Морис Дрюон
Отровите на короната (27)

XII. КОЙ ЩЕ БЪДЕ РЕГЕНТ?

Луи Х Вироглавия издъхна през нощта на 4 срещу 5 юни 1316 година, малко след полунощ.

За пръв път от триста двадесет и девет години един френски крал умираше, без да остави потомък от мъжки пол, който да наследи короната.

Монсеньор дьо Валоа, който иначе тъй ревностно се грижеше за дворцовия церемониал, било за венчавка или за погребение, прояви пълно безразличие към последните почести, които следваше да бъдат отдадени на племенника му.

Повика първия шамбелан Матийо дьо Три и единственото нареждане, което му даде, беше:

— Да се направи същото, както е било последния път! Сам той се зае да свика още в ранните часове на деня съвет, и то не във Венсен, където такова заседание неизбежно би трябвало да бъде председателствувано от кралицата, а в градския дворец в Париж.

— Да оставим скъпата ни племенница на нейната скръб — заяви той — и да не правим нищо, което би могло да навреди на скъпоценното й бреме.

По състава си този съвет приличаше повече на семейно съвещание, отколкото на държавен орган. Тук бяха Шарл дьо ла Марш, брат на покойника, Шарл дьо Валоа и Луи д’Еврьо, братя на Филип Хубави, Луи дьо Клермон, внук на Луи Свети, Мао̀ д’Артоа и Робер д’Артоа — тя братова внучка, а той братов правнук на Свети Луи, и Филип дьо Валоа, син на Шарл, а освен това участваха канцлерът, архиепископът на Санс и граф дьо Бувил, за да има представители на правосъдието, църквата и висшите служители на кралския дом.

Валоа не можеше да не покани и Мао̀, тъй като той и тя бяха единствените перове на кралството, намиращи се в този момент в Париж. Така убийцата на човека, чието наследие предстоеше да бъде уредено, беше отново тук, възвърнала си своите прерогативи и тайно ликуваща с победата си.

И да очакваше някаква съпротива от страна на Мао̀, Валоа не се страхуваше от нея. Смяташе, че може да разчита на пълната подкрепа на останалите си родственици. Освен това канцлерът Морне беше негово протеже, архиепископ Марини беше тясно свързан с него, а колкото до Бувил, всички познаваха неговата безинициативност и примирителния му нрав.

Всъщност Валоа беше до немай къде доволен, че Филип дьо Поатие и конетабълът Гоше дьо Шатийон отсъствуват от Париж. Ако бяха тук, работата нямаше да бъде толкова лека. Но сега засега двамата се намираха в Лион, където имаха за задача да подстрекават един срещу друг кардиналите.

Затова и монсеньор дьо Валоа се чувствуваше с развързани ръце, премного развързани дори… Той направо седна на кралското кресло в горния край на масата. Въпреки че си бе надянал маската на опечален, не можеше да скрие колко приятно му беше да заеме това място. — Събрали сме се тук след тежката загуба, която ни сполетя — започна той, — да решим някои неотложни въпроси, а именно изборът на двама настойници на плода, които да бдят от наше име над бременността на кралица Клеманс, а също и да определим регент на кралството, защото не бива да има прекъсване в упражняване на правораздаването и в управлението на държавата. Искам зашия съвет…

Подбираше изразите си така, както би говорил самият владетел, и недвусмислено се изтъкваше като държател на кралските прерогативи. Това поведение раздразни доведения му брат граф д’Еврьо, чиято душевна строгост и праволинейна мисъл, нравствени скрупули и уважение към институциите не можеха да се примирят с подобни похвати. Именно заради своята непреклонна почтеност Луи д’Еврьо не бе вземал никога дейно участие в упражняването на властта. Но той наблюдаваше, преценяваше и порицаваше почти всички действия, предприемани от година насам по внушение на Валоа.

Когато Валоа, отговаряйки си сам, предложи назначаването на настойниците да бъде предоставено на усмотрението на регента, д’Еврьо избухна гневно, както това понякога се случва с улегналите и разсъдливи хора, и го прекъсна:

— Позволете, братко мой, да се изкажем и ние и моля ви не свързвайте, ако е възможно, всички въпроси в едно. Учредяването на регентство е акт, за който съществуват прецеденти в аналите на кралството, и то трябва да се обсъди пред Съвета на перовете. Назначаването на настойници на плода е друг въпрос, отнасящ се до близките членове на семейството, и него ние можем да решим тук с помощта на канцлера. Имате ли да предложите някои имена?

Изненадан, от тази намеса и още повече от решителния тон, с който бе изразена, Шарл дьо Валоа, за да спечели време, отговори:

— А вие, братко, кого предлагате?

Граф д’Еврьо поглади с пръсти клепачите си.

— Аз мисля — каза той, — че трябва да изберем мъже с безукорно минало, достатъчно зрели, за да можем да се доверим на тяхната благоразумност, и дали неоспорими доказателства за своята лоялност и преданост към нашите крале. Бих ви предложил на драго сърце сенешала на Жоанвил, ако поради напредналата си възраст, която наближава сто години, той не беше твърде немощен за това… Но аз виждам тук месир дьо Бувил, който беше пръв шамбелан на крал Филип, нашия брат, и му служеше във всичко с вярност, достойна за похвала. Той доведе във Франция кралица Клеманс и тя е привързана към него…

Валоа задиша по-леко. Ако назидателното слово на Луи д’Еврьо имаше за цел само да се избере Бувил като настойник на плода, нямаше причина за безпокойство. И той побърза да даде това удовлетворение на брат си, като решително одобри предложението и потвърди, че Бувил е тъкмо лицето, за което мислел и самият той. Всички около масата се съгласиха, кой с думи, кой с кимане на глава, кой полугласно.

Пълният Бувил се надигна с дълбоко развълнуван израз на лицето. Това бе признанието за дългите години предана служба на короната.

— Това е голяма чест за мен, голяма чест, господа — заяви той. — Давам клетва да бдя над плода на мадам Клеманс и да я пазя от всяко нападение и посегателство, и да я браня с живота си. Но тъй като монсеньор д’Еврьо спомена месир дьо Жоанвил, бих желал сенешалът да бъде определен редом с мен или, ако не може, то неговият син, та да присъствува духът на монсеньор Луи Свети при тази охрана в лицето на неговия служител, както духът на крал Филип, моя господар… ще бъде в мен, неговия служител.

Бувил рядко бе говорил толкова дълго пред съвета, а и нещата, които искаше да изрази, донякъде превишаваха безизкуствения му ум. Последните му думи не бяха съвсем ясни, но всички разбраха мисълта му и граф д’Еврьо му благодари.

— А сега — рече Валоа — да преминем към въпроса за регентството…

Той бе отново прекъснат, но този път от Бувил, който пак се бе изправил.

— Преди това, монсеньор…

— Какво има, Бувил? — попита с дружелюбен тон Валоа.

— Преди това, монсеньор, трябва много смирено да ви помоля да освободите мястото, на което седите, защото това е мястото на краля; а нека не забравяме, че засега кралят е в утробата на мадам Клеманс.

Последва такова мълчание, че се чу звънът на камбаните в Париж.

Валоа стрелна с яростен поглед Бувил, но си даде сметка, че трябва да се подчини и дори да си даде вид, че го прави драговолно. „Виж ги ти, глупците му — си каза той, сядайки на друг стол, — човек не бива много-много да им се доверява. Измислят ги едни, които никому не биха хрумнали.“

Насядалите отдясно трябваше да се изместят с един стол по-надолу. Бувил обиколи масата, взе един стол без облегало и седна, скръстил ръце в стойката на верен страж, малко встрани от празното кресло, което щеше да бъде предмет на толкова ламтежи.

Валоа направи знак на Робер д’Артоа и той, без да става, промърмори няколко насилено вежливи думи, с които искаше да каже: „Стига глупости, да минем към сериозните въпроси!“ Времето според него беше твърде малко, за да го пилеят за формалности, а и решението, което биха взели, трябваше непременно да бъде одобрено от Камарата на перовете. И съвсем ненадейно, сякаш това се подразбираше от само себе си, той предложи регентството да се възложи на Шарл дьо Валоа.

— Орачът не сменя ръка върху ралото посред браздата — каза той. — Всички знаем, че не друг, а именно Шарл управляваше през цялата тази година от името на бедния ни братовчед Луи, когото днес ще погребем. А преди това той беше винаги в съвета на крал Филип, на когото е спестил не една грешка и за когото е спечелил не една битка. Той е най-старият от рода; скоро ще станат тридесет години, откакто работи при краля…

Само двама души като че ли не одобриха това изказване. Луи д’Еврьо мислеше за Франция, Мао̀ д’Артоа мислеше за себе си.

„Ако Шарл стане регент — си каза тя, — той сигурно няма да отзове маршал дьо Конфлан и да вдигне секвестъра върху графството ми. Той играе по свирката на Робер, както и Робер по неговата. Може би много избързах да пратя Луи на оня свят и трябваше да изчакам връщането на зет ми. Трябва да взема думата от негово име, но няма ли да предизвикам подозрения?“

Намеси се д’Еврьо, който пак се обърна към Валоа.

— Шарл, ако се бе случило нашият брат да умре, докато племенникът ни беше още дете, кой щеше да стане по право регент?

— Аз, то се знае — отвърна усмихнат Валоа, сякаш наливаха вода в неговата воденица.

— Защото бяхте най-големият брат. Тогава не следва ли нашият племенник Филип дьо Поатие да поеме по право регентството?

Мао̀ се обнадежди. И когато Шарл дьо ла Марш сметна за уместно да се обади, че брат му Филип не можел да бъде навсякъде едновременно, на конклава и в Париж, тя се намеси в спора.

— Та Лион не е в земите на Великия хан! Пътят оттам е само два-три дни… Ние съвсем не сме достатъчно на брой, за да решим сега такъв важен въпрос. Тук виждам само двама перове на кралството от всичко дванадесет… Нито един херцог-епископ, нито един графски епископ; няма го конетабъла, няма го бургундския херцог…

Като чуха последното име, Робер д’Артоа, Филип дьо Валоа и Луи дьо Клермон подскочиха. Херцог Йод Бургундски — новият херцог, и майка му Агнес — тъкмо това бяха хората, от които се страхуваха и чиито машинации трябваше час по-скоро да се предварят^[17]! Детето на Клеманс не се беше още родило, ако въобще дойдеше на бял свят, а едва тогава щеше да се види дали е момче или момиче. Затова Йод Бургундски имаше право да претендира за регентството, и то както срещу Поатие, така и срещу Валоа, от името на своята племенница — малката Жана Наварска, дъщерята на Маргьорит. А всички знаеха, че Жана е незаконнородено дете!…

— Но вие не знаете нищо, Робер! — извика Луи д’Еврьо. Предположенията не са още сигурност, а Маргьорит отнесе своята тайна в гроба, където вие я изпратихте.

Д’Еврьо подхвърли това „вие“ в общ и неопределен смисъл, но исполинът, който имаше всички основания да смята, че намекът е отправен лично към него, го призова да се изясни или да оттегли думите си.

— Забравихте ли, Луи, че сте женен за собствената ми сестра и нима трябваше да доживея най-близкият ми родственик да стане глашатай на моите клеветници? Не бихте говорили другояче, ако ви плащаха бургундците.

Спречкването се разгорещи и по едно време имаше опасност шурей и зет да се предизвикат на двубой.

Още веднъж скандалът в кулата Нел и неговите последици внесоха разкол сред владетелския род на Франция и дори в този момент заплашваха да разделят кралството.

Тогава архиепископ Марини взе думата от името на църквата; като призова противниците към помирение, той ги прикани да съблюдават „примирието на траура“, както се изрази. Според него не бивало да се приписва зла умисъл на казаното от монсеньор д’Еврьо и с думата „гроб“ той без съмнение е имал пред вид крепостта Гайар, където Маргьорит Бургундска била затворена, „като в гроб“ и сетне умряла.

Луи д’Еврьо нито се съгласи, нито изрази несъгласие. Робер пък изръмжа:

— В края на краищата замъкът Гайар е по-близо до Еврьо, отколкото до моя замък Конш…

В това време вратата се отвори и в залата влезе Матийо дьо Три, който обяви, че има да направи важно съобщение. Поканиха го да говори.

— Докато балсамирали тялото на краля — каза шамбеланът, — влязло незабелязано някакво куче и облизало кърпите, с които били извадени вътрешностите.

— Е, и? — попита Валоа. — Това ли е голямата ви новина?

— Не, господа, но кучето веднага се свило от болки, почнало да вие и да се гърчи, обзето от същите мъки като краля; може би вече дори е умряло.

Отново настъпи такава тишина, че се чу звънът на камбаните чак от парижката „Света Богородица“. Графиня Мао̀ не трепна, но жестока тревога сви сърцето й.

„Нима ще ме разкрият заради лакомията на едно куче!“ — си каза тя.

— Значи, смятате, Матийо, че е имало отрова… — промълви най-после Луи д’Еврьо.

— Трябва да се направи разследване, и то най-грижливо — рече Шарл дьо Валоа.

Бувил, който през цялото време на разискванията бе седял мълчалив край кралското кресло, се изправи.

— Господа, щом са посегнали на живота на краля, има опасност да се опитат да посегнат и на нероденото дете. Моля да ми бъде дадена охрана от шест въоръжени щитоносци и да се постави под моите заповеди денем и нощем, за да бди при вратата на кралицата и да я пази от престъпна ръка.

Казаха му да действува, както намери за добре. Малко по-късно отложиха заседанието на съвета за следващия ден, без да вземат каквото и да било решение.

При вратата Мао̀ се приближи до Луи д’Еврьо и му каза полугласно:

— Ще изпратите ли куриер до Филип, за да го извести за станалото?

— Разбира се, братовчедке, ще изпратя, а искам да предизвестим и леля ни Агнес.

— Тогава правете каквото намерите за нужно, защото с вас двамата сме на едно мнение по всичко.

Когато излезе от заседанието, Бувил бе спрян от Спинело Толомей, който го чакаше в двора на замъка и бе дошъл да го моли за закрила на племенника му.

— А, милото момче, добрият ми Гучо! — отвърна Бувил. — Ето какъв човек ми трябва, за да пазим кралицата. Съобразителен, ловък… На мадам Клеманс й беше приятно с него. Жалко, че не е щитоносец, нито дори бакалавър. Но пък най-после има случаи, когато доблестта струва повече от високото потекло…

— Тъкмо това мисли и знатната госпожица, която е пожелала да се омъжи за него — рече Толомей.

— А, значи се е оженил вече!

Банкерът понечи да разкаже накратко за неволите на Гучо, но Бувил едва го слушаше. Той бързаше, трябваше да се върне начаса във Венсен и държеше на идеята си да зачисли Гучо към охраната на кралицата. Толомей пък предпочиташе някаква длъжност, на която племенникът му щеше да бъде по-малко на показ и по-далеч от двора, Ако можеха да го настанят при някой висш църковен сановник, при някой кардинал например…

— Ами да, защо не, приятелю, да го пратим при монсеньор Дюез! Кажете на Гучо да ме потърси във Венсен, защото отсега нататък не мога да мърдам вече оттам. Той ще ми разправи всичко… Чакайте, сетих се, той дори може да ми направи голяма услуга, като отиде при кардинала. Тъкмо търсех някой, комуто да поверя едно поръчение под строга тайна… Да, да, кажете му да побърза; чакам го!

Няколко часа по-късно трима конници препускаха по три различни пътища към Лион.

Първият бе поел по „големия път“, ще рече, през Есон, Монтаржи и Невер, и носеше върху наметката си герба на Франция. У него беше писмото, с което Шарл дьо Валоа съобщаваше на Филип дьо Поатие за смъртта на брат му, а и за това, че той, Валоа, е бил принуден от обстоятелствата и натоварен по волята на съвета да поеме незабавно регентството.

Вторият пратеник с отличителните знаци на граф д’Еврьо яздеше по „приятния път“ през Провен и Троа и имаше заповед да се отбие в Дижон при бургундския херцог, преди да продължи за резиденцията на граф дьо Поатие; писмата, които носеше, нямаха съвсем същото съдържание като съобщението на Шарл дьо Валоа.

Най-после, по така наречения „кратък път“ през Орлеан, Бурж и Роан препускаше Гучо Балиони, пратеник за особени поръчки, предрешен под ливреята на граф дьо Бувил. Официално Гучо беше изпратен при кардинал Дюез, но имаше поръка да потърси и граф дьо Поатие, на когото трябваше да съобщи — устно, — че има съмнения смъртта на краля да е била причинена от отрова и че охраната на кралицата налага най-голяма бдителност.

По тези три различни пътища сега се решаваше съдбата на Франция.