Агата Кристи
Джоб с ръж (11)

I

Мистър Дюбоа беше раздразнен. Той ядосано скъса през средата писмото на Адел Фортескю и го хвърли в кошчето. След това с внезапна предпазливост издири отделните парчета, запали клечка кибрит и ги гледа, докато изгоряха докрай. После промълви на себе си: „Защо жените трябва да бъдат такива ужасни глупачки? Ако човек вземе предвид само обикновеното благоразумие…“ Но всъщност, мрачно размишляваше мистър Дюбоа, жените винаги са били лишени от благоразумие. Макар и много пъти да се беше възползвал от този им недостатък, сега той го дразнеше. Самият той беше взел всички предпазни мерки. Ако мисис Фортескю позвъни по телефона, беше дал инструкции да казват, че е излязъл. Адел Фортескю вече му бе звъняла три пъти, а сега му беше и писала. Той помисли една-две минути, после отиде до телефона.

— Може ли да говоря с мисис Фортескю, моля? Да, мистър Дюбоа.

След една-две минути чу гласа й.

— Вивиан, най-после!

— Да, да, Адел, но бъди внимателна. Откъде говориш?

— От библиотеката.

— Сигурна ли си, че никой не подслушва, от антрето?

— Защо да подслушват?

— Е, човек никога не знае. Полицаите още из къщата ли са?

— Не, поне сега ги няма. О, Вивиан, мили, ужасно е.

— Да, да, сигурно. Но виж какво, Адел, трябва да внимаваме.

— О, разбира се, скъпи.

— Не ме наричай „скъпи“ по телефона. Не е безопасно.

— Не се ли паникьосваш малко Вивиан? В края на краищата, в днешно време всички си говорят на „скъпи“.

— Да, да, вярно е. Слушай сега — не ми се обаждай по телефона и не ми пиши.

— Но, Вивиан…

— Само засега, разбираш ли? Трябва да бъдем внимателни.

— Ох, добре. — В гласа й прозвуча обида.

— Слушай, Адел. Моите писма до теб. Ти наистина ги изгори, нали?

Последва минутно колебание, преди Адел Фортескю да каже:

— Разбира се. Казах ти, че ще го направя.

— Тогава всичко е наред. Е, сега прекъсвам. Не ми телефонирай и не ми пиши. Аз ще ти се обадя.

Той остави слушалката и замислено поглади бузата си. Не му хареса това минутно колебание. Беше ли изгорила Адел писмата му? Жените са си едни и същи. Обещават неща, а после не го правят.

Писма, помисли си мистър Дюбоа, жените винаги искат да им пишеш писма. Самият той се мъчеше да бъде предпазлив, но понякога не можеше да се измъкне. Какво точно беше казал в няколкото си писма до Адел Фортескю? „Обикновените глупости — мрачно си мислеше той. — Но имало ли е някакви по-особени думи, по-особени фрази, които полицията би могла да изопачи, както й е изгодно?“ Спомни си делото на Едит Томпсън. Писмата му бяха достатъчно невинни, мислеше си той, но не можеше да бъде сигурен. Тревогата му растеше. Даже и Адел да не бе изгорила писмата му, щеше ли да има благоразумието да ги изгори сега? Или полицията вече ги бе заловила? Къде ли ги държи, чудеше се той.

Вероятно в онази нейна дневна горе. В евтиното малко бюро, сигурно фалшива антика, уж от времето на Луи XIV. Веднъж му беше казала нещо за това, че в него имало тайно чекмедже. Тайно чекмедже! Това няма да залъгва полицията дълго време. Но сега в къщата няма полицаи. Тя беше казала това. Били са там сутринта, а сега всички са се махнали.

Досега вероятно са търсели възможна отрова в храната. Надяваше се, че не са претърсвали къщата стая по стая. Може би за целта ще им трябва позволение или заповед за обиск. Ако той предприемеше нещо сега, веднага…

Ясно си представи къщата. Трябваше вече да се здрачава. Чаят сигурно е сервиран или в библиотеката, или в гостната. Всички ще са събрани долу, а прислужниците ще пият чай в тяхната столова. Лесно е да мине през градината, край живия плет от тисове, който представляваше такова чудесно прикритие. После малката странична вратичка откъм терасата. Нея я заключваха едва преди да си легнат. Можеше да се пъхне оттам и като избере подходящия момент, да се промъкне горе.

Вивиан Дюбоа много внимателно премисляше какво подобава да направи след това. Ако смъртта на Фортескю можеше да се обясни с удар, както сигурно е било възможно, положението щеше да бъде много по-различно. Но сега — Дюбоа прошепна на себе си: „По-добре в безопасност, отколкото да съжалявам“.

II

Мери Дъв бавно слизаше по голямото стълбище. За момент спря на междинната площадка до прозореца, от който беше видяла вчера инспектор Нийл. Когато сега погледна навън в падащия здрач, забеляза мъжка фигура да изчезва зад плета от тисове. Учуди се дали това не е Ланселот Фортескю, блудният син. Той може би е оставил колата си пред градинската врата и сега броди из градината, припомняйки си старите времена, преди семейството да му устрои враждебно посрещане. Мери Дъв доста симпатизираше на Ланс. С лека усмивка на устните тя продължи да слиза надолу. В антрето се натъкна на Гладис, която се сепна при появяването й.

— Телефонът ли чух преди малко? — попита Мери. — Кой беше?

— А, грешка. Търсеха пералнята. — Гладис говореше бързо и задъхано. — А преди това беше мистър Дюбоа. Искаше да говори с господарката.

— Ясно.

Мери продължи през антрето. После извърна глава и каза:

— Мисля, че е време за чая. Още ли не си го занесла?

— Ами че още няма четири и половина, нали, мадам?

— Пет без двадесет е. Хайде, носи чая.

Мери Дъв продължи към библиотеката, където Адел Фортескю седеше на едно канапе, загледана в огъня и дърпаше с пръсти малка дантелена кърпичка.

— Къде е чаят? — раздразнено попита тя.

— Сега пристига.

От камината бе изпаднал един пън. Мери Дъв коленичи пред решетката, върна го в огъня с машата, като добави още едно дърво и малко въглища.

Гладис отиде в кухнята. Мисис Кръмп вдигна зачервеното си, ядосано лице от кухненската маса, където в голяма купа бъркаше някакъв сладкиш.

— Звънецът в библиотеката звъни ли, звъни. Време е да носиш чая, момиче.

— Добре, добре, мисис Кръмп.

— Ще му дам довечера да се разбере на този Кръмп — мърмореше готвачката. — Хубавичко ще го науча аз.

Гладис продължи към килера. Не беше направила никакви сандвичи. Добре де, няма пък да прави сандвичи. Сякаш и без тях нямат достатъчно ядене. Две торти, бисквити, кифли и мед. Прясно домашно масло, купено на черна борса. Купища ядене и без тя да си играе да прави сандвичи с домати или с пастет. Има си друга неща, за които да мисли. Леле, как е ядосана мисис Кръмп и то, защото мистър Кръмп е излязъл днес следобед. Е, добре де, нали днес му е почивният ден? Има си право човекът, мислеше Гладис. Мисис Кръмп извика от кухнята:

— Чайникът ври, та чак ще се пръсне. Няма ли най-сетне да го направиш този чай?

— Ида.

Без да го мери, тя изтърси чай в големия сребърен съд, внесе го в кухнята и наля в него врящата вода. Сложи върху големия сребърен поднос чайничето и големия чайник и занесе всичко това в библиотеката, където го постави на малката масичка до канапето. Бързо се върна за другия поднос с нещата за ядене. Беше стигнала с него до антрето, когато внезапният рязък звук на старинния часовник, който се канеше да бие, я накара да подскочи.

В библиотеката Адел Фортескю раздразнено запита Мери Дъв:

— Къде са всички днес следобед?

— Наистина не знам, мисис Фортескю. Мис Фортескю се прибра преди малко. Мисля, че мисис Пърсивал пише в стаята си писма.

Адел кисело рече:

— Писма, та писма. Тази жена непрекъснато пише писма. Всички от нейната класа са такива. Смъртта и нещастията й доставят страхотно удоволствие. Скотска история, така му викам на това. Абсолютно скотска история.

Мери тактично изрече:

— Ще й съобщя, че чаят е готов.

На вратата тя се поотдръпна, за да стори път на Илейн.

— Студено е — каза Илейн и се отпусна до камината, като потриваше ръце пред огъня.

Мери остана за малко в антрето. На един от шкафовете беше сложен голям поднос с парчета торта. Тъй като се смрачаваше, Мери запали лампата. Стори й се, че чува горе стъпките на Дженифър Фортескю. Обаче никой не слезе по стълбите, затова Мери се качи и тръгна по коридора.

Пърсивал Фортескю и жена му заемаха самостоятелен апартамент в едното крило на къщата. Мери почука на вратата на дневната им. Мисис Пърсивал държеше да се чука на вратите, който факт винаги предизвикваше презрението на Кръмп към нея. Чу се рязко:

— Влез.

Мери отвори вратата и промълви:

— Току-що сервирах чая, мисис Пърсивал.

Бе доста изненадана при вида на Дженифър Фортескю облечена като за излизане. Тя тъкмо събличаше едно дълго палто от камилска вълна.

— Не знаех, че сте излизали — каза Мери.

Гласът на мисис Пърсивал звучеше леко задъхано.

— О, просто бях в градината, нищо повече. Само подишах малко чист въздух. Обаче наистина беше много студено. С удоволствие ще сляза до камината. Парното тук не работи както трябва. Някой трябва да говори за това с градинарите, мис Дъв.

— Аз ще им кажа — обеща Мери.

Дженифър Фортескю хвърли палтото си на един стол и последва мис Дъв. По стълбите слезе преди икономката, която се поотдръпна, за да й направи път. В антрето, за доста голяма изненада на Мери, таблата с нещата за ядене още си стоеше. Тя се канеше да отиде в килера да повика Гладис, когато Адел Фортескю се появи на вратата на библиотеката и каза нервирано:

— Някой ще благоволи ли да донесе нещо за ядене с чая?

Мери бързо грабна таблата и я внесе в библиотеката, като разположи различните неща на малки масички близо до камината. Вече изнасяше празния поднос в антрето, когато на предната врата се позвъни. Оставяйки таблата, Мери сама отиде до отвори. Ако най-сетне беше блудният син, тя бе доста любопитна да го види. „Колко е различен от другите Фортескю“, помисли си Мери, когато отвори вратата и се взря в слабото мургаво лице и леко насмешливата извивка на устните. Тя тихо произнесе:

— Мистър Ланселот Фортескю?

— Самият той.

Мери се загледа зад него.

— А багажа ви?

— Платих на таксито и то си тръгна. Това е всичко, което нося.

Той вдигна една средно голяма чанта с цип. Леко изненадана, Мери каза:

— О, с такси ли бяхте? Аз помислих, че сте дошли пеш. А съпругата ви?

С доста строг израз на лицето Ланс каза:

— Съпругата ми няма да дойде. Засега поне.

— Разбирам. Заповядайте насам, ако обичате, мистър Фортескю. Всички са в библиотеката на чай.

Тя го заведе до вратата на библиотеката и го остави там. Помисли си, че Ланселот Фортескю е много привлекателен. А след това — че вероятно и много други жени са на същото мнение.

III

— Ланс!

Илейн забърза към него. Тя обви ръце около врата му и го прегърна невъздържано като ученичка, което съвсем изненада Ланс.

— Здравей. Ето ме и мен.

Той лекичко се освободи от прегръдката.

— Това Дженифър ли е?

Дженифър Фортескю го гледаше с напрегнато любопитство.

— Опасявам се, че Вал се е забавил в града — каза тя. — За толкова много неща трябва да се погрижи, нали разбирате. Има да урежда куп неща. Естествено, всичко се струпа на него. Той трябва да се грижи за всичко. Вие наистина не можете да си представите какво преживяваме.

— Сигурно е ужасно за вас — сериозно каза Ланс.

Той се обърна към жената на канапето, която седеше с парче кифла с мед в ръка и безмълвно го преценяваше.

— Естествено — възкликна Дженифър, — вие не познавате Адел, нали?

Ланс промърмори: „О, да, познавам я“, поемайки ръката на Адел в своята. Когато сведе поглед към лицето й, клепачите й запърхаха. Тя остави с лявата си ръка кифлата, която ядеше и леко докосна фризурата си. Жестът й беше много женствен. Той свидетелстваше за признанието й, че в стаята е влязла забележителна личност. С мекия си, дълбок глас тя произнесе:

— Седнете тук на канапето до мен, Ланс. — Наля му чаша чай и продължи: — Толкова се радвам, че дойдохте. Страшно много ни е необходим още един мъж в тази къща.

Ланс каза:

— Трябва да ми позволите да направя всичко, което мога, за да ви помогна.

— Знаете… а може и да не знаете…, че тук имаше полиция. Те мислят… мислят… — тя прекъсна и пламенно извика: — О, ужасно е! Ужасно!

— Знам. — Гласът на Ланс прозвуча сериозно и съчувствено. — Всъщност на лондонското летище ме посрещнаха полицаи.

— Посрещнали са ви полицаи ли?

— Да.

— И какво казаха?

— Ами — пренебрежително произнесе Ланс, — казаха ми какво се е случило.

— Той е бил отровен — каза Адел. — Така мислят те, така говорят. Не хранително натравяне. Някой го отровил нарочно. Те сигурно са убедени, че е някой от нас.

Ланс внезапно й отправи кратка усмивка.

— Такъв им е номерът — утешително каза той. — Не бива да се тревожим. Какъв разкошен чай! Отдавна не съм пил хубав английски чай.

Другите скоро бяха завладени от неговото настроение. Адел внезапно каза:

— А жена ви… Нали сте женен, Ланс?

— Да. Но жена ми е в Лондон.

— Но няма ли… Няма ли да я доведете тук?

— О, ще имаме достатъчно време за това — каза Ланс. — Пат… О, Пат си е съвсем добре, където е сега.

Илейн рязко възкликна:

— Да не искаш да кажеш… да не мислиш, че…

Ланс бързо я прекъсна:

— Колко чудесно изглежда тази шоколадова торта. Трябва да я опитам.

И като си отряза едно парче, попита:

— Леля Ефи жива ли е още?

— О, да, Ланс. Тя не иска да слиза, за да се храни с нас, но е съвсем добре. Само че е станала много особена.

— Тя винаги си е била особена — каза Ланс. — След чая трябва да се кача да я видя.

Дженифър Фортескю измърмори:

— Според мен жена на нейната възраст трябва да бъде настанена в някакъв дом. Имам предвид някъде, където ще я гледат както трябва.

— Господ да е на помощ на онзи старчески дом, който вземе леля Ефи — каза Ланс и добави: — Кое е онова скромно създание, което ми отвори?

Адел изглеждаше изненадана.

— Не ти ли отвори Кръмп? Портиерът? О, не, бях забравила. Днес му е почивният ден. Но сигурно Гладис…

Ланс даде описание.

— Сини очи, косата на прав път, мек глас, прилича на божа кравичка. Мога да си представя какво се крие зад всичко това.

— Сигурно е била Мери Дъв — каза Дженифър.

Илейн обясни:

— Тя ни е нещо като управителка.

— О, така ли?

Адел каза:

— Наистина ни е много полезна.

— Да — замислено рече Ланс. — Сигурно е така.

— Но най-хубавото е — добави Дженифър, — че тя си знае мястото. Никога не преминава границата — разбирате какво искам да кажа.

— Умница е тази Мери Дъв — каза Ланс и си взе още едно парче от тортата.