Морис Дрюон
Отровите на короната (18)

III. УЛИЦА ЛОМБАРДСКА

Когато на свечеряване Гучо влезе в двора на банката Толомей на улица Ломбардска, конят му беше плувнал в пяна.

Гучо хвърли юздите на слугата, прекоси дългата зала с тезгяхите, вече празна по този час, и се заизкачва тичешком, доколкото му позволяваше вдървеното бедро, по стълбата към кабинета на своя чичо.

Отвори вратата; на светлината му се изпречи гърбът на Робер д’Артоа, който се обърна.

— А, провидението ви изпраща, приятелю Гучо — из вика Робер и разпери ръце. — Тъкмо молех вашия чичо да ми посочи някой доверен и сигурен куриер, за да за мине веднага в Артоа при месир дьо Фиен. Но ще трябва да бъдете предпазлив, момчето ми — додаде той, сякаш нямаше никакво съмнение в съгласието на Гучо, — защото моите добри приятели Ирсон не си жалят труда и са насъскали кучетата си подир всичко, що иде от мен.

— Монсеньор — отвърна още задъхан Гучо, — монсеньор, аз едва-що не си повърнах душата в морето миналата година, за да върша вашата работа в Англия; току-що пролежах шест месеца, задето ходих в Неапол по поръка на краля, и всички тия пътувания не ми донесоха нищо добро. Ще позволите този път да не ви послушам, защото си имам свои грижи, които не търпят никакво отлагане.

— Ще ви платя толкова добре, че няма да съжалявате.

— И за хиляда ливри, монсеньор, няма да отида! — възкликна Гучо. — Най-малко в Артоа.

Робер се обърна към Толомей, който стоеше настрана с ръце, скръстени върху корема.

— Кажете, приятелю банкер, къде се е чуло и видяло такова нещо? За да ми откаже един ломбардец хиляда ливри, които впрочем не съм му предложил, той трябва да има сериозни причини. Да не би племенникът ви да е на заплата при метр Тиери… Дано господ да го обеси него, и то със собствената му карантия, ако е възможно!

Толомей се разсмя.

— Не се бойте, монсеньор; по-скоро подозирам, че моят племенник е погълнат тия дни от сърдечна история с някаква знатна дама…

— А, щом е за служба на дама — рече д’Артоа, — няма как, прощавам му отказа. Но мен това не ме оправя.

— Знам какво ви трябва, не се тревожете — отвърна Толомей; — един добър куриер, който ще запази нужната тайна, още повече че не ви познава. Освен това… монашеското расо не бие много на очи по пътищата.

— Монах ли?

И Робер д’Артоа се намръщи.

— …италианец — додаде банкерът.

— Виж, това е друга работа… Защото знаете ли, Толомей, решил съм да направя голям удар. Тъй като засега леля ми Мао̀ не може да се отдалечава от Париж, без да наруши заповедите на краля, ще накарам моите съюзници да обсадят нейния или по-скоро моя замък Еден. Аз купих… е да, с вашето злато, ще кажете вие!… та купих съвестта на двама сержанти на милата графиня, мошеници като всички нейни служители; те се продават на оня, който плаща най-много, и ще пропуснат моите приятели в крепостта. Ако не мога да владея това, което ми принадлежи по право, то поне разчитам на приличен грабеж, а вас ще натоваря да продадете плячката.

— Охо, монсеньор, в хубава история ме забърквате вие!

— Хайде де, защо да си кривим душата? Щом сте банкер, значи сте крадец, и укриването на крадени вещи не е нещо, което може да ви уплаши; аз никога не отклонявам хората от занаята им.

Откакто бе произнесен арбитражът, Робер беше в най-добро разположение на духа. Той предаде на банкера писмото, което искаше да изпрати в Артоа.

— На сир дьо Фиен, разбрано, нали, никому другиму. Суастър и Комон са под наблюдение… Сбогом, приятелю, моите почитания.

Той стана, закопча токата на наметалото си, после стовари ръце върху раменете на Гучо:

— Забавлявайте се, миличък, забавлявайте се със знатните дами; така е то на вашата възраст. Когато натрупате някоя и друга годинка, ще разберете, че те са също такива курви като другите и че удоволствията, които ви продават, могат да се получат за десет петака и в бардака.

Излезе и гръмкият му смях продължи да кънти по стълбището.

— Е, племеннико, кога е сватбата? — попита Толомей. — Не те очаквах толкова скоро.

— Чичо, чичо, имам нужда от вашата помощ! — извика Гучо. — Знаете ли, че тези хора са истински зверове, че са забранили на Мари да се среща с мен, че братовчедът им от север е стар и скапан и че всичко това ще я погуби!

— Какви хора? Какъв братовчед? — попита Толомей. — Като че ли работата не се е наредила така, както очакваше. Разправи ми всичко под ред.

И Гучо разказа на чичо си за своето посещение в Нофл, като с чисто латинския си усет за трагичното не пропусна да засили черните краски. Младото момиче било затворено под ключ; с риск на живота си тичало през полето, за да моли Гучо да я спаси. Кресе искали да я омъжат насила за някакъв далечен роднина, тип, обременен с всички телесни и нравствени пороци.

— Един старец на четиридесет и пет години! — извика Гучо.

— Млад старец… — промърмори Толомей.

— Но Мари обича само мен, това ми го е повтаряла толкова пъти. И съм сигурен, че ще умре, ако я принудят да се омъжи за друг. Чичо, трябва да ми помогнеш.

— Но как искаш да ти помогна, драги мой?

— Трябва да ми помогнеш да отвлека Мари. Ще я отведа в Италия, ще живеем там…

Спинело Толомей, притворил само едното око, наблюдаваше племенника си полутревожен, полуразвеселен.

— Аз те предупредих, момчето ми; още отначало ми беше ясно, че работата няма да е лесна и че грешиш, като се захващащ с дворянско момиче. Тези хора нямат собствена риза на гърба си, дължат ни и постелите, на които спят, но ще ни заплюят в лицето, ако наше момче поиска да спи в тях. Забрави тази история, послушай ме. Когато ни оскърбяват, то е защото най-често ние сами се навираме там, където не ни е мястото. Избери си някоя хубава девойка от наше семейство, с много злато в нашите банки, и тя ще ти народи също тъй хубави деца — а каретата й ще опръска с кал мръсните крака на твоята селска хубавица.

На Гучо внезапно му хрумна нещо.

— Сен Вьонан! Не се ли казваше така един от съюзниците в Артоа? — извика той. — Ами ако отида аз да занеса писмото на монсеньор Робер, сетне издиря тоя Сен Вьонан, предизвикам го на дуел и го убия?

Ръката му бе вече посегнала към кинжала.

— Добре измислено, няма що — рече Толомей, — пък и никакъв шум няма да се вдигне. После Кресе ще изберат за твоята изгора друг жених, в Бретан или в Поату, и ти ще трябва да идеш да убиеш и него. Хубава работа си отваряш!

— Аз ще се оженя за Мари и за никоя друга, чичо, и няма да позволя никому другиму да се ожени за нея. Толомей разпери ръце над главата си.

— Това е то младостта! След петнадесет години жена ти все едно ще бъде грозна и тогава ще се питаш, като я гледаш, дали това набръчкано лице, тоя голям корем и тия провиснали гърди са си стрували труда.

— Това не е истина, не е истина! Пък и аз не мисля какво ще бъде след петнадесет години, а за днешния ден, и знам, че нищо на света не може да ми замести Мари. Тя ме обича.

— Обича те, казваш? Тогава, момчето ми, щом те обича толкова много, женитбата не е безусловно необходима, за да бъдете щастливи. Парижкият архиепископ сигурно ще ти изпее друга песен: но моят съвет е да бъдеш доволен, че са избрали за жених на твоята красавица старец с подагра, скапан и без зъби, какъвто ми го описваш, без да си го видял… Няма нищо по-изгодно за теб.

— Ах, чичо, та ти не познаваш Мари, нейната чистота, нито силата на нейната вяра. Тя може да бъде моя само след като се венчаем и никога няма да принадлежи на човек, с когото не е свързана пред бога… Колкото до мен, аз не бих приел да я деля с друг… Щом не искащ, ще я отвлека без твоя помощ, па ако ще да се скитаме по пътищата като просяци и да умрем от студ в планините. Но първо ще ида да се срещна с кралица Клеманс; тя ме познава и е приятелски разположена към мен…

Толомей леко барабанеше на масата с крайчеца на пръстите си. Едното му око, обикновено замижало, се бе внезапно отворило.

— Сега мълчи — каза той почти без да повиши глас. — Няма да се срещаш с никого и най-малко с кралицата, защото и без това нашите работи не вървят много добре, откакто тя е тук, та да привличаме внимание върху нас с един скандал. Кралицата е самата доброта, самото милосърдие, самото състрадание, да, зная го! А междувременно, откакто е спечелила такова влияние върху краля, нас, ломбардците, ни скубят до кръв. С наши средства държавната хазна раздава милостиня! Упрекват ни, че сме били лихвари, стоварват върху нас всички грехове на кралството. Монсеньор дьо Валоа малко ни защищава, а много ни мами… Кралица Клеманс ще те залъже с благи приказки и хиляди благословии; но аз познавам някои хора при двора, които с удоволствие биха ти наложили наказанието, предвидено за прелъстителите на знатни госпожички, па било то само за да обърнат ножа срещу мен, главния капитан на ломбардците. Вятърът не духа вече от същата посока; всъщност никой не знае вече откъде духа. Приятелите на Ангеран дьо Марини, който никога не ме е гледал с добро око, са пуснати на свобода и са се обединили около граф дьо Поатие…

Но Гучо не го слушаше; сега не му беше нито до данъци и налози, нито до кралски разпоредби и постановления. Не го плашеше дори мисълта за затвор или съд. Беше се вкопчил в плана си — без ничия помощ да отвлече Мари.

— Ама чуй ме, нещастнико — рече Толомей, като хвана челото си, — вие няма да изминете и десет левги и ще ви хванат. Твоята хубавица ще я пратят в манастир, а теб… Искаш да се венчаеш с нея? Добре! Ще се опитам да ти помогна, щом като, изглежда, няма друг начин да се излекуваш…

И левият му клепач отново се затвори.

— Лудост за лудост, щом, тъй или иначе, някой е луд, това все пак е по-безопасно, отколкото да те оставя да действуваш на своя глава — добави той. — Но защо трябва да помага човек на щуротиите на своите роднини!

Той разклати едно звънче и в стаята влезе прислужник.

— Върви в манастира на августинците — му каза Толомей — и ми доведи отец Виченцо, който пристигна вчера заран от Перуджа…