Морис Дрюон
Отровите на короната (22)

VII. „ВЗЕМАМ АРТОА ПОД МОЯ ВЛАСТ!“

На другия ден Филип дьо Поатие направи посещение на тъща си, за да я извести за предстоящото си заминаване. По това време Мао̀ д’Артоа обитаваше новия си замък Конфлан, наречен така, защото бе разположен точно там, където се сливаха реките Сена и Марна^[1] при Шарантон; обзавеждането и декорирането на помещенията още не бяха завършени.

Беатрис д’Ирсон присъствуваше на разговора. Когато граф дьо Поатие разказа за разпита на тамплиера, една и съща мисъл осени двете жени и те се спогледаха. Лицето, използувано от кардинал Каетани, напомняше поразително лъжливия производител на свещи, който им бе помогнал преди две години да отровят Гийом дьо Ногаре.

„Би било доста странно, ако имаше двама тамплиери със същото име, и двамата занимаващи се с магии. Смъртта на Ногаре трябва да му е послужила като добра препоръка пред племенника на Бонифаций. Отишъл е да изкара пари и от другата страна! Лоша работа“ — помисли си Мао̀.

— Как изглежда тоя Еврар… на вид? — попита тя Филип.

— Слаб, мургав, малко смахнат и куца с единия крак. Мао̀ погледна Беатрис, която примигна утвърдително с клепачи. Графиня д’Артоа вече усещаше как злощастието я сграбчва за раменете. Сигурно щяха да продължат разпита на Еврар с надеждни инструменти за разравяне на паметта. И ако проговореше… Не че в обкръжението на Луи Х тъгуваха кой знае колко за Ногаре; но с удоволствие щяха да се хванат за това убийство, за да се разправят с нея. И как хубаво Робер ще се възползува от всичко това! А имаше всички основания да се опасява, че Еврар ще проговори, дори може би го бе вече сторил… Мао̀ кроеше вече планове. „Да се очисти затворник в кралска тъмница не е лека работа… Кой ще ми помогне там, ако все още има време? Филип, само Филип; трябва да му призная всичко. Но как ще го приеме той? Откаже ли да ме подкрепи, свършено е с мен…“

— Измъчвали ли са го?

На Беатрис гърлото също бе пресъхнало.

— Не са имали време… — отвърна Поатие, който се бе навел да оправи катарамата на обувката си, — но…

„Слава на бога — каза си Мао̀, — нищо не е загубено още. Тогава да запретнем ръкави!“

— Сине мой… — подзе тя.

— … но е много жалко — продължи Поатие, все още наведен, — защото сега не можем да научим нищо повече. Нощес Еврар се е обесил в килията си в Пти Шатле. Сигурно от страх да не го подхванат пак.

Той чу две дълбоки въздишки; изправи се, донякъде изненадан, че двете жени проявяват толкова съчувствие към участта на един непознат, и то такъв долен тип.

— Искахте да ми кажете нещо, майко, и аз ви прекъснах…

Мао̀ инстинктивно докосна през роклята си реликвата, която носеше на гърдите си.

— Исках да ви кажа… Какво всъщност исках да ви кажа?… Ах, да. Исках да ви говоря за дъщеря си Жана. Та… ще я вземете ли с вас, като заминете?

Бе възвърнала самообладанието си и обичайния тон на гласа. Но, боже мой, след какво напрежение!

— Не, майко, мисля, че състоянието й не позволява — отговори Филип. — Аз също исках да поговорим за нея. Остават й три месеца до раждането и би било неразумно да пътува по лошите пътища. А аз имам много да пътувам…

Беатрис д’Ирсон се бе унесла в спомени. Видя отново задната стаичка на улица Бурдоне, вдъхна мириса на восък, пот и свещ, спомни си докосването на грубите ръце на Еврар върху кожата си и странното чувство, че се отдава на дявола. И ето че дяволът се бе обесил…

— Защо се усмихвате, Беатрис? — попита граф дьо Поатие.

— За нищо, монсеньор… освен може би за това, че винаги ми е приятно да ви гледам и да ви слушам.

— Бих искал в мое отсъствие, майко — подзе Филип, — Жана да живее тук, при вас. Вие ще я обградите с нужните грижи и ще имате по-добра възможност да я пазите. Да ви кажа право, никак нямам вяра на нашия братовчед Робер, който, като не може да се оправи с мъжете, се нахвърля на жените.

— А това означава, синко, че ме причислявате към мъжете. Ако е комплимент, мога да кажи, че не съм недоволна от него.

— Наистина е комплимент — рече Филип.

— Все пак ще се върнете ли за раждането?

— Много бих желал, но не мога да ви кажа нищо със сигурност. Този конклав е тъй тънко заплетен, че може да се разнищи само с голямо търпение.

— Ах, безпокоя се, дето ще бъдете толкова дълго време далеч от нас, Филип; моите врагове сигурно ще се възползуват от това в Артоа.

— Тогава се позовавайте на моето отсъствие и не отстъпвайте в нищо; така ще бъде най-разумно — каза Филип и се сбогува.

Няколко дни по-късно граф дьо Поатие потегли за Южна Франция, а Жана се премести в замъка Конфлан.

Както предвиждаше Мао̀, положението в Артоа почти веднага се влоши. Настъпването на пролетта насърчи съюзниците да излязат от замъците си. Тъй като знаеха, че графинята е изолирана и едва ли не в немилост, решиха да се заемат пряко с управлението на провинцията и вършеха това много зле. Анархията обаче им допадаше и имаше опасност примерът им да бъде последван от съседните графства.

Луи Х, завърнал се отново във Венсен, взе решение да свърши веднъж завинаги с тази история. За такива мерки настояваше неговият ковчежник, тъй като от Артоа не постъпваха вече никакви данъци. Това пък даваше повод на Мао̀ да твърди, че била поставена в невъзможност да събира налозите, а и бароните се измъкваха със същия отговор. Това беше единствената точка, по която враждуващите страни бяха в съгласие.

— Не искам повече ни държавни съвети, ни преговори чрез пратеници и парламентьори, на които всеки лъже другия и нищо не се решава — бе заявил Луи Х. — Този път ще разговарям лично аз и ще заставя графиня Мао̀ да отстъпи.

През тези седмици Вироглавия изглеждаше в най-добро здраве. Рядко се оплакваше от обичайните си страдания — пристъпи на кашлица и болки в корема; благочестивото постене, наложено от Клеманс, без съмнение му се бе отразило благотворно. От това той заключи, че направената срещу него магия не е дала резултат. Все пак от предпазливост се причестяваше по няколко пъти на седмица.

Освен това той обкръжи бременната кралица не само с най-добрите акушерки на кралството, но и с най-отговорните светци от рая: свети Лъв, свети Норбер, света Колет, света Юлиана, свети Дрюон, света Маргарита, а също и света Фелисита, която бе имала само мъжки рожби. Всеки ден пристигаха нови реликви; в кралския параклис се трупаха кости от крака и кътни зъби.

Очакването на потомък, за който можеше да бъде сигурен, че ще е от него, бе наистина преобразило краля, бе го превърнало в обикновен, почти нормален човек.

В деня, в който покани графиня Мао̀ при себе си, той изглеждаше спокоен, любезен и разположен. Разстоянието от Шарантон до Венсен не беше голямо. За да придаде на срещата непринудеността на семеен разговор, Луи прие Мао̀ в покоите на Клеманс. Кралицата шиеше везмото си. Луи заговори с примирителен тон.

— Подпишете за форма арбитражното решение, което издадох, братовчедке, защото изглежда, че можем да постигнем мир само на тази цена. А после ще видим! В края на краищата обичайното право на Свети Луи не е толкова ясно определено и вие винаги можете да си вземете обратно с едната ръка онова, което привидно сте дали с другата. Направете, както аз постъпих с шампанците, когато графът на Шампан и сир дьо Сен Фал дойдоха да искат своята харта. Тогава накарах да прибавят: „освен случаите, които по стародавен обичай принадлежат на властвуващия принц и никому другиму“. Затова сега, когато някой случай се окаже спорен, той винаги попада под компетенцията на кралската власт.

В същото време Луи побутна с приятелски жест към графинята купата, от която си вземаше захарни дражета, докато говореше.

Мао̀ предпочете да премълчи, че находчивата формула, с която той толкова много се гордееше сега, бе из мислена от Ангеран дьо Марини.

— Само че, сир братовчеде мой, с мен работата не стои точно така — възрази тя, — защото аз не съм властвуващ принц.

— Какво от това, щом аз упражнявам суверенната власт над вас! Ако има разногласие, то ще бъде отнесено до мен и аз ще го реша във ваша полза.

Мао̀ взе шепа дражета от купата.

— Много хубави, много са хубави… — рече тя с пълна уста, мъчейки се да печели време. — Не съм много лакома за сладки неща, но трябва да призная, че тези са чу десни.

— Милата ми Клеманс знае, че обичам да ги хрускам по всяко време, и винаги се грижи да има от тях в стаята й — каза Луи и се извърна към кралицата с изражение на съпруг, който иска да покаже пълното си щастие.

Клеманс вдигна очи от везмото и отвърна на усмивката му.

— И тъй, братовчедке, ще подпишете ли? Мао̀ тъкмо бе схрускала един захаросан бадем.

— Не, сир братовчеде мой, не мога да подпиша. Днес имаме във ваше лице един много добър крал и аз не се съмнявам, че вие ще постъпите така, както ми говорихте. Но вие няма да живеете вечно, а аз още по-малко от вас. Възможно е да дойдат след вас — дано бог даде колкото се може по-късно! — крале, които няма да съдят така справедливо. Аз съм принудена да мисля и за моите наследници и не мога да ги направя по-зависими от усмотрението на кралската власт, отколкото се полага.

Макар и облечен в подбрани изрази, отказът бе категоричен. Луи, който твърдеше, че ще се справи много по-лесно с графинята с личната си дипломация, отколкото на многолюдни заседания, бързо загуби търпение; засегната бе суетността му. Закрачи из стаята, повиши глас, удари с ръка върху някакъв шкаф; но като срещна погледа на Клеманс, се спря, изчерви се и се помъчи да запази кралското си достойнство.

В борбата на доводите Мао̀ беше по-силна от него.

— Поставете се на мое място, братовчеде — рече тя. — Вие ще имате наследник; бихте ли се съгласили да му оставите една орязана власт?

— Точно така, мадам, аз няма да му оставя орязана власт, нито спомена, че е имал слаб баща. А вие прекалявате с упорството си. Щом като продължавате да ми се противите, аз вземам Артоа под моя власт! Толкова. А вие запретвайте колкото искате ръкавите си, няма да ме уплашите. Отсега нататък вашето графство ще се управлява от мое име, от един от моите сеньори, когото аз ще назнача. Вие пък вече няма да имате право да се отдалечавате на повече от две левги от резиденциите, които ви определих. И повече не се вестявайте пред очите ми, защото никак няма да ми е приятно да ви виждам.

Ударът беше жесток и Мао̀ не го очакваше. Вироглавия наистина се беше коренно променил.

Нещастието не идва само. Отпратена тъй внезапно, Мао излезе от стаята на кралицата, държейки още едно драже в ръката си. Пъхна го машинално в устата си и го хрусна така свирепо, че си счупи един зъб.

Цяла седмица Мао̀ се въртеше в Конфлан като тигър в клетка. С широката си мъжка крачка сновеше постоянно от жилищните помещения, гледащи към Сена, до галериите около главния двор, от които над листака на венсенската гора се виждаха щандартите на кралската резиденция. Яростта й премина всякаква мярка, когато на 15 май Луи Х приведе в изпълнение заканата си и назначи за управител на Артоа маршала на Шампан Юг дьо Конфлан. В избора на този управител Мао̀ видя желание за присмех и върховна обида.

— Конфлан! Конфлан! Повтаряше тя. — Затварят ме в Конфлан и назначават Конфлан, за да ме ограбят.

На всичко отгоре счупеният зъб й причиняваше нетърпими болки; мястото се бе възпалило и подуло. Мао̀ въртеше безспир езика в устата си, не можеше да се сдържи да не разпалва болката.

Гнева си изливаше върху своите приближени; по вре ме на църковна служба удари плесница на метр Рьоние, псалт в параклиса й, задето гласът му бе изневерил. Джуджето Жано Лудетината се криеше в най-забутаните ъгли, щом я зърнеше отдалеч. Тя се нахвърляше, върху Тиери д’Ирсон, обвиняваше и него, и алчните му, роднини, че са причина за всичките й ядове; упрекваше дори дъщеря си Жана, задето не бе съумяла да разубеди мъжа си да не ходи на конклава.

— За какво ни е папа — крещеше тя, — когато ще ни вземат и ризата от гърба! Папата няма да ни върне Артоа.

Една сутрин се сопна на Беатрис:

— А ти не можеш нищо да направиш, нали? Бива те само да прибираш парите ми, да се труфиш с рокли и да си въртиш задника пред първия женкар! Да не си решила вече въобще да не ми помагаш?

— Но как, мадам… Нима каранфиловите зърна, които ви донесох, не облекчиха болките ви?

— Кой ти говори за зъба! Има друг по-голям, който трябва да се извади, и ти знаеш името му. Е да, когато е за любовно биле, веднага ще се размърдаш, ще хукнеш и ще намериш врачки! Но когато ми потрябва истинска услуга…

— Вие забравяте, мадам… Доста скоро забравихте, че аз накарах да упоят месир дьо Ногаре… и на какъв риск се изложих заради вас.

— Не забравям, не забравям. Но днес Ногаре ми се вижда дребна риба…

Въпреки че Мао̀ не се плашеше от мисълта за престъпление, беше й противно да назовава нещата с истинските им имена. Беатрис я познаваше добре и изпитваше известно злорадство, като я заставяше да говори без заобикалки. Гледайки я през дългите си черни мигли, придворната дама отговори с провлачения си, леко ироничен глас, който удължаваше думите в края им:

— Наистина ли, мадам?… Чак там горе ли желаете смъртта?

— А ти за какво мислиш, че си блъскам главата от седмица насам, глупачко такава? Какво смяташ, че ми остава да правя, освен да се моля от сутрин до вечер и от вечер до сутрин на бога Луи да падне от коня и да си строши врата или да се задави със сух орех и да пукне?

— Може би има и по-бързи средства, мадам…

— Тогава иди да ми ги намериш, знам, че за това те бива! О, все едно, на тоя крал не му е писано да доживее до старини; достатъчно е да го чуеш как кашля. Но на мен ми трябва да пукне още сега… Няма да има за нас покой, докато не го изпроводя до „Сен Дени“.

— Защото тогава монсеньор дьо Поатие ще стане може би регент на кралството… и ще ви върне Артоа…

— Това е то! Мила Беатрис, ти чудесно ме разбираш; но разбираш също, че това не е лека работа. Ах, да можеше някой да ми даде сигурна рецепта за избавление, няма да се скъпя със златото, уверявам те.

— Госпожа дьо Фериен знае много такива рецепти…

— С магии, топен восък и заклинания ли? За Луи казват, че бил вече омагьосван, а я го виж! Никога не е изглеждал по-здрав, отколкото тази пролет. Можеш да си помислиш, че се е обвързал с дявола.

— Ако е обвързан с дявола, може би не е голям грях да се изпрати в пъкъла… с подходящо приготвена храна.

— А как ще го направиш! Ще идеш и ще му кажеш: „Ето една хубава торта с френско грозде от братовчедка ви Мао̀, която тъй много ви обича!“ И той ще я заръфа със затворени очи… Трябва да знаеш, че от зимата насам, понеже внезапно се е уплашил от нещо, кара да опитват по три пъти ястията, които му поднасят, и че двама въоръжени щитоносци съпровождат блюдата му от готварницата до трапезата. О, колкото е лош, толкова е пъзлив!

Беатрис гледаше пред себе си и гладеше шията си с върха на пръстите.

— Разправят, че често се причестявал… а причастието се взема на доверие…

— За това всеки може лесно да се досети, та да го приема той на вяра. Самият капелан е под надзор; Матийо дьо Три носи винаги в себе си ключа на дарохранителницата. От него ли ще го вземеш?

— Ба, не се знае — рече Беатрис и се усмихна. — Кесията се носи под пояса… Но все пак е рисковано средство.

— Ако посегнем на него, дете мое, ударът трябва да е безпогрешен и никой да не може да разбере откъде е дошъл.

За миг двете се умълчаха.

— Завчера вие се оплаквахте — каза Беатрис, — че в горите ви са плъзнали елени и прегризвали младите фиданки… Не виждам нищо лошо да поискаме от Фериен добра отрова за стрели срещу елени… Кралят много обича дивечово месо.

— Да, разбира се, и целият двор ще се изпотръшка! О, за мен няма опасност, мен вече не ме канят там. Но ти повтарям, че всички блюда се проверяват, от слуги, преди да бъдат поднесени, и освен това ги докосват с рог от ликорна^[15]. Бързо ще открият от чия гора е дошъл еленът… Впрочем… едно е да имаш отровата, друго — да я употребиш. Сега засега накарай да я приготвят: да действува бързо и да не оставя следи… Беатрис, мисля, че онова пъстрото наметало, което носех за коронацията, много ти хареса, нали? Добре тогава, твое е!

— О, мадам, мадам… Каква добра душа имате…

И Беатрис прегърна Мао̀.

— Ох, зъба ми! — извика графинята и се хвана за бузата си. — Като си помисля, че го счупих с драже, поднесено ми от Луи…

Тя тутакси се сепна и сивите й очи заискряха изпод веждите.

— Хм, дражетата… — промълви тя. — Добре, добре, Беатрис, потърси тази отрова, като кажеш, че е за елените ми. Мисля, че ще ни свърши работа.