Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocket Full of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, Корекция, Форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Джоб с ръж

Преводач: Лилия Томова-Памукова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издател: Селекта

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Ямбол

ISBN: 954-8371-08-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13815

История

  1. — Добавяне

Глава 24

I

Във влака на път за Бейдън Хийт инспектор Нийл като никога не успя да реши почти нищо от кръстословицата в „Таймс“. Мисълта му беше ангажирана с най-различни вероятности. По същия начин прочете и новините, като ги възприемаше само с едната половина на съзнанието си. Прочете за земетресение в Япония, за откриването на уранови залежи в Танганайка, за тялото на един моряк от търговския флот, изхвърлено от морето близо до Саутхамптън и за предстоящата стачка на докерите. Прочете за последните жертви на престъпниците и за ново лекарство, направило чудеса при случаи на напреднала туберкулоза.

Всички тези новини странно се преплетоха в съзнанието му. След това се върна към кръстословицата и успя бързо да нанесе три думи една след друга.

Когато наближи Ютрий Лодж, вече беше стигнал до някакво решение. Попита сержант Хей:

— Къде е старата дама? Тук ли е още?

— Мис Марпъл ли? Да, да, още е тук. Големи дружки са станали с бабата горе.

— Ясно. — Нийл направи пауза, после попита: — Къде е тя сега? Бих искал да я видя.

Мис Марпъл пристигна след няколко минути — беше доста зачервена и дишаше учестено.

— Искали сте да ме видите, инспектор Нийл? Надявам се, че не съм ви накарала да чакате. Сержант Хей не успя да ме намери веднага. Бях в кухнята при мисис Кръмп. Поздравявах я колко хубав сладкиш е направила, колко й е лека ръката и колко вкусно беше суфлето снощи. Нали разбирате, винаги съм смятала, че е по-добре да се подхожда към даден въпрос постепенно, съгласен ли сте с мен? Предполагам, че на вас не ви е толкова лесно. Вие трябва почти направо да задавате въпросите, които ви интересуват. Но естествено, от една стара жена като мен, която, така да се каже, е постоянно сред обществото, действително очакват и цял куп ненужни разговори. А пътят към сърцето на една готвачка, както е известна минава през сладкиша й.

— За какво всъщност искате да разговаряте с нея, за Гладис Мартин ли?

Мис Марпъл кимна.

— Да. За Гладис. Виждате ли, мисис Кръмп наистина може да ми разкаже много за момичето. Не във връзка с убийството, нямам това предвид. Но за настроението му напоследък и за странните неща, които говорело. Не казвам странни в смисъл на чудати, а за дреболиите при един разговор.

— А постигнахте ли нещо? — попита инспектор Нийл.

— Да — каза мис Марпъл. — Наистина имах голяма полза. Знаете ли, действително мисля, че работите стават много по-ясни, не сте ли съгласен?

— И да, и не.

Той забеляза, че сержант Хей е излязъл от стаята. Доволен бе, защото това, което смяташе да направи сега, най-меко казана беше малко необичайно.

— Вижте какво, мис Марпъл — каза той. — Искам да говоря сериозно с вас.

— Да, инспектор Нийл?

— В известен смисъл ние с вас олицетворяваме две различни гледни точки. Признавам си, мис Марпъл, че научих нещо за вас в Скотланд Ярд. — Той се усмихна. — Изглежда доста сте известна там.

— Не знам как става това — смутено рече мис Марпъл. — Сякаш много често се замесвам в неща, които всъщност не ме засягат. Имам предвид престъпления и странни произшествия.

— Вие сте човек с репутация.

— Разбира се, сър Хенри Клитъринг е много стар мой приятел.

— Както вече казах — продължи Нийл, — двамата с вас олицетворяваме две противоположни гледни точки. Дори бих ги нарекъл нормална и ненормална.

Мис Марпъл леко наклони встрани глава.

— Така значи. Чудя се точно какво искате да кажете с това, инспекторе?

— Ами, мис Марпъл, има нормален начин да се гледа на нещата. Това убийство облагодетелства известни хора. По-специално мога да кажа — един човек. Второто убийство облагодетелства същия човек. Третото бихме могли да наречем убийство за осигуряване на безопасност.

— Но кое убийство наричате третото?

Почти прозрачните й порцелановосини очи проницателно гледаха инспектора. Той кимна.

— Да. Тук може да има нещо. Знаете ли, онзи ден, когато помощник-комисарят ми говореше за тези убийства, ми се стори, че каза нещо неправилно. Така беше. Разбира се, мислех си за детското стихотворение. Кралят в покоите си, кралицата в гостната, а слугинчето простира прането.

— Точно така — потвърди мис Марпъл. — Последователност в този ред, но всъщност Гладис трябва да е била убита преди мисис Фортескю, нали?

— Така смятам. Съвсем сигурно приемам, че е така. Тялото й е било открито едва късно през нощта и разбира се, тогава беше трудно да се каже точно от колко време е била мъртва. Но самият аз мисля, че тя почти сигурно е била убита около пет часа, защото иначе…

Мис Марпъл го прекъсна:

— Защото иначе несъмнено е щяла да внесе в гостната и втория поднос, нали?

— Точно така. Тя е внесла единия поднос с чая, донесла е втория в антрето и тогава се случило нещо. Тя е видяла или е чула нещо. Въпросът е какво е било това. Може да е бил Дюбоа, който слизал по стълбите от стаята на мисис Фортескю. Би могъл да бъде приятелят на Илейн Фортескю, Джералд Райт, който е влизал през страничната врата. Който и да е бил той, я е подмамил да остави подноса и да излезе в градината. А след това не виждам вероятност смъртта й да се е забавила много. Навън е било студено, а тя била облечена само в тънката си униформа.

— Разбира се, че сте прав. Искам да кажа, че изобщо случаят не е бил „слугинчето в градината простираше прането“. Тя не би простирала пране по това време вечерта и нямаше да отиде до въжето за простиране, без да си облече палто. Всичко това е било камуфлаж, както и щипката за дрехи, за да се направят нещата да съответстват на стихотворението.

— Точно така — рече инспектор Нийл, — ненормално е. Ето тук все още не мога да се съглася с вас. Не мога, просто не мога да приема тази история с детското стихче.

— Но тя съответства, инспекторе. Трябва да се съгласите, че съответства.

— Така е — тежко каза Нийл, — но все пак редът е объркан. Тоест стихотворението определено намеква, че третото убийство е било на слугинчето. Но ние знаем, че на трето място е била убита кралицата. Адел Фортескю не е била отровена по-рано от времето между пет и двадесет и пет и шест без пет. Дотогава Гладис трябва вече да е била мъртва.

— И всичко това е погрешно, така ли? Не съвпада с детското стихотворение — това има голямо значение, нали?

Инспектор Нийл вдигна рамене.

— Май цепим косъма на две. Убийствата покриват условията на стихчето и предполагам, че това е всичко, което е било необходимо. Но дотук говорех за нещата от вашата позиция. Сега ще очертая моята страна на въпроса, мис Марпъл. Махам косовете, ръжта и всичко останало. Оставям трезвите факти, здравия разум и причините, поради които хората извършват убийства. Първо, смъртта на Рекс Фортескю и кой печели от нея. Е, печелят доста хора, но най-много синът му Пърсивал. През онази сутрин той не е бил в Ютрий Лодж. Не може да е сипал отрова в кафето на баща си или в нещо, което той е ял на закуска. Или поне така мислехме отначало.

— А — очите на мис Марпъл светнаха. — Значи е имало метод, нали? Да ви кажа, много си мислех за това и имам няколко идеи. Но, естествено, без каквото и да е доказателство или потвърждение.

— Няма да навреди, ако ви ги кажа. Таксинът е бил добавен към нов буркан със сладко. Този буркан бил сложен на масата за закуска и горният пласт бил изяден от мистър Фортескю. По-късно бурканът бял захвърлен в храстите и в килера бил поставен подобен, от който е взето същото приблизително количество. Намерихме буркана в храстите и тъкмо получих резултата от анализа. Показва определено наличие на таксин.

— Така е било — промълви мис Марпъл. — Толкова просто и лесно за изпълнение.

— „Консолидейтид Инвестмънтс“ е била загазила — продължи Нийл. — Ако е трябвало фирмата да изплати на Адел Фортескю сто хиляди лири съгласно завещанието на съпруга й, смятам, че са щели да фалират. Ако мисис Фортескю е била надживяла съпруга си с един месец, тези пари е трябвало да й се изплатят. Тя самата едва ли е съчувствала на фирмата и затрудненията й. Но не надживяла съпруга си с един месец. Умря, а в резултат от смъртта й печели наследникът на имуществото след изплащане на дълговете. С други думи, пак Пърсивал Фортескю. Все Пърсивал Фортескю — рязко продължи инспекторът. — И макар че той е можел да подправи сладкото, не е имал възможност да отрови мащехата си или да удуши Гладис. Според секретарката му в пет часа следобед той бил в кантората и се върнал тук едва към седем.

— Това много обърква нещата, нали? — каза мис Марпъл.

— Прави ги невъзможни — мрачно изрече инспектор Нийл. — С друга думи, Пърсивал е вън от играта. — Освобождавайки се от сдържаността и благоразумието, той заговори с известна горчивина, почти без да съзнава присъствието на слушателката си. — Където и да отида, накъдето и да се обърна, вината се сблъсквам с едно и също лице. Пърсивал Фортескю! И все пак не може да е той. — Поуспокоен, Нийл добави: — Е, има и друга възможности, и друга хора, които са имали абсолютно убедителен мотив.

— Разбира се — мистър Дюбоа — рязко каза мис Марпъл. — И онзи младият, мистър Райт. Знаете ли колко съм съгласна с вас, инспекторе. Навсякъде, където стои въпросът за изгода, човек трябва да бъде много подозрителен. Най-важното, което по всякакъв начин трябва да се избягва, е доверчивостта.

Нийл се усмихна против желанието си.

— Винаги мислите най-лошото, а? — попита той.

Изглеждаше любопитно верую за тази очарователна и крехка на вид възрастна дама.

— О, да — разпалено отвърна мис Марпъл. — Винаги вярвам в най-лошото. А е толкова тъжно, че това обикновено се оправдава.

— Добре, хайде да помислим най-лошото. Може да го е извършил Дюбоа, Джералд Райт също (тоест, ако е действал в заговор с Илейн Фортескю и тя е отровила сладкото), а и мисис Пърсивал, предполагам, е могла. Тя е била там. Но никой от споменатите не се връзва с шантавата страна. Не се връзват с косове и джобове с ръж. Това е ваша теория и е възможно да сте права. Ако е така, всичко се свежда до една личност, нали? Мисис МакКензи от много години е в приют за душевно болни. Не е бъркала в буркани със сладко, нито е слагала цианид в следобедния чай. Синът й Доналд е бил убит при Дюнкерк. Остава дъщерята, Руби МакКензи. И ако вашата теория е вярна, ако цялата серия убийства тръгва от старата история с мина „Кос“, тогава Руби МакКензи трябва да е тук в тази къща, а има само една личност, която би могла да бъде Руби МакКензи.

— Знаете ли — рече мис Марпъл, — мисля, че сте малко прекалено догматичен.

Инспектор Нийл не й обърна внимание.

— Само една личност — мрачно изрече той.

Стана и излезе от стаята.

II

Мери Дъв беше в дневната си. Това бе малка, доста строго обзаведена, но удобна стая. Всъщност самата мис Дъв я беше направила удобна. Когато инспектор Нийл почука на вратата, Мери Дъв вдигна глава от куп счетоводни книжа и с ясния си глас каза:

— Влезте.

Инспекторът влезе.

— Моля седнете, инспекторе. — Мис Дъв посочи един стол. — Бихте ли почакали само за минутка? Изглежда, че общата сметка на доставчиците на риба не е точна и трябва да я проверя.

Инспектор Нийл седеше тихо и я наблюдаваше как събира цифрите. „Какво чудесно спокойствие и самоувереност притежава това момиче“ — мислеше си той. Беше заинтригуван, както и често преди, от личността, криеща се зад самоувереното поведение. Помъчи се да намери в чертите на лицето й някаква прилика с жената, с която беше разговарял в санаториума „Пайнууд“. Тенът беше подобен, но не можа да долови прилика в чертите. След малко Мери Дъв вдигна глава от сметките си и каза:

— Да, инспекторе? С какво мога да ви бъда полезна?

Инспектор Нийл спокойно изрече:

— Знаете ли, мис Дъв, в този случай има някои много странни неща.

— Така ли?

— Като начало, странното обстоятелство с ръжта, намерена в джоба на мистър Фортескю.

— Това беше много необикновено — съгласи се Мери Дъв. — Да ви кажа, наистина не мога да намеря каквото и да било обяснение.

— После следва любопитното обстоятелство с косовете. Онези четири коса върху бюрото на мистър Фортескю през лятото, а също и инцидентът със заместването на телешкото и шунката в пая с косове. По време и на двете събития мисля, че сте били тук, мис Дъв.

— Да, тук бях. Сега си спомням. Беше извънредно смущаващо. Изглеждаше толкова безцелна, злостна постъпка, особено тогава.

— Може би не съвсем безцелна. Какво знаете за мина „Кос“, мис Дъв?

— Мисля, че никога не съм чувала за мина „Кос“.

— Твърдите, че се казвате Мери Дъв. Това истинското ви име ли е, мадам?

Мери повдигна вежди. Инспектор Нийл беше почти сигурен, че в сините й очи се появи предпазливо изражение.

— Що за въпрос, инспекторе? Да не намеквате, че не се казвам Мери Дъв?

— Точно това намеквам. Намеквам — с приятен тон каза Нийл, — че се казвате Руби МакКензи.

Тя го загледа втренчено. За минутка лицето й беше съвсем безстрастно — не изразяваше нито протест, нито изненада. Това, което виждаше в него инспектор Нийл, определено беше пресметливост. След една-две минути тя с тих и безцветен глас произнесе:

— Какво очаквате да кажа?

— Моля да ми отговорите. Руби МакКензи ли се казвате?

— Казах ви, че името ми е Мери Дъв.

— Да, но имате ли доказателство, мис Дъв?

— Какво искате да видите? Кръщелното ми свидетелство ли?

— Може да помогне, а може и да не помогне. Искам да кажа, че бихте могла да притежавате кръщелното свидетелство на някоя си Мери Дъв. Тя може да ви е приятелка или да е починала.

— Да, съществуват много възможности, нали? — В гласа на Мери Дъв се беше възвърнала предишната веселост. — Това наистина е голяма дилема за вас, нали, инспекторе?

— Възможно е да ви познаят в санаториума „Пайнууд“.

— Санаториум „Пайнууд“! — Мери повдигна вежди. — Какъв е този санаториум и къде се намира?

— Мисля, че знаете много добре, мис Дъв.

— Уверявам ви, че съвсем не съм наясно.

— И категорично ли отричате, че сте Руби МакКензи?

— Всъщност не бих искала да отричам каквото и да било. Знаете ли, инспекторе, смятам, че си е ваша работа да докажете, че аз наистина съм тази Руби МакКензи, която и да е тя. — Сега сините й очи определено се смееха и го предизвикваха. Поглеждайки го право в лицето, Мери Дъв заяви: — Да, ваша работа си е, инспекторе. Ако можете, докажете, че съм Руби МакКензи.