Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocket Full of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, Корекция, Форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Джоб с ръж

Преводач: Лилия Томова-Памукова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издател: Селекта

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Ямбол

ISBN: 954-8371-08-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13815

История

  1. — Добавяне

Глава 16

I

Инспектор Нийл завари мисис Пърсивал в собствената й всекидневна на горния етаж да пише писма. Когато той влезе, тя се изправи доста нервно.

— Има ли нещо… какво… дали…

— Моля, седнете, мисис Фортескю. Просто бих желал да ви задам още няколко въпроса.

— О, да. Разбира се, инспекторе. Всичко е толкова ужасно, нали? Толкова ужасно!

Тя доста неспокойно седна в един фотьойл. Инспектор Нийл се настани на малкия, обикновен стол до нея. Изучаваше я много по-грижливо, отколкото досега. „В известен смисъл посредствена жена — мислеше той, — а също и не много щастлива. Неспокойна, незадоволена, с ограничен мироглед и все пак трябва да е била сръчна и способна като медицинска сестра“. Макар че чрез брака си със заможен мъж си беше осигурила много свободно време, то не я задоволяваше. Купуваше дрехи, четеше романи и ядеше сладкиши, но той си спомни ненаситното й вълнение вечерта след смъртта на Рекс Фортескю и видя в това не толкова задоволяване на вкус към злокобното, колкото разкриване на безплодната пустош от скука, сред която протичаше животът й. Под изучаващия му поглед клепачите й трепкаха нагоре-надолу. Те й придаваха едновременно нервно и виновно изражение, но той не можеше да бъде сигурен, че случаят е точно такъв.

— Опасявам се — успокояващо произнесе инспекторът, — че ни се налага отново да задаваме въпроси на хората. Трябва да е много досадно за всички вас. Оценявам това, уверявам ви, но разбирате ли, толкова много зависи от точното определяне на времето на събитията. Доколкото разбирам, вие сте слезли за чая доста късно? Всъщност мис Дъв се е качила и ви е завела.

— Да. Да, така беше. Тя дойде и каза, че чаят е сервиран. Нямах представа, че е толкова късно. Бях заета с писма.

Инспектор Нийл хвърли един поглед към бюрото.

— Разбирам — каза той. — Но кой знае защо си мислех, че сте били на разходка.

— Тя така ли каза? Да, сега се сещам. Пишех писма, но по едно време ме заболя главата и стана толкова задушно, че излязох и… ъ-ъ-ъ… да се поразтъпча. Само из градината.

— Разбирам. И никого ли не срещнахте?

— Да съм срещнала някого? — Тя се втренчи в него.

— Какво имате предвид?

— Питах се дали не сте видели някого или пък някой да ви е видял по време на тази ваша разходка.

— Забелязах в далечината градинаря и това е всичко.

— Тя го гледаше с подозрение.

— И след това сте влезли вкъщи, качили сте се тук в стаята си и тъкмо сте се събличали, когато мис Дъв дошла да ви каже, че чаят е готов.

— Да. Да, и аз слязох долу.

— И кой беше там?

— Адел и Илейн, а след една-две минути пристигна и Ланс. Моят девер, нали знаете? Този, който се върна от Кения.

— И след това всички сте пили чай, така ли?

— Да, пихме чай. После Ланс се качи да види леля Ефи, а аз дойдох тук, за да си довърша писмата. Илейн и Адел останаха долу.

Той кимна насърчително.

— Да. Изглежда, че мис Фортескю е останала с мисис Фортескю цели пет или десет минути, след като сте си тръгнали. Вашият съпруг не беше ли се върнал още?

— О, не. Пърси… Вал се върна вкъщи едва към шест и половина — седем часа. Задържали го в града.

— С влак ли се е върнал?

— Да. А от гарата взел такси.

— Беше ли необичайно за него да се връща с влака?

— Понякога пътува с него, но не много често. Сигурно е ходил на различни места из града, където е доста трудно да се паркира колата. По-лесно му е било да вземе влака за вкъщи от Канън Стрийт.

— Разбирам — каза инспектор Нийл. Той продължи: — Попитах съпруга ви дали мисис Фортескю е направила завещание преди смъртта си. Той каза, че според него не е. Случайно вие да знаете нещо по въпроса?

За негова изненада Дженифър Фортескю енергично закима.

— О, да — рече тя. — Адел беше направила завещание. Тя ми каза.

— Наистина ли? Кога е било това?

— Не много отдавна. Мисля, че преди около месец.

— Много интересно — произнесе инспектор Нийл.

Мисис Пърсивал нетърпеливо се наведе напред. Сега лицето й излъчваше оживление. Ясно беше, че й доставя удоволствие да демонстрира по-голямата си осведоменост.

— Вал не знаеше за това. Никой не знаеше. Аз случайно го открих. Бях на улицата. Тъкмо бях излязла от книжарницата и видях Адел да излиза от адвокатската кантора. Нали знаете, „Ансъл & Уоръл“. На главната улица.

— Аха — рече Нийл, — местните адвокати ли?

— Да. И аз казах: „Какво си правила там?“ — така казах, а тя се засмя и рече: „Иска ти се да знаеш, нали?“ И след това, както си вървяхме заедно, тя рече: „Ще ти кажа, Дженифър. Направих завещание.“ „Ами — рекох аз, — че защо правиш това, Адел? Да не би да си болна или нещо подобно?“ А тя отвърна, че не, разбира се, не била болна. Никога не се била чувствала по-добре. Само че всеки трябвало да си направи завещанието. Каза, че нямала намерение да ходи при онзи надут семеен адвокат в Лондон, мистър Билингсли, защото старият доносник щял да намине към къщи и да каже на семейството. „Не — каза тя, — завещанието ми си е моя собствена работа, Дженифър, и ще си го направя, както аз намеря за добре и никой няма да знае за него.“ „Добре, Адел — рекох аз, — на никого няма да кажа. Дори и на Пърси.“ Моето мнение е, че ние жените трябва да се поддържаме, нали, инспектор Нийл?

— Без съмнение, това е много хубаво чувство от ваша страна, мисис Фортескю — дипломатично изрече инспектор Нийл.

— Сигурна съм, че никога не съм била злобна — каза Дженифър. — Не обичах особено много Адел, разбирате ли какво искам да кажа? Винаги съм я мислила за такъв тип жена, която пред нищо няма да се спре, за да постигне своето. Но сега тя е мъртва, горката, и може би съм имала погрешно мнение за нея.

— Е, много ви благодаря, мисис Фортескю, бяхте ми много полезна.

— Моля ви, моля ви. Ще бъда доволна, ако съм ви помогнала с нещо. Всичко е толкова ужасно, нали? Коя е възрастната дама, която пристигна тази сутрин?

— Някоя си мис Марпъл. Беше много любезна да дойде тук, за да ни даде допълнителни сведения за Гладис. Изглежда, че Гладис Мартин някога е работила при нея.

— Наистина ли? Колко интересно.

— Само още един въпрос, мисис Пърсивал. Да знаете нещо за косове?

Дженифър Фортескю подскочи. Тя изпусна на пода чантичката си и се наведе да я вземе.

— Косове ли, инспекторе? Косове? Какви косове?

Говореше доста задъхано. Леко усмихнат, инспектор Нийл каза:

— Просто косове. Живи или мъртви, или даже, така да се каже, символични?

Дженифър Фортескю рязко отсече:

— Не знам какво имате предвид. Нямам представа за какво говорите.

— Значи нищо не знаете за косовете, мисис Фортескю?

Тя бавно произнесе:

— Предполагам, че имате предвид онези в пая през лятото. Всичко това беше много глупаво.

— А няколко са били оставени на масата в библиотеката, нали?

— Всичко това беше страшно глупав номер. Не знам кой ви е казал за това. Мистър Фортескю, свекърът ми, много се ядоса.

— Само това ли? Нещо повече?

— А разбирам какво имате предвид. Да, предполагам… да, наистина. Той ни попита дали сме виждали някакви непознати хора наоколо.

— Непознати? — инспектор Нийл повдигна вежди.

— Е, да, така каза — с отбранителен тон отвърна мисис Пърсивал.

— Непознати значи — замислено повтори инспектор Нийл. После попита: — Смятате ли, че той се е страхувал от нещо?

— Да се страхува ли? Не ви разбирам.

— Да е бил неспокоен. Тоест, във връзка с непознати.

— Да. Да, доста. Разбира се, аз не мога да си спомня много добре. Виждате ли, беше преди няколко месеца. Мисля, че е бил само някакъв глупав номер. Може да е бил Кръмп. Наистина смятам Кръмп за доста неуравновесен човек и съм абсолютно сигурна, че пие. Той понякога се държи много нахално. Често се чудя дали не е имал зъб на мистър Фортескю. Смятате ли, че това е възможно, инспекторе?

— Всичко е възможно — отвърна инспектор Нийл и излезе от стаята.

II

Пърсивал Фортескю беше в Лондон, но инспектор Нийл намери Ланселот седнал в библиотеката заедно със съпругата си. Играеха шах.

— Не желая да ви прекъсвам — извинително произнесе Нийл.

— Ние само си убиваме времето, нали, Пат?

Пат кимна.

— Сигурно ще сметнете въпроса ми за доста глупав — рече Нийл. — Знаете ли нещо за косове, мистър Фортескю?

— Косове ли? — Ланс явно се забавляваше. — Какъв вид косове? Истинските птици ли имате предвид или търговията с роби[1]?

С внезапна обезоръжаваща усмивка инспектор Нийл произнесе:

— Не съм сигурен какви точно, мистър Фортескю. Просто бяха споменати косове.

— Боже мой. — Ланселот изведнъж застана нащрек. — Предполагам, че не се отнася за старата мина „Кос“?

Инспектор Нийл натъртено попита:

— Мина „Кос“ ли? Какво е това?

Ланс се намръщи озадачено.

— Лошото е, инспекторе, че и аз самият не мога добре да си спомня. Имам само смътна представа за някаква съмнителна сделка на баща ми в миналото. Нещо на западния бряг на Африка. Мисля, че леля Ефи веднъж му натякна, но не мога да си спомня нищо определено.

— Леля Ефи ли? Това трябва да е мис Рамсботъм, нали?

— Да.

— Ще отида да я попитам — рече инспектор Нийл и унило добави: — Тя е доста трудна старица, мистър Фортескю. Винаги ме кара да се притеснявам.

Ланс се засмя.

— Да. Леля Ефи наистина е голям образ, но може да ви бъде от помощ, инспекторе, ако я подхванете както трябва. Особено ако задълбаете в миналото. Тя има превъзходна памет и положително изпитва удоволствие да си спомня всичко, което би напакостило по някакъв начин. — И замислено добави: — Има и още нещо. Нали знаете, че се качвах да я видя скоро, след като се върнах тук. Всъщност веднага след чая. И тя говореше за Гладис, убитата прислужница. Тогава не е знаела, че е убита, разбира се. Но леля Ефи беше абсолютно убедена, че Гладис знаела нещо, което не била казала на полицията.

— В това съм почти сигурен — рече инспектор Нийл. — Бедното момиче вече никога няма да го каже.

— Не. Изглежда, че леля Ефи й е дала добър съвет да изпее всичко, което знае. За съжаление, момичето не я е послушало.

Инспектор Нийл кимна. Готов за схватка, той атакува крепостта на мис Рамсботъм. Доста се изненада, когато намери там мис Марпъл. Изглеждаше, че двете дами обсъждаха мисионерската дейност в чужбина.

— Аз си тръгвам, инспекторе. — Мис Марпъл бързо се изправи на крака.

— Няма нужда, мадам — каза инспектор Нийл.

— Поканих мис Марпъл да се премести да спи в къщата — поясни мис Рамсботъм. — Няма смисъл да харчи пари за онзи глупав хотел „Голф“. Там е безбожно свърталище на спекуланти. По цяла вечер пиянстват и играят карти. По-добре да бъде у едно почтено християнско семейство. Има стая до моята. Последния път в нея спеше д-р Мери Питърс, мисионерката.

— Това е страшно мило от ваша страна — рече мис Марпъл, — но аз наистина мисля, че не бива да се натрапвам на един дом в траур.

— Траур ли? Дрън-дрън — възрази мис Рамсботъм. — Кой в тази къща ще заплаче за Рекс? Или пък за Адел? Да не би да се тревожите за полицията? Имате ли някакви възражения, инспекторе?

— Аз не, мадам.

— Ето на — рече мис Рамсботъм.

— Много мило от ваша страна — с благодарност каза мис Марпъл. — Ще отида да телефонирам на хотела, че се отказвам от запазената стая.

Тя излезе и мис Рамсботъм рязко се обърна към инспектора.

— Е, а вие какво искате?

— Чудех се дали бихте могли да ми кажете нещо за мина „Кос“, мадам.

Мис Рамсботъм внезапно закудкудяка от смях.

— Ха-ха-ха. Добрахте се и до това, нали? Схванали сте намека, който ви направих онзи ден. И така, какво искате да знаете за нея?

— Всичко, което можете да ми кажете, мадам.

— Няма много за казване. Доста време мина — може би двайсет, двайсет и пет години. Става дума за някаква концесия или нещо подобно в Източна Африка. Зет ми се залови за нея заедно с един човек на име МакКензи. Отидоха заедно да проучат мината и МакКензи умрял там от треска. Рекс се върна и каза, че цялата работа не си струвала. Това знам аз.

— Мислех, че знаете още нещичко, мадам — настоя Нийл.

— Всичко друго са слухове. Казвали са ми, че в съда не обичат слуховете.

— Още не сме стигнали до съд, мадам.

— Е, аз не мога да ви кажа нищо. Семейството на МакКензи вдигна голям шум. Само това знам. Твърдяха, че Рекс бил изиграл МакКензи. Сигурно е било така. Той беше умен и безскрупулен тип, но не се и съмнявам, че каквото и да е сторил, е било законно. Те не можеха нищо да докажат. Мисис МакКензи си беше неуравновесена жена. Дойде тук и надрънка куп закани, че щяла да си отмъсти. Каза, че Рекс бил убил мъжа й. Мелодраматични глупости! Мисля, че малко нещо й липсваше — всъщност почти съм сигурна, че скоро след това е влязла в лудница. Като дойде тук, влачеше две дечица, които изглеждаха уплашени до смърт. Казваше, че щяла да ги възпита да си отмъстят. Нещо такова. Щуротии разни. Е, това е всичко, което мога да ви кажа. И имайте предвид, че онова с мината „Кос“ не беше единственото мошеничество на Рекс през живота му. Ще намерите още доста много, стига да се поразровите. Какво ви е насочило към тази мина? Да не сте попаднали на някаква следа към семейство МакКензи?

— Не знаете ли какво е станало със семейството, мадам?

— Нямам представа — отвърна мис Рамсботъм. — Имайте предвид, че не допускам Рекс наистина да е убил МакКензи, но може да го е оставил да умре. Пред бога това си е едно и също, но не и пред закона. Ако го е сторил, получил си е заслуженото. Бог забавя, но не забравя. А сега по-добре си вървете, нищо повече не мога да ви кажа и няма смисъл да ме питате.

— Много ви благодаря за това, което ми разказахте — рече инспектор Нийл.

— И кажете на онази жена Марпъл да дойде при мен — извика след него мис Рамсботъм. — Повърхностна е като всички от англиканската църква, но знае как се ръководи благотворително заведение.

Инспектор Нийл проведе два телефонни разговора — първия с „Ансъл & Уоръл“, а втория — с хотел „Голф“, след което повика сержант Хей и му каза, че излиза за малко.

— Трябва да посетя една адвокатска кантора, а после, ако има нещо спешно, можете да ме намерите в хотел „Голф“.

— Да, сър.

— И разучете за косовете всичко, което можете — през рамо добави Нийл.

— Косове ли, сър? — озадачено попита сержант Хей.

— Точно това казах — не сосове, а косове.

— Разбрано, сър — оживено избърбори сержант Хей.

Бележки

[1] Blackbird (кос) освен птицата означава и негър, продаден в робство. — Б.пр.