Агата Кристи
Джоб с ръж (21)

I

Ланс и Пат се разхождаха из добре поддържания парк около Ютрий Лодж.

— Надявам се, че няма да нараня чувствата ти, Ланс — промълви Пат, — ако кажа, че това е най-ужасната градина, която съм виждала.

— Няма да ги нараниш — отвърна Ланс. — Така ли мислиш? Наистина, не знам дали е така. Нали има трима градинари, които се грижат за нея?

Пат каза:

— Вероятно точно това не й е в ред. Не се пестят средства, но е лишена от всякакъв признак на индивидуален вкус. Само най-хубавите рододендрони, само най-подходящите цветя, и все пак…

— Е, а ти какво би сложила в една английска градина, ако я имаше, Пат?

— В моята градина ще има ружи, рапици и едри камбанки, никакви лехи и нито един от тези ужасни тисове.

Тя презрително изгледа високите, тъмни плетове от тис.

— Правиш май някаква асоциация — нехайно отбеляза Ланс.

— Има нещо ужасно у един отровител — рече Пат. — Според мен той сигурно притежава ужасяващ, мрачен, отмъстителен ум.

— Значи така мислиш ти? Забавно! А аз просто си го представям като делови и хладнокръвен човек.

— Предполагам, че бихме могли да го разглеждаме и от тази страна. — Тя продължи, като леко потръпна: — И все пак да извърши цели три убийства… Който и да го е сторил, непременно е луд.

— Да — тихо рече Ланс. — Страхувам се, че да. — След това рязко избухна: — За бога, Пат, махни се оттук. Върни се в Лондон. Иди на юг в Девъншир или на север към Езерата. Посети Стратфърд-он-Ейвън или иди да видиш разливите при Норфък. Полицията няма да възрази, ако заминеш — ти не си имала нищо общо с всичко това. Беше в Париж, когато са убили стария и в Лондон, когато са умрели другите две. Повярвай ми, страшно се тревожа, че си тук.

Пат помълча, после спокойно каза:

— Ти знаеш кой е, нали?

— Не, не знам.

— Обаче мислиш, че знаеш — затова се страхуваш за мен. Искам да ми кажеш.

— Не мога. Нищо не знам. Но за бога, настоявам да се махнеш оттук.

— Скъпи — каза Пат. — Няма да се махна. Ще остана тук. За добро или за зло. Така го чувствам. — След това гласът й внезапно секна: — Само че при мен винаги е за зло.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Пат?

— Аз нося лош късмет. Това искам да кажа. Нося лош късмет на всеки, с когото се свържа.

— Мое скъпо глупаче, на мен не си ми донесла лош късмет. Не виждаш ли, че като се ожених за теб, старият ми се обади да се върна вкъщи и да се одобрим.

— Да, и какво стана, когато се върна вкъщи? Казвам ти — аз нося нещастие на хората.

— Виж какво, сладка моя, ти си се побъркала на тази тема. Това си е предразсъдък, чисто и просто предразсъдък.

— Не мога да се освободя от него. Някои хора наистина носят лош късмет. Аз съм от тях.

Ланс я обхвана за раменете и силно я разтърси.

— Ти си моята Пат и да съм женен за теб е най-големият късмет на този свят. Така че набий това в глупавата си главичка. — След това се успокои и каза: — Но, сериозно, Пат, бъди много внимателна. Ако наистина наоколо има някой откачен, не искам куршумът да те улучи или ти да изпиеш попадийката.

— Или да изпия попадийката, както казваш.

— Когато не съм наблизо, дръж се до онази стара дама, как се казваше, Марпъл. Защо мислиш, че леля Ефи я е повикала да живее тук?

— Казва ли ти някой какво си е наумила леля Ефи? Ланс, колко време ще стоим тук?

Ланс сви рамене.

— Трудно е да се каже.

— Не мисля, че сме им ужасно приятни. — Тя се запъна. — Предполагам, че сега къщата е на брат ти? Той всъщност не ни иска тук, нали?

Ланс внезапно се изкиска.

— Ами да, само че засега трябва да ни изтрае някак си.

— А после? Какво ще правим, Ланс? В Източна Африка ли се връщаме или какво?

— Това ли би искала, Пат?

Тя енергично закима.

— Хубаво е, защото и аз бих искал това. Вече не съм толкова привързан към Англия.

Лицето на Пат светна.

— Чудесно. Заради това, което каза онзи ден, се страхувах, че може да поискаш да се установиш тук.

В очите на Ланс проблесна дяволито пламъче.

— Трябва да си мълчиш относно плановете ни, Пат, — каза той. — Наумил съм си да настъпя по опашката любимото си братче Пърсивал.

— О, Ланс, моля те, внимавай.

— Ще внимавам, сладка моя, но не виждам защо миличкият Пърси да мине метър.

II

Наклонила встрани глава, мис Марпъл приличаше на симпатичен какаду. Тя бе седнала в голямата гостна и слушаше мисис Пърсивал Фортескю. Мис Марпъл съвсем не изглеждаше на място в тази гостна. Слабата й, крехка фигура беше чужда на голямото, покрито с брокат канапе, на което бе седнала, заобиколена от разноцветни възглавнички. Мис Марпъл беше много изправена, защото като момиче я бяха учили да си слага дъска на гърба и да не се обляга. На голямото кресло до нея седеше мисис Пърсивал, облечена в изискан траур и говореше словоохотливо, без да спре. „Точно като бедничката мисис Емет, жената на управителя на банката“ — мислеше си мис Марпъл. Тя си спомни как един ден мисис Емет й беше дошла на гости, за да поговорят за разпродажбата в Деня на маковете и след като уредиха деловите въпроси, мисис Емет изведнъж бе започнала да говори, без да спира. В Сейнт Мери Мийд мисис Емет заемаше доста особено място. Тя не принадлежеше към гвардията на материално притеснените дами, които обитаваха кокетни къщи около църквата и познаваха в подробности всички разклонения на местната аристокрация, дори и когато не принадлежаха точно към нея. Мистър Емет, управителят на банката, несъмнено си бе взел жена от по-долен произход и в резултат тя бе изключително самотна, тъй като, естествено, не можеше да общува с жените на търговците. Тук снобизмът играеше своята отвратителна роля и завинаги изолираше мисис Емет на самотен остров.

Необходимостта да говори бе нараствала у мисис Емет и през въпросния ден разкъса оковите си. Стремителният поток от думи бе залял мис Марпъл. Тогава тя бе съжалила мисис Емет, както днес съжаляваше и мисис Пърсивал Фортескю.

Мисис Пърсивал сигурно е трябвало да понесе много несправедливости и облекчението да ги излее пред една почти напълно непозната беше огромно.

— Разбира се, аз никога не искам да се оплаквам — говореше мисис Пърсивал. — Никога не съм била от тези, дето обичат да се оплакват. Винаги съм казвала, че човек трябва да се примирява с нещата. Стореното — сторено. Уверявам ви, че никога на никого не съм казвала и думичка. Наистина ми е трудно да разбера с кого изобщо бих могла да говоря. В известни отношения човек е много изолиран тук — ама много изолиран. Разбира се, много е удобно и спестяваме куп пари, като си живеем в собствен апартамент в тази къща. Но, естествено, това съвсем не е като да си имаш свое собствено жилище. Не се и съмнявам, че сте съгласна с мен.

Мис Марпъл потвърди това.

— За щастие, новата ни къща скоро ще бъде готова и ще можем да се пренесем там. Наистина остава само да си излязат бояджиите. Толкова бавно работят тези хора. Естествено, съпругът ми с удоволствие живее тук. Но при мъжете си е друго. Не сте ли съгласна?

Мис Марпъл се съгласи, че при мъжете си е съвсем друго. Можеше без колебание да го потвърди, тъй като мислеше точно така. Според мис Марпъл „господата“ спадаха към една напълно различна категория от собствения й пол. Те изискваха за закуска по две яйца плюс бекон, три солидни хранения дневно и човек никога да не им противоречи, нито пък да спори с тях, преди да се нахранят. Мисис Пърсивал продължи:

— Нали разбирате, мъжът ми по цял ден е в града. Кога то се прибере вкъщи, е изморен и му се иска да седне и да почете. Обратно, аз стоя тук сама по цял ден без каквато и да било подходяща компания. Но аз изпитвам нужда от наистина приятно общество. Хората наоколо съвсем не са от моя тип. Част от тях са това, което наричам нафукани бриджори. Само че техният бридж никак не е хубав. И аз самата обичам да поиграя, само че тук всички са страшно богати, залагат огромни суми и много пият. Всъщност такъв живот аз наричам комарджийски. Освен това, естествено, се намират и от онези възрастни дами, дето много обичат да се мотаят с лопатки в ръце насам-натам и да си чоплят градинките.

Мис Марпъл погледна малко виновно, защото тя самата беше непоправима градинарка.

— Не искам да говоря против мъртвите — бързо продължи мисис Пърси, — ама без съмнение свекърът ми, мистър Фортескю, е сключил много глупав втори брак. Моята — е, не мога да я нарека свекърва, — та тя си беше на моята възраст. Самата истина е, че беше маниачка на тема мъже. Абсолютна нимфоманка. И как само харчеше! По отношение на нея свекърът ми беше абсолютен глупак. Не го интересуваше какви сметки прави тя. Това много дразнеше Пърси, ама наистина много. Пърси винаги е толкова внимателен с парите. Мрази разхищенията. И после мистър Фортескю беше толкова особен и с лош характер — изпадаше в ужасни пристъпи на гняв и пилееше парите на вятъра, като залагаше на спекулантски проекти. Е, тези работи съвсем не бяха хубави.

Мис Марпъл си позволи една забележка.

— Това трябва да е тревожило съпруга ви, нали?

— Ами да, тревожеше го. От една година насам Пърси наистина е много разтревожен. Това съвсем, ама съвсем го промени. Знаете ли, промени държанието си даже и към мен. Понякога му приказвам, а той не ми отговаря. — Мисис Пърси въздъхна и продължи: — После Илейн, нали знаете, зълва ми, тя е много странно момиче. Никак не си стои вкъщи и прочие. Не че е враждебно настроена, но не е и благоразположена, нали разбирате? Никога не й се е ходело на пазар в Лондон, нито пък на дневно представление или пък на нещо друго от този род. Даже не се интересува и от дрехи. — Мисис Пърсивал пак въздъхна и промълви: — Но, разбира се, изобщо не искам да се оплаквам. — Обхвана я пристъп на разкаяние и тя бързо додаде: — Сигурно мислите, че е прекалено странно да ви говоря така на вас, сравнително чуждия човек. Но наистина, така или иначе, при цялото това напрежение и този удар смятам, че той всъщност има най-голямо значение. Закъснял удар. Толкова нервна се чувствам, че действително, ама действително трябва да поговоря с някого. Толкова ми напомняте на една много мила възрастна дама, мис Трефъсис Джеймс. Счупи си бедрената кост, когато беше на седемдесет и пет години. Много дълго време трябваше да се грижа за нея и станахме големи приятелки. Когато си тръгвах, ми подари пелерина от лисици — страшно мило беше това от нейна страна.

— Напълно ви разбирам как се чувствате.

И това пак беше вярно. Очевидно съпругът на мисис Пърсивал се отегчаваше от нея и й обръщаше много малко внимание, а бедната жена не беше успяла да завърже приятелства тук. Пътуванията до Лондон на пазар, дневните представления и луксозното жилище не компенсираха липсата на човечност в отношенията с роднините на съпруга й.

— Надявам се да не прозвучи грубо от моя страна — каза мис Марпъл с тон на любезна стара дама, — но наистина чувствам, че покойният мистър Фортескю не може да е бил много симпатичен човек.

— Не беше. Съвсем искрено, мила моя, само между нас да си остане, той беше противен старец. Не се чудя, наистина не се чудя, че някой го е очистил.

— Вие навярно нямате представа кой… — започна мис Марпъл и спря дотук. — Божичко, не биваше да задавам този въпрос… все пак навярно нямате и представа кой… кой… е, добре, кой може да е бил?

— А, струва ми се, че е онзи ужасен Кръмп. Винаги ми е бил много неприятен. Държи се така — не точно грубо, но все пак си е грубо. По-скоро нахално.

— И все пак, предполагам, че би трябвало да има причина.

— Наистина не знам дали този тип хора имат нужда от причина. Смея да кажа, че мистър Фортескю го ругаеше за нещо, а и сериозно подозирам, че понякога пие прекалено много. Но това, което всъщност мисля, е, че той е малко неуравновесен, нали разбирате. Като онзи лакей ли беше, иконом ли беше, дето изпозастрелял всички вкъщи. Разбира се, съвсем честно казано, всъщност подозирах, че Адел е отровила мистър Фортескю. Но сега, естествено, тя е извън всяко подозрение, защото и нея я отровиха. Да ви кажа, тя може да е обвинила Кръмп. А след това той е обезумял и може да е успял да сложи нещо в сандвичите, а Гладис го е видяла, така че той убива нея — смятам наистина за опасно да го държим вкъщи. Господи, да можех да се махна, но предполагам, че тези ужасни полицаи няма да ми позволят. — Тя се наведе импулсивно напред и сложи пълничката си ръка върху ръката на мис Марпъл. — Понякога чувствам, че трябва да се махна… че ако всичко това не свърши скоро, аз… наистина ще избягам.

Тя се облегна, като наблюдаваше изражението на мис Марпъл.

— Но може би това няма да е разумно?

— Да, мисля, че няма да бъде много разумно — полицията може да ви намери скоро, нали разбирате?

— Могат ли? Наистина ли могат? Мислите ли, че са достатъчно умни за това?

— Много глупаво е да се подценява полицията. Инспектор Нийл ми прави впечатление на особено интелигентен човек.

— Ами! Аз пък го мислех за доста глупав.

Мисис Марпъл поклати глава.

— Не мога да се освободя от чувството — Дженифър Фортескю се поколеба, — че е опасно да стоя тук.

— Искате да кажете — опасно за вас?

— Да-а… Е, да.

— Поради нещо, което… знаете?

Мисис Пърсивал сякаш си пое дъх.

— О, не… аз, разбира се, не знам нищо. Какво трябва да знам? Просто, просто защото съм нервна. Този Кръмп…

Но като наблюдаваше как Дженифър Фортескю свива и разпуска юмруци, мис Марпъл си мислеше, че тя няма предвид Кръмп. Мислеше си, освен това, че по някаква причина мисис Пърсивал наистина е страшно изплашена.