Морис Дрюон
Отровите на короната (10)

I. СЪЮЗНИЦИТЕ

От всички човешки дейности онази, която се състои в управляване на себеподобните, макар и най-силно желана, носи най-големи разочарования, защото никога няма край и не дава на мисълта нито миг отдих. Пекарят, извадил фурна хляб, дърварят пред поваления дъб, съдията, произнесъл присъда, архитектът, който вижда как поставят покрива на сградата му, художникът, завършил картината си, всички могат — поне за една вечер — да почувствуват относителното успокоение, което носи една постигната цел. За човека, който управлява, това е невъзможно. Едва като че ли преодолял една политическа трудност, друга, която се е раждала тъкмо когато се е борил с първата, изисква неотложното му внимание. Пълководецът-победител се радва дълго време на славата от своята победа; но министърът трябва да се справя с новото положение, породено от самата тази победа. Никой проблем не може да остане дълго нерешен, защото този, който днес изглежда второстепенен, утре може да има трагични последици.

Упражняването на властта би могло да се сравни само с медицината, която също е подчинена на такава неумолима верижност, на неотложното, на постоянния над зор над наглед безобидни смущения, защото те могат да се окажат предвестници на сериозни увреждания, най-после на неспирното ангажиране на отговорността в сфери, където резултатът зависи от бъдещи и непредвидени обстоятелства. Равновесието на дадено общество, както здравето на отделния човек, никога не е окончателно състояние и не може да се смята за завършен труд.

По времето, когато кралете са управлявали сами, те са били в плен на тази верижна тегоба.

Едва-що Луи Х бе успял да потули в сянка спора с Фландрия, примирил се да го остави висящ, тъй като не можеше да го разреши, едва-що пристигнал в Реймс, за да се покрие с мистичното обаяние, което миропомазването придава на всеки владетел, па бил той и най-необичният и най-некадърният, и в северните краища на Франция избухнаха нови смутове.

Така както бяха обещали на Робер, бароните на Артоа не се разоръжиха, след като се върнаха от „калния поход“. Кръстосваха надлъж и нашир провинцията със своите опълчения и се стараеха да спечелят населението за своята кауза. На тяхна страна беше цялата аристокрация, а заедно с нея и селата. Градското съсловие беше раздвоено. Арас, Було и Теруан се присъединиха към заговорниците от лигата, Кале, Авен, Бапом, Ер, Лан и Сент-Омер останаха верни на графиня Мао̀. Графството се намираше в кипеж, който твърде много приличаше на бунт.

Висшето дворянство беше представено в лигата от Жан дьо Фиен, зет на фландърския граф, нещо, което придаваше на метежа особено обезпокоителен характер.

За защита на юридическите си интереси заговорниците разполагаха с Жерар Киерез, техен привърженик и човек твърде вещ, когато трябваше да се формулират жалби, да се пишат петиции и да се водят правни спорове пред парламента и кралския съвет.

Сеньорите на Суастър и Комон ръководеха военните операции.

Всички работеха за сметка и под наставленията на Робер д’Артоа. Исканията, които предявяваха, бяха в две насоки. Първо, настояваха за незабавно и цялостно приложение на дадената им напоследък харта, която възстановяваше „обичайното право“ от времето на Луи Свети; от друга страна, искаха да се сменят длъжностни лица в администрацията на графството и преди всичко да се изгони канцлерът на Мао̀ — Тиери д’Ирсон, омразната на всички черна овца.

Ако техните претенции получеха удовлетворение, графиня Мао̀ щеше да се окаже лишена от всякаква власт в своите владения, а на това именно разчиташе най-много Робер.

Но Мао̀ не беше жена, която би се оставила да я ограбят току-тъй. Тя хитруваше, преговаряше, даваше обещания, които не изпълняваше, един ден се преструваше, че отстъпва, за да постави всичко под въпрос на другия, мъчеше се да печели време с всички възможни средства. Обичаите ли? Разбира се, че щяха да приложат обичайното право! Но преди това трябваше да се извърши проучване, за да се изясни съвсем точно какви бяха тези стари обичаи във всяко владение. Недоволствуваха от местните управители, от служителите, от самия канцлер? Ако те бяха сгрешили или злоупотребили с правата си, тя беше готова да ги накаже безпощадно. И в това отношение държеше твърдо да се проведе разследване… После спорът бе отнесен пред краля, който не проумяваше нищо и си имаше други грижи. Графиня Мао̀ изслуша оплакванията на правника Жерар Киерез, като прояви очевидна отзивчивост. За да се споразумеят по всички въпроси, определиха обща среща в Бопом… А защо в Бопом? Защото Бопом беше нейно владение и там тя държеше гарнизон… Тя настояваше за Бопом. Но на уречения ден въобще не се яви там, тъй като трябвало да замине за Реймс за коронацията… Когато мина коронацията, забрави за обещаната среща. Но тя щеше скоро да дойде в Артоа, нека само имат търпение; разследванията бяха в ход… и това означаваше, че сержантите усилено събираха, заплашвайки с бой или затвор, благоприятни показания за администрацията на канцлера Тиери д’Ирсон.

Кръвта на бароните скоро закипя; те обявиха открит бунт и забраниха на Тиери да се появява в Артоа, като го заплашиха със смърт, ако се покаже там. После призоваха при себе си един друг Ирсон — ковчежника Дени, който има глупостта да се отзове на поканата им; с меч, опрян о гърлото, го заставиха да се закълне, че се отрича от брат си^[13].

Нещата взеха такъв застрашителен обрат, че Луи Х реши да отиде лично в Арас, за да въдвори ред. Пристигна там, но не успя да постигне нищо. Какво можеше да стори, когато след разпускането на армията единствената баниера, останала на бойна нога, беше именно разбунтувалата се?

На 19 септември хората на Мао̀ сметнаха за целесъобразно да арестуват двамата сеньори Суастър и Комон, обявени за главатари на метежа, и ги хвърлиха в затвора. Робер д’Артоа тутакси се яви пред краля да ги защити.

— Сир, братовчеде мой — каза той, — аз нямам нищо общо с цялата тази история; тя засяга леля ми Мао̀, тъй като именно тя управлява графството — сам виждате колко умело. Но ако продължават да държат Суастър и Комон затворени, казвам ви, че утре това ще означава война в Артоа. Давам ви този съвет само заради благото на кралството.

Граф Поатие теглеше на другата страна.

— Може да е било необмислено да се задържат тия двама господа, но ще бъде още по-груба грешка да се освободят сега. С това ще поощрите всякакви бунтове в кралството; така излагате на опасност собствения си авторитет, братко мой.

Шарл дьо Валоа кипна.

— Достатъчно е, племеннико мой—извика той, като се обърна към Филип дьо Поатие, — дето ви върнаха съпругата, която току-що излезе от Дурдан. Недейте се хвърля сега в защита на нейната майка! Не бива да молите краля да отваря затворите за когото ви е угодно и да ги държи затворени за онези, които не обичате.

— Не виждам тук нищо подобно, чичо—отвърна Филип.

— Аз пък виждам; човек с право би рекъл, че графиня Мао̀ направлява всичките ви действия.

В края на краищата Вироглавия предписа на Мао̀ да се разпореди за освобождаването на двамата благородници. В обкръжението на графинята бе пусната в обръщение една ехидна приказка: „Нашият господар Луи е сега в плен на милосърдието.“^[14]

Суастър и Комон, двама юначаги, които чудесно се допълваха един друг — единият имаше голяма уста, другият беше върл побойник, — излязоха след едноседмичното си задържане с ореол на мъченици. На 26 септември те събраха в Сен Пол всички свои привърженици, които сега се назоваваха помежду си „съюзници“. Суастър говори надълго и нашироко, а грубият му език и не обузданите му предложения спечелиха одобрението на всички присъствуващи. Решиха да откажат да плащат налози и да избесят всички превота, бирници, сержанти и други представители на графинята.

Кралят прати двамата си съветници Гийом Флот и Гийом Помие да се опитат да успокоят духовете и да уговорят нова среща между страните, този път в Компиен. „Съюзниците“ приеха предложението за такава среща, но едва-що двамата Гийомовци напуснаха заседанието, пристигна пратеник на Робер д’Артоа, целият плувнал в пот и задъхан от дълго препускане. На бароните той носеше кратка вест: графиня Мао̀, обгръщайки пътуването си в дълбока тайна, щеше да пристигне лично в Артоа; на следващия ден щеше да бъде в замъка Виц у Дени д’Ирсон.

Когато Жан дьо Фиен оповести новината на всички, Суастър се провикна:

— Сега знаем, господа, какво трябва да правим.

Тази нощ пътищата на Артоа ехтяха от тропот на препускащи коне и дрънкане на оръжие.