онези дребните, които се криеха някъде в ъгъла на страниците. То се набиваше в очи и гръмко оповестяваше за „Тройната трагедия в Ютрий Лодж“.

Старата дама беше седнала съвсем изправена и гледаше през прозореца на влака със стиснати устни. Нейното бяло-розово набръчкано лице изразяваше страдание и неодобрение. Мис Марпъл беше тръгнала от Сейнт Мери Мийд с ранния влак, като се прехвърли на друг за Лондон, откъдето взе околовръстния влак до друга лондонска гара и оттам за Бейдън Хийт.

На гарата тя повика такси и помоли да я закарат до Ютрий Лодж. Толкова чаровна, толкова невинна, такава пухкава бяло-розова възрастна дама беше мис Марпъл, че за нея не беше проблем да проникне и в най-строго охраняваната крепост. Макар че полицията държеше на разстояние цяла армия от репортери и фотографи, тя беше допусната да влезе с колата, без да й задават въпроси — беше невъзможно да я сметнат за нещо друго, освен за възрастна роднина на семейството.

Мис Марпъл плати на таксито с грижливо подредени дребни монети и позвъни на предния вход. Отвори й Кръмп и опитното око на мис Марпъл незабавно го прецени. „Шарят му очите — каза си тя. — И е изплашен до смърт.“

Кръмп видя висока възрастна жена със старомодно палто и пола от туид, два шала и филцова шапчица с птиче перо. Тя носеше обемиста чанта и до краката й имаше куфар — стар, но от добро качество. Кръмп видя в нейно лице една истинска дама, затова каза: „Да, мадам?“ — с възможно най-приятния си и почтителен тон.

— Бих ли могла да видя господарката, моля? — попита мис Марпъл.

Кръмп отстъпи, за да й направи път да влезе. Той вдигна куфара и внимателно го постави в антрето.

— Как да ви кажа, мадам — доста несигурно изрече той. — Не знам коя точно…

Мис Марпъл му помогна да излезе от затруднението.

— Дойдох във връзка с бедното момиче, което е било убито. Гладис Мартин.

— А, разбирам, мадам. Е, в такъв случай… — той прекъсна и погледна към вратата на библиотеката, на която току-що се бе появила висока млада жена. — Това е мисис Ланс Фортескю, мадам.

Пат приближи и двете с мис Марпъл се измериха с поглед. Мис Марпъл изпитваше леко чувство на изненада. Не бе очаквала точно в този дом да срещне някого от рода на Патриша Фортескю. Интериорът беше почти такъв, какъвто си го бе представяла, но Пат някак си не се вписваше в него.

— За Гладис е, мадам — услужливо каза Кръмп.

Пат доста колебливо произнесе:

— Бихте ли влезли тук? Ще бъдем съвсем сами.

Тя тръгна към библиотеката, а мис Марпъл я последва.

— Може би желаете да видите някого по-специално, нали? — попита Пат. — Защото може би аз няма да ви бъда полезна. Виждате ли, ние със съпруга ми се завърнахме от Африка едва преди няколко дни. Всъщност не знаем много за обитателите на дома, но мога да ви доведа моята зълва или етърва си.

Мис Марпъл погледна момичето и то й се понрави. Харесаха й сериозността и нейната простота. Странно защо, но изпита към нея жалост. Една обстановка с пъстра басма, коне и кучета, смътно чувстваше мис Марпъл, би била много по-подходяща за нея, вместо този претрупан интериор. На надбягванията с понита и коли, които се провеждаха около Сейнт Мери Мийд, мис Марпъл беше виждала много жени като Пат и добре ги познаваше. Чувстваше се свободно с това момиче, което не изглеждаше щастливо.

— Много е просто наистина — каза мис Марпъл, като си сваляше внимателно ръкавиците и опъваше пръстите им. — Знаете ли, прочетох във вестника, че Гладис Мартин е била убита. А аз, естествено, знам всичко за нея. Тя е от моя край. Всъщност аз я обучих за домашна прислужница. И тъй като с нея се е случила тази ужасна история, почувствах, да, почувствах, че трябва да дойда и да видя дали мога да сторя нещо.

— Да — каза Пат. — Естествено. Разбирам ви.

И тя наистина разбираше. Постъпката на мис Марпъл й изглеждаше съвсем естествена.

— Смятам, че много добре сте направили, като сте решили да дойдете — каза Пат. — Изглежда никой не знае много за нея. Имам предвид роднини и тям подобни.

— Не — каза мис Марпъл, — естествено не. Тя няма никакви роднини. Изпратиха ми я от сиропиталището „Сейнт Фейт“. Много добро заведение, макар, за съжаление, страдащо от недостиг на средства. Ние правим това, което можем за момичетата там, мъчим се да им дадем добра подготовка. Гладис дойде при мен, когато беше на седемнадесет години и аз я научих как да прислужва на масата, как да подрежда приборите и прочие. Разбира се, тя не остана дълго време. Тези момичета никога не се задържат много. Щом придоби малко опит, отиде и се хвана на работа в едно кафене. Момичетата почти винаги търсят такава работа. Мислят си, че животът там е по-свободен и весел, нали разбирате? Може и така да е. Аз наистина не знам.

— Даже не съм я и виждала — каза Пат. — Хубавичка ли беше?

— О, не — рече мис Марпъл, — съвсем не. Кожата й не беше хубава, имаше доста петна. Беше си и малко глупавичка. Не предполагам — замислено продължи мис Марпъл, — че е имала много приятели. Бедното момиче, доста се интересуваше от мъжете. Но не може да се каже, че те я забелязваха, а другите момичета по-скоро я използваха.

— Звучи доста жестоко — произнесе Пат.

— Да, мила моя — каза мис Марпъл, — опасявам се, че животът е жесток. Човек наистина не знае какво да прави с такива като Гладис. Те обичат да ходят на кино и на подобни места, но винаги си мислят за невъзможни неща, които по всяка вероятност не могат да им се случат. Може би това е вид щастие. Но се разочароват. Мисля, че Гладис се е разочаровала от живота в кафенетата и ресторантите. Нищо бляскаво или интересно не й се е случило, само й е било трудно да стои права повечето време. Вероятно затова се е върнала към работата като домашна прислужница. Отдавна ли е работела тук?

Пат поклати глава.

— Предполагам, че не. Може би един-два месеца. — Пат направи пауза, после продължи: — Изглежда толкова ужасно и безсмислено тя да е била замесена в тази история. Предполагам, че е видяла или забелязала нещо.

— Всъщност сериозно ме разтревожи щипката за дрехи — с благия си глас каза мис Марпъл.

— Щипката за дрехи ли?

— Да. Четох за това във вестниците. Предполагам, че е вярно? Че когато са я намерили, носът й бил защипан с щипка за дрехи.

Пат кимна. Розовите бузи на мис Марпъл почервеняха.

— Именно то ме разгневи толкова много, ако можете да ме разберете, мила. Това е такава жестока, надменна постъпка. Тя ми даде известна представа за убиеца. Да извърши такава гавра! Знаете ли, грехота е да се обижда човешкото достойнство. Особено ако човекът вече е мъртъв.

Пат бавно произнесе:

— Мисля, че разбирам мисълта ви. — Тя стана. — Предполагам, че е по-добре да се запознаете с инспектор Нийл. Той е натоварен със случая и сега е тук. Сигурно ще ви се понрави. Много е човечен. — Тя изведнъж потръпна. — Всичко е такъв ужасен кошмар. Такава безсмислена история. Ненормална. Човек не може да я побере в ума си.

— Не бих казала това, знаете ли — произнесе мис Марпъл. — Не, не бих казала това.

Инспектор Нийл изглеждаше изморен и измъчен. Три убийства, за които пресата в цялата страна вдига ужасен шум. Един случай, който беше започнал да протича в добре познато русло, изведнъж се затлачи. Адел Фортескю, толкова подходяща за ролята на убиец, сега бе станала втората жертва на неразбираемо престъпление. В края на този фатален ден помощник-комисарят изпрати да повикат Нийл и двамата мъже разговаряха до късно през нощта.

Въпреки първоначалното си слисване Нийл беше почувствал известно вътрешно удовлетворение. Шаблонът със съпругата и любовникът беше прекалено прост, прекалено лесен. Той винаги бе гледал на него с недоверие и сега това негово недоверие се беше оправдало.

— Цялата работа приема съвсем друг обрат — бе произнесъл намръщено помощник-комисарят, като се разхождаше напред-назад из кабинета си. — Изглежда, Нийл, че си имаме работа с някакъв откачен. Първо съпруга, после съпругата. Но самите обстоятелства в случая сякаш показват, че това си е вътрешен проблем. Всичко е там, в семейството. Някой, който е закусвал с Фортескю, е сложил таксин в кафето или храната му, някой, който е пиел чай със семейството днес следобед, е поставил в чашата на Адел Фортескю калиев цианид. Някой доверен човек, незабелязан, член на семейството. Кой от тях, Нийл?

Нийл сухо каза:

— Пърсивал не е бил там, така че отново е извън играта. Отново е извън играта — повтори инспектор Нийл.

Помощник-комисарят рязко го погледна. Нещо в това повторение бе привлякло вниманието му.

— Каква е идеята ви, Нийл? Хайде, човече, кажете.

Инспектор Нийл имаше невъзмутим вид.

— Нищо. Не бих го нарекъл идея. Мога да кажа само, че е било удобно за него.

— Малко прекалено удобно, а? — Помощник-комисарят размисли и поклати глава. — Смятате, че някак си е успял да го стори? Не виждам как, Нийл. Не, не виждам как. — И добави: — А и той е предпазлив тип.

— Но много интелигентен.

— Като че ли пренебрегвате жените. Така ли е? Все пак има и жени. Илейн Фортескю и жената на Пърсивал. Те са били и на закуската, и на чая през въпросния ден. Всяка от тях би могла да го стори. Нещо ненормално? Е, това невинаги си личи. Може в медицинския картон да е имало нещо.

Инспектор Нийл не отвърна. Мислеше за Мери Дъв. Нямаше определена причина да я подозира, но мислите му течаха в тази посока. У нея имаше нещо необяснимо, нещо незадоволително. Някакъв лек, ироничен антагонизъм. Такова беше отношението й след смъртта на Рекс Фортескю. Какво ли е то сега? Поведението и маниерите й, както винаги, бяха безупречни. Вече не се забавлява, мислеше си той. Може би даже не проявява и антагонизъм. Но той се чудеше дали един-два пъти не беше забелязал следа от страх. Той беше виновен, престъпно виновен в случая с Гладис Мартин. Това нейно гузно смущение, което беше отдал просто на естествен страх от полицията. Толкова често се беше сблъсквал с това смущение. В този случай е било нещо повече. Гладис е видяла или чула нещо, което е възбудило подозренията й. Вероятно, мислеше си той, е било нещо съвсем дребно, нещо толкова неясно и неопределено, че едва ли й се е искало да го спомене. А сега бедното зайче вече няма да проговори.

Инспектор Нийл с известен интерес погледна благото, напрегнато лице на старата дама, която стоеше сега срещу него в Ютрий Лодж. Отначало се двоумеше как да се държи с нея, но бързо взе решение. Мис Марпъл би могла да му бъде полезна. Тя изглеждаше безупречно честна и като повечето възрастни дами имаше нюха на стара мома към клюките. Тя може би ще измъкне от слугите и от жените на семейство Фортескю разни неща, каквито никога няма да се удадат на него и неговите полицаи. Приказки, догадки, спомени, повторения на казани и извършени неща — от всичко това тя можеше да извлече значимите факти. Затова инспектор Нийл подходи благосклонно.

— Извънредно мило от ваша страна, че сте дошли тук, мис Марпъл — каза той.

— Това е мой дълг, инспектор Нийл. Момичето живя в дома ми. В известен смисъл се чувствам отговорна за него. Беше малко глупавичко, разбирате ли?

Инспектор Нийл я изгледа одобрително.

— Да — каза той, — точно така.

Чувстваше, че тя е стигнала до същността на въпроса.

— Гладис нямаше да знае — каза мис Марпъл — какво би трябвало да стори. Искам да кажа — ако нещо се случи. О, божичко, много зле се изразявам.

Инспектор Нийл възрази, че я разбира.

— Не е можела правилно да преценя важността на нещата, нали това имате предвид?

— О, да, точно така, инспекторе.

— Когато казвате, че е била глупавичка… — Инспектор Нийл прекъсна фразата си.

— Беше доверчива. От този вид момичета, които биха дали на някой мошеник спестяванията си, ако изобщо ги имат. Разбира се, тя никога не е имала спестявания, защото винаги харчеше парите си за най-неподходящи дрехи.

— А какво ще кажете за мъжете? — попита инспекторът.

— Отчаяно си търсеше приятел — каза мис Марпъл. — Всъщност мисля, че затова напусна Сейнт Мери Мийд. Конкуренцията там е много голяма — мъжете са малко. Тя възлагаше надежди на младежа, който доставяше рибата. Младият Фред казваше на всички момичета по някоя приятна дума, но разбира се, без никаква цел. Това доста обърка бедната Гладис. Все пак, доколкото разбирам, най-сетне си е била намерила приятел?

Инспектор Нийл кимна.

— Така изглежда. Както разбрах, казвал се Албърт Евънс. Изглежда се е запознала с него на някакъв къмпинг. Не й е дал пръстен или нещо подобно, така че може и да си е измислила всичко. Казала на готвачката, че бил минен инженер.

— Изглежда доста неправдоподобно — рече мис Марпъл, — но вероятно това са негови думи. Както ви обясних, тя беше много лековерна. Него изобщо ли не го свързвате с тази работа?

Инспектор Нийл поклати глава.

— Не, не мисля, че има усложнения от този род. Изглежда, че той никога не я е посещавал. От време на време й изпращал по някоя и друга картичка, обикновено от пристанище — вероятно е бил четвърти механик на кораб по балтийската линия.

— Е, добре — каза мис Марпъл, — радвам се, че е имала своята малка романтична история. След като животът й е бил прекъснат по такъв начин… — Тя сви устни. — Знаете ли, инспекторе, това ужасно ме разгневява. — И тя добави същото, което беше казала на Пат Фортескю: — Особено щипката за дрехи. Тази постъпка, инспекторе, е наистина отвратителна.

Инспектор Нийл я изгледа с интерес.

— Разбирам ви много добре, мис Марпъл.

Мис Марпъл извинително се покашля.

— Чудя се дали… Сигурно би било много самонадеяно от моя страна, ако предложа да ви помагам по моя много скромен и, боя се, много женски начин. Имаме си работа със злонамерен убиец, инспектор Нийл, а злото не трябва да остава ненаказано.

— В днешно време тази идея не е на мода, мис Марпъл — доста мрачно произнесе инспектор Нийл. — Което не значи, че не съм съгласен с вас.

— До гарата има хотел, а също и хотел „Голф“ — предпазливо започна мис Марпъл, — а и мисля, че в този дом има една мис Рамсботъм, която проявява интерес към чуждестранни мисионери.

Инспектор Нийл одобрително погледна мис Марпъл.

— Да — каза той. — Тук може би сте права. Не мота да кажа, че съм пожънал големи успехи с тази дама.

— Наистина е много мило от ваша страна, инспектор Нийл — каза мис Марпъл. — Толкова се радвам, че не ме смятате само за любителка на сензации.

Инспектор Нийл се усмихна доста неочаквано. Мислеше си, че мис Марпъл никак не отговаря на общоприетата представа за човек, жадуващ мъст. И все пак, каза си той, тя може би беше точно такава.

— Вестниците — рече мис Марпъл — често поднасят сензации. Но се опасявам, че много може да се желае по отношение на тяхната акуратност. — Тя въпросително погледна инспектор Нийл. — Би било чудесно, ако излагаха само недвусмислените факти.

— Не са особено недвусмислени — каза Нийл. — Ако махнем излишната сензационност, те са следните. Мистър Фортескю е починал в кантората си в резултат на отравяне с таксин. Таксинът се получава от плодовете и листата на тиса.

— Много удобно — каза мис Марпъл.

— Възможно е — отвърна инспектор Нийл, — но няма доказателства за това. Поне засега. — Той наблегна на въпроса, защото смяташе, че тук мис Марпъл би могла да бъде от полза. Ако в къщата е приготвяна някаква отвара или настойка от плодове на тис, мис Марпъл съвсем вероятно щеше да попадне на следи от нея. Тя беше от онези възрастни дами, които сами си приготвят домашни ликьори, ободряващи напитки и билкови чайове. Сигурно знаеше как да ги приготвя и как да отстранява следите от тях.

— А мисис Фортескю?

— Мисис Фортескю е пиела със семейството чай в библиотеката. Последната личност, която напуснала масата с чая и стаята, е била мис Илейн Фортескю, заварената й дъщеря. Тя твърди, че когато излизала от стаята, мисис Фортескю си наливала още една чаша чай. След около двайсет минути до половин час мис Дъв, която изпълнява ролята на икономка, влязла да вземе подноса от чая. Мисис Фортескю била на канапето, мъртва. До нея стояла чаша чай пълна до четвъртината и в утайката намерихме калиев цианид.

— Който, доколкото знам, действа почти незабавно — каза мис Марпъл.

— Точно така.

— Толкова опасно вещество — промълви мис Марпъл. — Използва се за унищожаване на гнездата на осите, но аз винаги съм била изключително внимателна с него.

— Съвсем сте права — каза инспектор Нийл. — Имаше пакет цианид в бараката на градинари.

— Пак много удобно — коментира мис Марпъл и добави: — Яла ли е нещо мисис Фортескю?

— О, да. Имали са доста богат чай.

— Торта, предполагам? Хляб и масло? Вероятно и кифла? Конфитюр? Мед?

— Да, имало е мед и кифли, шоколадова торта, швейцарско руло и най-различни други неща. — Той я погледна с любопитство. — Калиевият цианид беше в чая, мис Марпъл.

— О, да, да. Напълно разбирам. Само исках да придобия по-пълна представа. Доста показателно, не намирате ли?

Той я изгледа озадачено. Бузите й бяха розови, а очите й светеха.

— А третата смърт, инспектор Нийл?

— Ами фактите тук също изглеждат достатъчно ясни. Гладис внася подноса с чая, после донася следващия поднос до антрето, но го оставя там. През целия ден тя очевидно е била доста разсеяна. След това никой не я вижда повече. Готвачката, мисис Кръмп, стигна до заключението, че момичето е излязло вечерта, без да каже на никого. Мисис Кръмп се позоваваше на факта, че Гладис носела хубави найлонови чорапи и най-новите си обувки. Тук обаче се оказа, че тя изцяло е на погрешен път. Очевидно момичето внезапно си спомнило, че не е прибрало някои дрехи, които съхнели вън на въжета. То изтичало да ги прибере, явно било свалило половината, когато някой незабелязано обвил около врата му един чорап и… край.

— Някой външен човек ли? — попита мис Марпъл.

— Вероятно — отвърна инспектор Нийл. — Но може да е бил и човек от дома. Някой, който е изчаквал възможността да завари момичето само. Когато най-напред я разпитвахме, тя беше смутена, нервна, но се страхувам, че не дооценихме значението на това.

— О, но как бихте могли — възкликна мис Марпъл. — Та хората толкова често изглеждат гузни и объркани, когато ги разпитват полицаи.

— Точно така. Но този път, мис Марпъл, е било по-сериозно. Мисля, че Гладис е видяла някого да върши нещо подозрително. Смятам, че едва ли е било нещо конкретно — иначе тя непременно щеше да проговори. Но мисля, че е издала този факт пред въпросната личност. И тази личност е разбрала, че Гладис представлява опасност за нея.

— И така Гладис е била удушена и носът й бил защипан с щипка — промълви на себе си мис Марпъл.

— Да, отвратителен номер. Гнусна гавра. Просто едно ненужна отвратително перчене.

Мис Марпъл поклати глава.

— Едва ли е било ненужно. Всичко това оформя една схема, нали?

Инспектор Нийл я изгледа с любопитство.

— Не мога напълно да проследя разсъжденията ви, мис Марпъл. Какво разбирате под схема?

Мис Марпъл изведнъж се развълнува.

— Е, имам предвид, че наистина изглежда… Искам да кажа, разглеждано като последователност, ако ме разбирате — човек не може да избяга от фактите, нали?

— Струва ми се, че не ви разбирам съвсем.

— Ами вижте — да вземем най-напред мистър Фортескю. Рекс^[1] Фортескю. Убит в кантората си в града. След това мисис Фортескю, която седяла в библиотеката и пиела чай. Имало е кифли и мед. И после бедната Гладис с щипката за дрехи на носа, като че ли специално да насочи вниманието към цялата тази работа. Според очарователната мисис Ланс Фортескю това било ни в клин, ни в ръкав, но ако човек се замисли над стихчетата, тогава май нещата идват на мястото си, нали?

Инспектор Нийл бавно произнесе:

— Едва ли…

Мис Марпъл бързо продължи:

— Вие сигурно сте на трийсет и пет-шест години, нали, инспектор Нийл? Мисля, че точно когато сте били малък, имаше някаква реакция срещу детските стихчета. Но ако човек е бил възпитаван с „Мама Гъска“, тогава това има много голямо значение, нали? Питах се… — мис Марпъл се поколеба, после явно набра смелост и храбро продължи: — О, много добре знам, че от моя страна е просто нахалство да ви говоря подобни неща.

— Моля ви, говорете каквото желаете, мис Марпъл.

— Е, много мило от ваша страна. Тогава ще продължа. Макар че го върша крайно нерешително, защото знам, че съм много стара и главата ми е доста объркана, и смея да кажа, че моята идея няма изобщо никаква стойност. Но искам да ви попитам дали имате някакъв напредък по въпроса за косовете?