Морис Дрюон
Отровите на короната (19)

V. СРЕДНОЩНА СВАТБА

Два дни по-късно Гучо се отправи отново за Нофл, придружен от италианския монах, който трябваше да предаде посланието на монсеньор Робер на съюзниците в Артоа. Щедро възнаграден, отец Виченцо се бе охотно съгласил на това отклонение, за да направи на Толомей две услуги вместо една.

За странствуващия духовник, натоварен от ордена си да снове по пътищата между Франция и Италия, това не беше първото приключение от този род. А и банкерът бе поразкрасил истината и бе представил затрудненията на своя племенник в доста драматична светлина. Гучо бил прелъстил някакво младо момиче и извършил с него греха на плътта, но Толомей не желаел двете деца да живеят повече в това греховно състояние. Трябвало обаче да се действува предпазливо и в тайна, за да не събудят подозренията на семейството…

Гучо и монахът пристигнаха вече по тъмно в дома на Кресе. Госпожа Елиабел и децата й тъкмо се готвеха да си лягат.

Младият ломбардец ги помоли да ги приемат в дома си, като се извини, че не носел у себе си ключовете за квартирата в Нофл, че чиновниците му били в Монфор, а трябвало да намери някъде подслон за този божи човек, донесъл му известия от Тоскана. Тъй като Гучо бе вече нощувал няколко пъти в Кресе, и то по настояване на самите домакини, молбата му не ги изненада много; семейството се постара да го посрещне прилично.

— Отец Виченцо и аз ще спим в една стая — рече Гучо.

Отец Виченцо имаше закръглено лице, което внушаваше не по-малко доверие от расото му; освен това говореше само италиански и това му спестяваше задължението да отговаря на каквито и да било въпроси.

По време на скромната вечеря, поднесена на пътниците, не бе спомената нито дума за мнимия годеж на Мари с далечния й роднина; като че ли всички се стараеха да избягват този въпрос.

Мари не смееше да погледне Гучо, но когато веднъж мина покрай него, младият мъж се възползува от случая, за да й пошепне:

— Тази нощ не заспивайте и бъдете готова да излезете.

Когато се разделяха, отец Виченцо каза на Гучо няколко думи, неразбираеми за Кресе, в които се спомена ваше за chiave и capella.

— Отец Виченцо пита — преведе Гучо — дали можете да му дадете ключа на параклиса, защото трябва да тръгне много рано сутринта и би желал да отслужи литургия преди това.

— Не иска ли — отвърна господарката — някой от синовете ми да му помогне при службата.

Гучо се възпротиви. Отец Виченцо щял наистина да стане много рано, още преди зазоряване, и настоявал да не безпокои никого. Но за Гучо щяло да бъде и дълг, и чест да му помага.

Тогава госпожа Елиабел даде на монаха свещ, ключа на параклиса и ключа на дарохранителницата; сетне се разделиха.

— Наистина мисля, че не преценихме както трябва тоя Гучо; виж с какво уважение се отнася към религията — каза Пиер дьо Кресе на брат си, когато двамата се отправиха към стаите си в лявото крило на къщата.

Госпожа Елиабел заемаше господарската стая в приземието. Мари пък спеше в междинния етаж на квадратната кула, през която се отиваше в стаите за гости.

Когато се прибраха в отредената им стая, отец Виченцо покани Гучо да се изповяда. И тогава Гучо изведнъж си спомни за всички странни ходове на съдбата, които го бяха довели него, малкия сиенец, роден в един от най-богатите дворци на родния му град, тук, в някакво село на Ил дьо Франс, за да коленичи на скърцащия под и да излее душата си пред един перуджински монах, когото почти не познаваше, та да може да се венчае посред нощ с риск на живота си, ако го откриеха, за дъщерята на беден благородник. Само ускореното биене на сърцето му напомняше, че именно на него, Гучо, се бе случило всичко това.

Към полунощ, когато целият дом бе потънал в тишина, Гучо и монахът излязоха на пръсти от стаята си. Младият мъж потропа леко на вратата на Мари; младото момиче тутакси излезе. Без да продума дума, Гучо я хвана за ръка; тримата се спуснаха по витата стълба и излязоха на открито през кухните.

— Я вижте, Мари — прошепна Гучо, — има звезди… Отецът ще ни венчае.

Мари не прояви нито изненада, нито колебание. Преди три дни, в ябълковата градина, Гучо й бе обещал, че ще се върне скоро, и наистина се бе върнал; обещал й бе да се ожени за нея и сега щеше да го направи. Подробностите не я интересуваха; тя му се бе покорила напълно, всецяло.

Някакво куче изръмжа, но като позна Мари, замлъкна. Нощта беше мразовита, но нито Гучо, нито Мари усещаха студа.

Влязоха в параклиса. Отец Виченцо запали свещта на мъничкия светилник, който гореше над олтара. Въпреки че никой не можеше да ги чуе, продължаваха да говорят шепнешком. Монахът попита дали годеницата се е изповядала. Тя отговори, че е сторила това предния ден, и отец Виченцо й даде опрощение за греховете, които би могла да направи оттогава.

Няколко минути по-късно бяха изречени две сподавени „да“ и племенникът на главния капитан на ломбардците в Париж и госпожица дьо Кресе бяха венчани пред бога, макар и не пред хората.

— Бих искал да можех да ви предложа по-богата сватба — промълви Гучо.

— За мен, любими, не може да има по-хубава от тази — отвърна Мари, — защото тя ме свърза с вас.

Върнаха се безпрепятствено в къщата и се изкачиха по стълбата. Когато стигнаха до средния етаж, отец Виченцо хвана Гучо за раменете и го побутна леко към стаята на Мари…

Бяха минали близо две години, откакто Мари бе обикнала Гучо. От близо две години тя бе мислила само за него и живееше само с надеждата, че един ден ще му принадлежи. Сега, когато съвестта й беше успокоена и страхът от вечни мъки прогонен, вече нищо не я заставяше да сдържа страстта си.

Болките на девиците в момента на свързването на плътта се дължат по-често на страх, отколкото на самото тяло. Мари имаше влечение към любовта, преди още да я познава; тя му се отдаде свободно, без задръжки, замаяна от щастие. Гучо пък, макар едва деветнадесетгодишен, имаше вече достатъчно опит, за да избегне несръчното бързане. Тази нощ той направи от Мари щастлива жена и тъй като в любовта човек получава толкова повече, колкото повече дава, сам той бе на върха на блаженството.

Към четири часа монахът дойде да ги събуди и Гучо се прибра в стаята си. Сетне отец Виченцо слезе доста шумно по стълбите, мина през параклиса, изведе мулето си от конюшнята и се изгуби в нощта.

На развиделяване госпожа Елиабел открехна вратата на стаята за гости и хвърли поглед вътре. Гучо спеше дълбоко и дишаше равномерно, черните му коси се бяха разпилели върху възглавницата, а лицето му изглеждаше кротко като на дете.

„Ах, хубавичкото ми момче!“ — си рече госпожа Елиабел и въздъхна.