Агата Кристи
Джоб с ръж (7)

Глава 7

Инспектор Нийл още държеше в ръка телеграмата, когато чу как до предния вход се приближава кола и спира с нехайно скърцане на спирачките.

— Това трябва да е мисис Фортескю — каза Мери Дъв.

Инспектор Нийл се приближи до предния вход. С ъгълчето на окото си видя как Мери Дъв дискретно се стопи зад него и изчезна. Явно бе, че няма намерение да взима участие в предстоящата сцена. Забележителна проява на такт и дискретност — а също и доста необичайна липса на любопитство. Повечето жени, реши в себе си инспектор Нийл, щяха да останат…

Като стигна до предната врата, той усети, че Кръмп идва откъм дъното на антрето. Значи бе чул колата.

Беше спортен двуместен „Ролс Бентли“. От него излязоха двама души и тръгнаха към къщата. Когато приближиха, вратата се отвори. Изненадана, Адел Фортескю загледа инспектор Нийл с широко отворени очи.

Той веднага осъзна, че тя е много красива жена, осъзна и силата на коментара на Мери Дъв, който толкова го бе шокирал. Адел Фортескю наистина имаше подчертано сексуално излъчване. По тип и фигура напомняше русата мис Гроувнър, но докато мис Гроувнър беше само сексапил отвън и самата почтеност отвътре, Адел Фортескю цялата беше само сексапил. При нея той не беше рафиниран, а биеше на очи. Просто казваше на всеки мъж: „Ето ме. Аз съм жена“. Тя говореше и се движеше, и дишаше секс — и все пак сред всичко това очите й бяха проницателни и преценяваха събеседника. Адел Фортескю, помисли си той, явно обича мъжете — но още повече обича парите.

Очите му преминаха към мъжа зад нея, който носеше стиковете за голф. Този тип му беше много добре познат. Такива мъже са специалисти по младите жени на възрастни богаташи. Мистър Вивиан Дюбоа, ако това беше той, притежаваше една доста изкуствена мъжественост. Той беше от типа мъже, които „разбират“ жените.

— Мисис Фортескю?

— Да. — Широко отворените й сини очи се взираха в него. — Но не знам…

— Аз съм инспектор Нийл. Страхувам се, че имам лоши новини за вас.

— Искате да кажете… кражба с взлом… нещо от този род?

— Не, нищо подобно. Отнася се за съпруга ви. Тази сутрин се разболя сериозно.

— Рекс? Болен?

— От единадесет и половина сутринта се мъчим да се свържем с вас.

— Къде е той? Тук ли е? Или в болницата?

— Взеха го в „Сейнт Джуд“. Страхувам се, че трябва да се подготвите за най-лошото…

— Да не искате да кажете… да не би да е… мъртъв?

Тя политна напред и се вкопчи в ръката му. С печална тържественост, сякаш играеше роля в пиеса, инспекторът я въведе в антрето. Кръмп нетърпеливо кръжеше наоколо.

— Ще й трябва бренди — обади се той.

Дълбокият глас на мистър Дюбоа потвърди:

— Правилно, Кръмп. Донеси брендита.

А на инспектора каза:

— Ето тук вътре.

Той отвори една врата вляво. Процесията влезе — инспекторът с Адел Фортескю, Вивиан Дюбоа и Кръмп с гарафа и две чаши.

Адел Фортескю се отпусна в един шезлонг, закрила очите си с ръка. Тя прие подадената й от инспектора чаша, отпи съвсем малко от нея и я бутна настрани.

— Не искам това — каза ти — Добре съм. Но кажете ми какво е станало? Удар, предполагам? Бедният Рекс.

— Не е удар, мисис Фортескю.

— Вие сте инспектор, така ли? — попита мистър Дюбоа.

Нийл се обърна към него.

— Точно така — любезно отвърна той. — Инспектор Нийл от Криминалната полиция.

Той забеляза как в тъмните очи се надига уплаха. На мистър Дюбоа не му се нравеше появата на инспектор от Криминалната полиция, при това никак.

— Какво е станало? — попита той.

Съвсем несъзнателно той поотстъпи към вратата Инспектор Нийл забеляза движението му.

— Опасявам се — каза той на мисис Фортескю, — че ще има разследване.

— Разследване ли? Искате да кажете… Всъщност какво искате да кажете?

— Страхувам се, че всичко това е много печално за вас, мисис Фортескю. — Той говореше спокойно. — Беше целесъобразно колкото е възможно по-скоро да установим какво е ял и пил мистър Фортескю, преди да тръгне тази сутрин на работа.

— Искате да кажете, че е бил отровен?

— Боя се, че така излиза.

— Не мога да повярвам. О… имате предвид хранително натравяне?

При последните думи гласът й спадна с половин октава. С каменно лице и все още спокоен тон инспектор Нийл попита:

— А вие какво мислехте, че имам предвид?

Тя не обърна внимание на този въпрос, а забързано продължи:

— Но на нас нищо ни няма… на абсолютно никого.

— Можете ли да говорите от името на всички членове на семейството?

— Е, не, разбира се… Наистина не мога.

Дюбоа демонстративно погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам, Адел. Ужасно съжалявам. Ти ще се справиш, нали? Тоест, тук е прислугата и малката Дъв, и прочие…

— О, Вивиан, недей. Не си отивай.

Това беше стон, но той подейства на мистър Дюбоа в обратна насока. Вивиан ускори отстъплението си.

— Ужасно съжалявам, мила. Важен ангажимент. Между другото, инспекторе, аз съм отседнал в „Дорми Хаус“. Ако… хм… ако ви потрябвам за нещо.

Инспектор Нийл кимна. Нямаше желание да задържа мистър Дюбоа, но правилно изтълкува заминаването му — мистър Дюбоа бягаше от неприятностите.

Опитвайки се да излезе от ситуацията, Адел Фортескю каза:

— Толкова потресаващо е да се прибера вкъщи и да намеря тук полицаи.

— Сигурно. Но разбирате ли, налагаше се да предприемем бързи действия, за да вземем необходимите проби от хранителните продукти, кафето, чая и така нататък.

— Чая и кафето ли? Та те не са отровни. Смятам, че е онзи ужасен бекон, който той от време на време яде. Понякога изобщо не може да се вкуси.

— Ще установим това, мисис Фортескю, не се тревожете. Няма да повярвате какви неща могат да се случат. Веднъж имахме случай на отравяне с дигиталис. Оказа се, че вместо хрян погрешно набрали листа от напръстник.

— Смятате, че тук е могло да се случи нещо подобно?

— Повече ще научим след аутопсията, мисис Фортескю.

— Аутоп… ах да. — Тя потрепери.

Инспекторът продължи:

— Около къщата имате доста тисови храсти, нали, мадам? Не е ли възможно плодовете или листата да… са се смесили с нещо?

Той я наблюдаваше много внимателно. Тя вдигна поглед към него.

— Плодове на тис? Те отровни ли са?

Учудването й изглеждаше малко пресилено невинна.

— Познати са случаи, когато деца са яли от тях с неприятни последици.

Адел обхвана главата си с ръце.

— Не мога повече да слушам за това. Трябва ли да слушам? Искам да отида да си легна. Не издържам повече. Мистър Пърсивал Фортескю ще уреди всичка, аз не мога… не мога… не е честно да ме питате.

— Ще се свържем с мистър Пърсивал Фортескю при първата възможност. За нещастие той е отпътувал за Северна Англия.

— О, да, бях забравила.

— Само още едно нещо, мисис Фортескю. В джоба на мъжа ви е имало малко зърно. Бихте ли могли да ми обясните това?

Тя поклати глава. Изглеждаше съвсем озадачена.

— Би ли могъл някой да го е пуснал там на шега?

— Що за шега би било това?

Инспектор Нийл също недоумяваше. Той каза:

— Засега няма да ви тревожа повече, мисис Фортескю. Да ви изпратя ли някого от прислугата? Или мис Дъв?

— Моля? — разсеяно попита тя. Той се чудеше за какво ли си мисли.

Мисис Фортескю затършува из чантата си и извади носна кърпичка. Гласът й потрепери.

— Толкова е ужасно — колебливо произнесе тя. — Едва сега започвам да го осъзнавам. Досега наистина бях като втрещена. Бедният Рекс. Милият беден Рекс.

Тя изхлипа почти убедително.

Една-две минути инспектор Нийл почтително я наблюдава.

— Знам, съвсем неочаквано е било — каза той. — Ще ви изпратя някого.

Той отиде до вратата, отвори я и мина през нея. Спря за минутка и погледна назад към стаята.

Адел Фортескю все още държеше кърпичката пред очите си. Краищата висяха, но не закриваха изцяло лицето й. По устните й играеше съвсем лека усмивка.