Агата Кристи
Джоб с ръж (6)

Глава 6

В момента, когато Рекс Фортескю е пиел последната си чаша чай, Ланс Фортескю седеше със съпругата си под дърветата на Шанз-елизе и наблюдаваше хората, които минаваха край тях.

— Лесно е да кажеш „опиши го“, Пат. Хич ме няма по описанията. Какво искаш да знаеш? Да ти кажа, старият си е един дърт мошеник. Но това няма да ти пречи, нали? Ти трябва да си свикнала повече или по-малко с тази работа.

— О, да — каза Пат. — Да, прав си, аз съм аклиматизирана.

Мъчеше се гласът й да не звучи безнадеждно. Може би, мислеше си Пат, всъщност целият свят е мошенически — или просто самата тя не е имала късмет.

Беше високо, дългокрако създание, не красиво, но с чар, дължащ се на жизненост и добро сърце. Имаше приятни движения и хубава, блестяща кестенява коса. Може би от продължителни занимания с коне бе заприличала на чистокръвна млада кобила.

С мошеничествата в света на конните надбягвания бе запозната, а сега трябваше да се сблъсква и с мошеничествата във финансовия свят. Въпреки всичко й се струваше, че свекърът й, с когото още не се бе виждала, беше, що се отнася до закона, стълб на честността. Всичките тези тора, които се хвалеха, че „работят умно“, си бяха едни и същи — привидно винаги успяваха да се крепят в рамките на закона. Все пак си мислеше, че нейният Ланс, когото обичаше и който си признаваше, че на младини е кривнал от правия път, притежава честност, която липсва на тези успешно практикуващи мошеници.

— Не искам да кажа, че е мошеник — продължаваше Ланс, — нищо подобно. Но знае как да хързулне някого на бърза ръка.

— Понякога чувствам, че мразя хората, които хързулват на бърза ръка — каза Пат и добави: — Ти го обичаш. — Това беше твърдение, а не въпрос.

Ланс помисли за момент и след това каза с нещо като изненада в гласа:

— Знаеш ли, скъпа, като че ли наистина е така.

Пат се засмя. Той извърна глава, погледна я и присви очи. Какво мило съзнание е тя! Обичаше я. Заради нея си струваше всичко.

— Разбирам, че в известен смисъл е отвратително да се върна — каза той. — Градският живот. Вкъщи с влака от 17 часа и 18 минути. Това не е за мен. Много повече се чувствам у дома си сред рисковете тук. Но предполагам, че идва време, когато човек трябва да заживее улегнал живот. А когато ръката ми държиш ти, всичко може да бъде даже съвсем приятно. И тъй като старият е проявил благосклонност, би трябвало да се възползваме от нея. Трябва да ти кажа, че писмото му ме изненада… Пърсивал, тъкмо той, да я оплеска. Доброто момченце Пърсивал. Имай предвид, че Пърси винаги е бил хитър. Да, винаги си е бил хитър.

— Не смятам — каза Патриша Фортескю, — че брат ти Пърсивал ще ми хареса.

— Не ме карай да те настройвам срещу него. Ние с Пърси никога не сме се погаждали — това е всичко. Аз пропилявах джобните си пари, той си събираше неговите. Моите приятели бяха с лоша репутация, но забавни, Пърси завързваше това, което наричат „полезни връзки“. С него бяхме на два противоположни полюса. Винаги съм го смятал за тъпак, а той — знаеш ли, понякога си мисля, че едва ли не ме мразеше. Не знам точно защо…

— Мисля, че разбирам защо.

— Можеш ли, скъпа? Толкова си ми умничка. Знаеш ли, винаги съм се чудел — странно е да се каже, но…

— Да? Кажи го.

— Чудя се дали зад онази работа с чека не стои Пърсивал. Нали се сещаш — когато старият ме изрита и беше бесен за това, че ми е дал дял от фирмата и затова не може да ме лиши от наследство! Защото странното беше, че не аз бях подправил онзи чек, макар че, естествено, никой нямаше да повярва, след като бях отмъкнал пари от чекмеджето и ги бях заложил на един кон. Бях абсолютно сигурен, че ще мога да ги върна, пък и както и да е, в известен смисъл това си бяха мои собствени пари. Но това с чека — не. Не знам защо ми се е набила в главата абсурдната идея, че това е работа на Пърсивал.

— Но той нямаше да има полза от това. Чекът е бил изплатен на твоята сметка.

— Знам. Така че това няма смисъл, нали?

Пат рязко се извърна към него.

— Искаш да кажеш, че го е направил, за да те изхвърлят от фирмата ли?

— Това се питах и аз. Е добре, лошо е да се говори така. Точка по въпроса. Мисля си какво ли ще каже братлето Пърси, като види, че Блудният син се е завърнал. Бледите му като варено цариградско грозде очи направо ще изхвръкнат!

— Той знае ли, че си отиваш?

— Не бих се изненадал, ако нищичко не знае. Да ти кажа, старият има доста странно чувство за хумор.

— Но какво толкова е направил брат ти, за да разстрои баща ви до такава степен?

— Точно това и аз много бих искал да знам. Нещо трябва да е вбесило стария, за да ми пише така неочаквано.

— Кога получи първото му писмо?

— Трябва да е било преди четири, не, преди пет месеца. Предпазливо писмо, но определено ми предлагаше маслиновото клонче. „По-големият ти брат се оказа незадоволителен в много отношения“. „Ти изглежда вече си се налудувал и си улегнал“. „Мога да ти обещая, че ще бъде финансово изгодно за теб“. „Ще се радвам да приема теб и съпругата ти“. Знаеш ли, скъпа, мисля, че бракът ми с теб има много общо с това. Старият се е впечатлил, че съм преминал в по-горна класа.

Пат се засмя.

— Какво? В аристократичната измет ли?

Той се усмихна.

— Точно така. Но изметта не е била отбелязана, само аристократичното. Трябва да видиш жената на Пърсивал. Тя е от онзи тип, които казват: „Подайте, моля, консервата от ягоди“ и постоянно говори за „марки за кореспонденция“.

Пат не се засмя. Тя преценяше жените от семейството, в което беше влязла. Именно тази й гледна точка Ланс не бе взел предвид.

— А сестра ти? — попита тя.

— Илейн ли? О, тя си е свястна. Когато напуснах дома, беше доста малка. Такова едно сериозно момиче — но вероятно вече е доста пораснала. Много емоционално приемаше нещата.

Това не звучеше особено успокоително. Пат каза:

— Тя изобщо не ти е писала… през цялото това време.

— Не оставих никакъв адрес. Но и да бях оставил, нямаше да ми пише. В нашето семейство не сме много привързани един към друг.

— Така ли?

Той й хвърли бърз поглед.

— Уплаши ли се? За моето семейство? Няма нужда. Няма да живеем с тях или нещо подобно. Ще си имаме някъде наш собствен дом. Коне, кучета, каквото искаш.

— Но все пак ще го има влакът в 17 часа и 18 минути.

— За мен — да. Към града и обратно, в костюм и прочие. Но не се тревожи, мила. Има закътани долинки, даже и около Лондон. А и напоследък почувствах как у мен се надигат жизнените сокове на финансовите афери. В края на краищата, това си ми е в кръвта — и по двете линии.

— Ти почти не помниш майка си, нали?

— Тя винаги ми е изглеждала невероятно стара. Е, естествено, стара си беше. Почти на петдесет, когато роди Илейн. Носеше много дрънкулки и обичаше да лежи на канапето и да ми чете истории за рицари и дами, които страхотно ме отегчаваха. „Кралските идилии“ на Тенисън. Предполагам, че съм я обичал. Тя беше много… безцветна, разбираш ли. Сега, като се ровя в спомените, разбирам това.

— Изглежда, че никого не си обичал особено — неодобрително каза Пат.

Ланс хвана ръката й и я стисна.

— Обичам теб — каза той.