Морис Дрюон
Отровите на короната (6)

V. КРАЛЯТ ТРЪГВА НА ВОЙНА

Навремето Ангеран дьо Марини бе обвинен, че се е предал на фламандците, като е приел условията на един изгоден за тях мирен договор. Това дори беше първото от четиридесетте и едно обвинения, повдигнати срещу него.

Но ето че едва-що Марини бе обесен на веригите в Монфокон и фландърският граф наруши договора. За тази цел той направи най-простото: отказа, макар и надлежно призован, да дойде в Париж и да положи клетва за вярност пред новия крал. Заедно с това престана да плаща задълженията си и отново предяви териториалните си претенции над Лил и Дуе.

При тази новина Луи Х изпадна в един от онези неистови пристъпи на гняв, с които смяташе, че доказва кралското си достойнство и заради които бе получил прозвището „Вироглавия“; никога досега яростта му не се бе проявявала така необуздано.

Въртеше се в кабинета си като язовец в клетка, с разчорлени коси и зачервени бузи, чупеше предмети, хвърляше столове и часове наред брътвеше несвързани думи, прекъсвани само от пристъпи на кашлица, които го караха да се превива о две.

— Субвенцията^[1]! Бесилки, бесилки ми трябват! Ще възстановя субвенцията… А какво прави унгарската принцеса? Да побърза най-после! А фландърският граф! На колене, на колене ще го поставя! И ще му стъпя на главата! Брюге ли? Огън за него, ще го изравня със земята!

В приказките си споменаваше едно през друго имена на разбунтували се градове, закани за наказания, та дори бурята, която бе забавила пристигането на новата му съпруга. Но най-често повтаряше думата „субвенция“, защото само няколко дни преди това, по съвета на Шарл дьо Валоа, бе отменил събирането на извънредни налози, с които трябваше да се покрият разходите по военната експедиция, предприета от неговия баща преди една година.

Тогава започнаха да съжаляват, без да го казват открито, за Марини и за неговите методи да се справя с подобни бунтове, например когато бе отговорил на абат Симон от Пиза, който едно лято го бе уведомил за брожението сред фламандците: „Тази им разгорещеност не ме изненадва, отче Симон, тя е последица от жегата. Нашите велможи също са жарки и обичат войната… Все едно трябва да знаете, че кралство Франция не може да бъде разпокъсано с голи приказки; за това са нужни по-други дела.“ На всички им се искаше да се върнат към този тон; за жалост човекът, който можеше да говори така, не беше вече между живите.

Насърчаван от Валоа, комуто никога не омръзваше да доказва забележителните си пълководчески качества, Вироглавия започна да мечтае за велики подвизи. Щеше да събере най-голямата армия, която някога бе виждала Франция, и да връхлети като орел над размирните фламандци, да насече няколко хиляди на парчета, за останалите да вземе откуп, за една седмица да ги накара да паднат на колене и там, където Филип Хубави не бе успял, да покаже сам на какво е способен. Виждаше вече как се завръща като победител, със знамената на триумфа начело, със сандъци, пълни с плячка, и със събраните от градовете данъци, едновременно затъмнил славата на баща си и заличил огорченията от първия си брак. После, със същия устрем и сред овациите на народа, щеше да препусне в галоп като крал и герой-победител да посрещне новата си съпруга и да я отведе към олтара и тържествената коронация.

Този млад човек би бил достоен за съжаление, тъй като в глупостта винаги има нещо печално, ако в ръцете му не бяха съдбините на Франция и на нейните петнадесет милиона жители.

На 23 юни Луи събра Съвета на перовете, говори им несвързано, но с настървение, накара ги да обявят фландърския граф за изменник и реши да свика под знамената кралската армия^[5] на 1 август пред Куртре.

Изборът на сборния пункт не бе особено сполучлив; името на Куртре навяваше спомена за поражение. А по време на война трябва да се държи сметка за прецедентите; катастрофите стават обикновено на едни и същи места.

Разбира се, Луи Х имаше голяма нужда от средства за издръжка на огромната войска, която се канеше да събере. Тогава неговият съвет прибягна до същите мерки, които бе прилагал и Марини; а хората се питаха дали беше наистина необходимо да се осъжда на смърт бившият заповедник на кралството, щом като тъй скоро възкресиха неговите методи, но като ги прилагаха по-зле.

В кралските владения освободиха всички крепостни, които можеха да откупят свободата си; разрешиха на още евреи да се заселят в кралските градове срещу заплащане на огромна такса за правото на пребиваване и търговия; ограничиха привилегиите на ломбардските банкери и търговци, като същевременно въведоха един, а после и два допълнителни налога върху всички техни сделки въпреки тържествените уверения, които граф Валоа бе дал някога на своите заемодатели. Ломбардците тутакси промениха благосклонното си отношение към кралската власт^[6].

Искаха да обложат и духовенството, но църквата, позовавайки се на това, че светият престол е незает и че никакво решение в този смисъл не може да бъде взето в отсъствието на папа, отказа да се подчини. След трудни и продължителни преговори епископите се съгласиха да дадат по изключение парична помощ, но само срещу известни облекчения и привилегии, които впоследствие се оказаха много по-скъпо струващи на хазната, отколкото получените парични субсидии.

Свикването на войската се извърши без затруднения, дори бароните проявиха известно въодушевление при мисълта, че ще извадят наново бойните си доспехи и ще тръгнат по приключения.

Народът не беше толкова възторжен.

— Не ни ли стига — говореха жените, — че едва не измряхме от глад, ами трябва да даваме мъжете и парите си за войната на краля?

Но войниците биваха примамвани с надеждата за плячка, за грабежи и насилия; за мнозина от мъжете войната означаваше бягство от тегобата на всекидневния труд и от грижите за прехраната; никой не искаше да мине за страхливец, а кралските сержанти знаеха как да напомнят на селяните задълженията им, като накичиха с няколко обесени дърветата край пътищата.

Повечето от разпоредбите на Филип Хубави, отнасящи се до организацията на войската, бяха останали в сила благодарение на настойчивостта на конетабъла и доказаха и този път своята ефективност.

На военна служба подлежеше всеки годен да носи оръжие мъж между осемнадесет и шестдесет години, освен ако можеше да се откупи с пари или пък упражняваше занаят, смятан за безусловно необходим.

Формирането на армията се извършваше най-вече на териториална основа. Рицарят, та дори щитоносецът не отиваха никога сами на война; придружаваха ги оръженосци, виночерпци, пехотинци. Тъй като участвуваха със свои коне и военно снаряжение, а конете и въоръжението на хората им беше тяхна собственост, задължени бяха да сформират опълчение от васалите, поданиците и крепостните на своето владение. Посвещаването в рицарство означаваше въздигане в сан, свързан с точно определени военни задължения. Обикновеният рицар, след като събереше и екипираше хората си, се поставяше под заповедите на рицаря от по-горен сан, обикновено рицар „с пенон“^[7] и непосредствен негов сюзерен. Рицарите „с пенон“ се присъединяваха към рицарите „с баниера“^[8], наречени „банрети“, които на свой ред се намираха в подчинение на рицарите „с двойна баниера“ — командири на големите тактически съединения, сформирани в границите на тяхното баронство или графство.

„Баниерата“ на граф дьо Поатие, брата на краля, представляваше вече сама по себе си военен корпус с внушителни размери, защото включваше войските от Поату и от графство Бургундия; освен това към нея бяха придадени административно десет „банрети“, между които граф д’Еврьо, Ансо дьо Жоанвил, син на прочутия Жоанвил, и самият конетабъл Гоше дьо Шатийон, който участвуваше с войски от своето графство Порсиен.

Не без основание Филип Хубави бе поверил толкова голяма военна сила на втория си син, преди още да бе навършил двадесет и две години; баниерата на Поатие уравновесяваше в известен смисъл баниерата на Валоа, под която маршируваха войниците от Валоа, Анжу и Мен.

Друга голяма военна част се набираше, разбира се, от същинските кралски владения. Към нея принадлежеше Робер д’Артоа със своето кастеланство Конш-ан-Уш и с графството Бомон-льо-Роже, което открай време му обещаваха, но все още не му бяха дали.

По време на война градовете имаха не по-малки задължения от селата. За Фландърската армия Париж трябваше да предостави четиристотин конници и две хиляди пехотинци. Възнаграждението им щеше да се изплаща от търговците на Сите на всеки две седмици. Необходимите за обоза коне и коли бяха реквизирани от манастирите.

На 24 юли 1315 година, след обичайното при такива случаи закъснение, в църквата „Сен Дени“ Луи Х прие от ръцете на абат Ежидиюс дьо Шанбли, отговорния пазител, орифламата на Франция — дълга червена копринена лента с извезани на нея златни пламъци (на които дължеше името си: „l’or-y-flambe“ и прикрепена на дръжка, покрита с позлатена мед.

От двете страни на орифламата, носена като реликва, се развяваха двата кралски флага — отдясно синият с кралските лилии, отляво белият кръст.

Когато армията потегли, тя включваше всички опълчения, дошли от запад, юг и югоизток, лангдокските рицари и бойците от Нормандия и Бретан. Баниерите на херцогство Бургундия, на Шампан, Артоа и Пикардия щяха да се присъединят пътьом към нея някъде при Сен-Кентен.

Беше един от редките слънчеви дни на това дъждовно лято. Ярките лъчи искряха върху хилядите копия, върху стоманените шлемове, ризниците и изписаните с ярки цветове бойни щитове. Рицарите си показваха един на друг последните новости във въоръжението — нов вид задтилник, с който шлемът се закрепваше по-добре на главата, нов процеп за очите, през който се виждаше по-добре, или пък позаоблен предпазник, който бранеше рамото от удари с боздуган или отбиваше остриетата на мечове.

По протежение на няколко левги след бойците се точеше обозът от четириколесни каруци, които носеха храни, ковашки работилници и други припаси; след него идваха екипажите на търговците, на които бе разрешено да съпровождат армията, и пълни коли с леки жени, надзиравани от съдържателите на „бардаците“.

На другия ден проливният дъжд започна наново, пътищата се размекнаха, образуваха се коловози, водата се стичаше по железните шлемове, проникваше под ризниците, слепваше козината на конете. Всеки човек тежеше с по десет ливри повече.

И следващите дни продължи да вали — дъжд, дъжд и пак дъжд…

Фландърската армия не стигна въобще до Куртре. Спря в Бондюи край Лил, пред придошлата Лис, която преграждаше пътя, заливаше полята, заличаваше всички друмища и се просмукваше в глинестата почва. Тъй като не можеха да продължат по-нататък, вдигнаха лагер на това място под поройния дъжд.