Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прокълнатите крале (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Poisons de la couronne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

МОРИС ДРЮОН

ОТРОВИТЕ НА КОРОНАТА

Прокълнатите крале. Книга трета

Първо издание

Преводач НИКОЛА ГЕОРГИЕВ, 1982 г.

Редактор МАНОН ДРАГОСТИНОВА

Излязла от печат на 30.III.1982 г.

Издателство на Отечествения фронт, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

IV. ПРИЯТЕЛСТВОТО НА ЕДНА ПРИСЛУЖНИЦА

Минаха няколко седмици, почти спокойни за Артоа. Представителите на враждебните партии се срещнаха в Арас, сетне в Компиен и кралят обеща да издаде помирителното си решение преди Коледа. За известно време умиротворени, съюзниците се прибраха в мрачните си замъци.

Полята бяха тъмни и пусти, овцете блееха, сгушили се в ъглите на кошарите. Мъглявите декемврийски утрини приличаха на дименето на сурово дърво.

В заобиколения от гори дворец Венсен кралица Клеманс позна френската зима.

Следобед кралицата бродираше. Беше започнала голямо олтарно покривало с изображение на рая. Праведниците се разхождаха под равно синьо небе сред лимонови и портокалови дървета — рай, който много напомняше неаполските градини.

„Не ставаш кралица, за да бъдеш щастлива“ — си мислеше често Клеманс, като си повтаряше думите на своята баба Мария Унгарска. Всъщност не можеше да се каже, че беше нещастна; нямаше никакви причини да се чувствува нещастна. „Много греша — си казваше тя, — дето не благодаря всеки миг на твореца за всичко, което ми е дал.“ И все пак не можеше да си обясни тази умора, тъгата, скуката, които ден след ден тегнеха все повече върху нея.

Нима не беше заобиколена с внимание и грижи от всички страни? Седем придворни дами, подбрани из между най-благородните жени на кралството, и безброй прислужници се редуваха край нея, за да изпълняват и най-дребните й желания, да предугаждат и най-малкия и жест, да носят молитвеника й, да приготвят иглата й, да държат огледалото, да я загръщат с наметало, щом стане малко по-хладно…

Няколко конни куриери имаха за единствена задача да препускат между Неапол и Венсен, за да пренасят писмата, които тя си пишеше със своята баба, с чичо си крал Роберт и с всичките си роднини.

Клеманс имаше на разположение четири бели яздитни кобили със сребърни юзди и копринени поводи, из тъкани от златни нишки, а за по-дългите пътувания бе получила голяма колесница, толкова красива и пищна с пламтящите си като слънца колела, че редом с нея каретата на графиня Мао̀ приличаше на кола за сено. Не беше ли Луи най-добрият съпруг на земята? Когато при едно посещение във Венсен Клеманс заяви, че дворецът й харесва и че с удоволствие би живяла в него, Луи тутакси реши да установи резиденцията си там. Много дворяни последваха примера на краля и се настаниха в околностите. И Клеманс, която не бе имала никакво понятие какво представлява зимата във Венсен, сега не смееше да признае, че би предпочела да се прибере в Париж.

Кралят наистина я отрупваше с любезности и внимание. Не минаваше ден, без да й донесе нов подарък.

— Искам, скъпа моя — говореше той, — да бъдете най-добре гледаната жена на света.

Но бяха ли й нужни наистина трите златни корони, едната инкрустирана с десет големи розови рубина, другата — с четири големи смарагда, шестнадесет малки и осемдесет перли, а третата — пак с перли, смарагди и рубини?

За нейната трапеза Луи купи дванадесет сребърни купи с позлата и емайл, украсени с гербовете на Франция и Унгария. А понеже беше дълбоко религиозна и той много се възхищаваше от набожността й, подари й една мощехранителница на стойност осемстотин ливри, която съдържаше късче от истинския Христов кръст. Клеманс би обезсърчила голямата му добронамереност, ако кажеше на мъжа си, че молитвите могат спокойно да се произнасят и в някоя градина и че най-хубавата дарохранителница на света, пред която бледнее цялото изкуство на златарите и всичкото богатство на кралете, е слънцето, грейнало сред синьото небе над морската шир.

Предишния месец Луи й бе направил дарение на земи, които тя щеше да отиде да види при по-хубаво време — замъците и именията Меньовил, Ебекур, Сен Дени дьо Ферман, Вард и Данпиер, горите на Лион и Бре[14].

— Защо, добри ми господарю — го бе попитала тя, — се лишавате от толкова блага в моя полза, щом като, тъй или иначе, аз съм само ваша слугиня й мога да ги ползувам само чрез вас.

— Не се лишавам от нищо — бе отвърнал Луи. — Всички тези имоти принадлежаха на Марини, от когото ги конфискувах с присъда, и сега мога да разполагам с тях, както ми е угодно.

Макар да й беше противна мисълта, че наследява имотите на един обесен, нима можеше да ги откаже, когато те й бяха поднесени като дар на любовта, когато кралят държеше да прогласи тази любов в самата грамота на дарението — „за жизнерадостната и мила дружба, с която смирено и любезно ни дарява Клеманс…“?

Освен това той й приписа в собственост дворците Корбей и Фонтенбло. Като че ли всяка нощ, която той прекарваше с нея, трябваше да й носи нов замък. Да, без съмнение, месир Луи много я обичаше. В нейно присъствие той никога не проявяваше сприхавия си нрав и тя не проумяваше защо му бяха дали прякора „Вироглавия“. Между тях никога не избухваше кавга, никога не се стигаше до грубости. Бог наистина й бе дал добър съпруг.

И въпреки всичко Клеманс скучаеше и въздишаше, като изтегляше златните нишки от бродираните лимони.

Напразно се бе помъчила да прояви някакъв интерес към работите на Артоа, за който Луи понякога си говореше съвсем сам пред нея, крачейки из стаята.

Плашеше се от грубите задявки на Робер д’Артоа и от начина, по който й викаше „братовчедке!“, сякаш подвикваше на хайка кучета; за нея този мъж си оставаше преди всичко удушвач на лисици. Дразнеше я монсеньор дьо Валоа, който често й говореше:

— Е, племенничко моя, кога ще дарите кралството с наследник?

— Когато бог поиска, чичо — отговаряше тя кротко.

Всъщност тук тя нямаше приятели. Тъй като беше проницателна и лишена от суетност, долавяше корист в чувствата, които й засвидетелствуваха. Вече разбираше, че кралете никога не са обичани заради самите тях, че хората, които коленичат в нозете им, винаги търсят на килима някоя троха от властта.

„Не ставаш кралица, за да си щастлива; възможно е дори тъкмо защото си кралица, да не можеш да бъдеш щастлива“ — си повтаряше Клеманс същия следобед, когато монсеньор дьо Валоа с обичайната си припряна стъпка влезе при нея й каза:

— Племеннице моя, нося ви вест, която много ще развълнува двора. Етърва ви мадам дьо Поатие е бременна. Акушерките го потвърдиха отзарана.

— Много се радвам за мадам дьо Поатие — отвърна Клеманс.

— Тя ще ви бъде благодарна — продължи Шарл дьо Валоа, — защото не на друг, а на вас дължи положението, в което се намира сега. Ако не бяхте поискала помилването й в деня на сватбата, много се съмнявам, че Луи би й простил тъй скоро.

— Значи, бог ми показва, че съм сторила добре, щом като благославя този брак.

— Както изглежда, бог не бърза толкова да благослови вашия. Кога най-после ще се решите, племеннице моя, да последвате примера на етърва си? Жалко е наистина, че тя ще ви изпревари. Хайде, Клеманс, искам да ви поговоря като баща. Знаете, че не обичам да го усуквам, когато имам да кажа нещо… Добре ли изпълнява Луи задълженията спрямо вас?

— Луи е толкова внимателен към мен, колкото въобще може да бъде един съпруг.

— Чуйте, племеннице, разберете ме добре; имам пред вид неговите задължения като съпруг-християнин — неговите плътски задължения, ако предпочитате.

Руменина обля челото на Клеманс.

— Не виждам — смотолеви тя, — че Луи би могъл да бъде упрекнат за нещо в това отношение. Та аз съм омъжена едва от пет месеца и не мисля, че има вече повод да се тревожите.

— Но, кажете, удостоява ли той редовно леглото ви?

— Почти всяка нощ, чичо, ако именно това държите да узнаете; а когато го пожелае, какво мога да бъда повече аз от негова слугиня.

— Добре, добре, да се надяваме — рече Шарл дьо Валоа. — Но трябва да разберете, племеннице моя, че не друг, а аз уредих този брак; не бих искал да ме корят за лош избор.

За пръв път Клеманс усети прилив на гняв. Тя отмахна бродерията си, стана от стола и с глас, в който можеше да се долови тонът на старата кралица Мария, каза:

— Вие като че ли забравяте, месир чичо мой, че баба ми е дала живот на тринадесет деца и че майка ми Клеманс Хабсбургска имаше вече три, когато умря почти в тази възраст, в която съм аз сега. Леля ми Маргьорит, вашата първа съпруга, не ви е дала повод да се оплаквате, доколкото знам. Жените от нашия род са плодовити и го доказват в не едно кралство. Ако има някаква пречка да се осъществи вашето пожелание, тя няма да е от моята кръв. И по този въпрос, месир, достатъчно говорихме за днес, а и завинаги.

Сетне се оттегли в стаята си и не позволи на никоя от придворните да я последва.

В тази стая два часа по-късно първата камериерка Йодлин влязла, за да приготви леглото, я завари седнала до прозореца, зад който вече се бе спуснала нощта.

— Как може, мадам — възкликна тя, — оставили са ви без светлина! Ще повикам веднага!

— Не, не, не искам никого — рече беззвучно Клеманс. Камериерката разрови гаснещия огън, пъхна в жарта един насмолен клон и запали с него свещта, набучена на железен светилник.

— О, мадам, та вие плачете? — каза тя. — Да не би някой да ви е наскърбил?

Кралицата изтри очи.

— Лошо чувство измъчва душата ми — каза отривисто тя. — Аз ревнувам.

Йодлин я погледна изненадана.

— Вие да ревнувате, мадам,? Но каква причина може да имате за ревност? Съвсем сигурна съм, че нашият господар сир Луи не ви мами, нито дори е помислял за това.

— Ревнувам мадам дьо Поатие — подзе Клеманс. — Завиждам й, задето ще има дете, а аз не очаквам. О, аз много се радвам за нея наистина; но не знаех, че от щастието на друг може тъй силно да те заболи.

— Наистина, мадам, от него може силно да боли — от чуждото щастие!

Йодлин изрече това някак особено, не като прислужница, която се съгласява с думите на господарката си, а като жена, която е преживяла същата мъка и я разбира. Това не убягна на Клеманс.

— И ти ли нямаш деца? — я попита тя.

— Напротив, мадам, напротив, имам дъщеричка, която носи моето име и скоро навърши десет години.

После се обърна и се засуети около леглото, като сне покривките от брокат и катерича кожа.

— Отдавна ли си камериерка в този замък? — продължи Клеманс.

— От пролетта, тъкмо преди да дойдете вие. Дотогава бях в градския дворец, където се грижех за бельото на нашия сир Луи, а преди него съм вършила това десет години за неговия баща, крал Филип.

Настъпи мълчание; чуваше се само как ръката на жената отупва възглавниците.

„Тя сигурно знае всички тайни на този дом… и на неговите спални — си каза кралицата. — Но не, няма да я питам за нищо, не искам да я разпитвам. Лошо е да се насърчават слугите да приказват… Това е недостойно за мен.“

Но кой друг можеше да я осведоми, ако не една слугиня, ако не едно от тези същества, които споделят личния живот на кралете, без да делят с тях властта? Тя никога не би посмяла да зададе на някой от членовете на кралското семейство въпроса, който пареше мисълта й след разговора с Шарл дьо Валоа; пък и щяха ли да й дадат искрен отговор? Всъщност нямаше доверие в никоя от високопоставените дами при двора, защото никоя не й беше истинска приятелка. Клеманс се чувствуваше като чужденка, която ласкаят с празни комплименти, но знаеше, че я наблюдават и дебнат, че никой не би й простил и най-малката грешка. Затова можеше да се отпусне само пред прислужниците. Йодлин й вдъхваше особено доверие. С прямия си поглед и безизкуствено държане, със старателните си и спокойни движения първата камериерка проявяваше от ден на ден по-голямо внимание към нея, но го правеше незабележимо, без показност.

Клеманс се реши.

— Вярно ли е — запита тя, — че малката Наварска принцеса, която държат далеч от двора и която съм видяла само веднъж, не е дете на моя съпруг?

В същото време си помисли:

„Не трябваше ли по-рано да бъде известена за всички тайни на тази корона. Баба ми е трябвало да се осведоми по-добре; всъщност ме подтикнаха към този брак, без да знаят много неща.“

— Какво да ви кажа, мадам… — отвърна Йодлин и продължи да оправя възглавниците, сякаш въпросът не я бе изненадал кой знае колко много, — мисля, че никой не знае това, нито дори нашият сир Луи. Всеки говори каквото му изнася; тези, които твърдят, че Наварската принцеса е дъщеря на краля, имат интерес да говорят така, а също и онези, която я смятат за незаконнородена. Има и такива, като монсеньор дьо Валоа, които менят мненията си според случая, и то за нещо, за което може да има само една истина. Единственият човек, който можеше да каже нещо със сигурност — нейно величество Маргьорит Бургундска, сега лежи с натъпкана с пръст уста…

Йодлин замлъкна и погледна кралицата.

— Вие се безпокоите, мадам, да не би нашия сир кралят…

Пак се спря, но Клеманс я насърчи с поглед.

— Успокойте се, мадам — рече Йодлин — монсеньор Луи не е възпрепятствуван да има наследник, както твърдят злите езици в кралството, а и при двора.

— Знае ли се… — промълви Клеманс.

— Аз го знам — отговори бавно Йодлин — и са взети всички мерки да бъда единствената, която знам.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа истината, мадам, защото и аз си имам една тежка тайна. Сигурно би било редно още да мълча… Но няма да оскърбя дама като вас, от такова високо потекло и толкова великодушна, ако ви призная, че моята дъщеря е от монсеньор Луи.

Кралицата гледаше Йодлин с безмерно изумление. Това, че Луи бе имал друга съпруга преди нея, не бе поставяло никога особени проблеми пред нея. Като всички принцове и Луи бе оженен съобразно с интересите на държавата. Скандал, затвор и накрая смъртта го бяха разделили от невярната съпруга. Клеманс не се интересуваше от интимния живот или от тайните разногласия на съпрузите. Нито любопитство, нито каквито и да било представи занимаваха мисълта й. Но ето че любовта, извънбрачната любов се бе изправила пред нея в лицето на тази хубава румена, руса жена в разцвета на тридесетте; едва сега въображението на Клеманс заработи…

Йодлин изтълкува мълчанието на кралицата като порицание.

— Не аз го поисках, мадам, уверявам ви; той настоя за това с цялата си власт. И после, беше толкова млад, не беше никак придирчив. Една знатна дама сигурно би го смутила.

С ръка Клеманс й даде знак, че не желае по-нататъшни обяснения.

— Искам да видя дъщеря ти.

Върху лицето на камериерката се изписа уплаха.

— Вие можете да я видите, мадам, разбира се, че можете, тъй като сте кралица. Но ви моля да не го правите, защото тогава ще се разбере, че съм ви казала всичко. Тя толкова прилича на баща си, че монсеньор Луи от страх да не би видът й да ви причини болка, нареди да я пратят в манастир току преди да пристигнете. Аз ходя да я виждам само веднъж в месеца и щом стане на възраст, ще я покалугерят.

Първите реакции на Клеманс бяха винаги продиктувани от великодушие.

— Но защо — рече полугласно тя, — защо е всичко това? Как са могли да помислят, че такова нещо ще ми хареса. И с какви жени са свикнали френските князе? Значи заради мен, бедна ми Йодлин, са ти отнели дъщеричката! Моля те, много те моля да ми простиш.

— О, мадам — отвърна Йодлин, — добре зная, че не вие сте причината за това.

— Аз не съм причината, но е направено заради мен — отвърна замислена Клеманс. — Всеки от нас носи вина не само за лошите си дела, но и за всичкото зло, което е… причинил, макар и несъзнателно.

— А мен самата, мадам — подзе отново Йодлин, — която бях първа камериерка в двореца, мен монсеньор Луи ме прати тук, във Венсен, на по-ниска служба, отколкото имах в Париж. Никой не може да възразява срещу волята на краля, но това е наистина малка благодарност за мълчанието, което запазих. Монсеньор Луи сигурно е искал да скрие и мен, но не е допускал, че вие ще предпочетете този дом сред горите пред големия дворец в столицата.

Веднъж започнала да излива сърцето си, тя вече не можеше да спре.

— Сега мога да ви призная — продължи Йодлин, — че когато пристигнахте тук, бях готова да ви служа само по задължение, но не и по желание. Само една толкова благородна дама като вас, тъй добра по сърце, както сте красива на лице, можеше да ме накара да ви обикна. Та вие съвсем не знаете колко ви обичат простите хора; би трябвало да чуете какво се говори за кралицата в кухните, в конюшните, в пералните! Там, мадам, вие имате предани души, много по-предани, отколкото сред големите барони. Вие спечелихте сърцата на всички ни, дори моето, което беше заключено за вас; сега нямате по-предана слугиня от мен — завърши Йодлин, като хвана ръката на кралицата, за да я целуне.

— Твоята дъщеря ще ти бъде върната — каза Клеманс — и аз ще я закрилям. Ще говоря за това на краля.

— Недейте, мадам, моля ви — извика Йодлин.

— Кралят ме отрупва с подаръци, които не желая; защо да не ми направи един, който да ми е по сърце!

— Не, не, моля ви се от душа, не го правете — повтори Йодлин. — Предпочитам да видя дъщеря си под калугерска забрадка, отколкото зарита под земята.

За пръв път от началото на разговора Клеманс се усмихна, почти се засмя.

— Нима хората като теб във Франция толкова се страхуват от краля? Или пък все още тегне над вас спомена за крал Филип, за когото казват, че бил без милост.

Ако Йодлин хранеше искрена обич към кралицата, не по-малка беше неприязънта й към Вироглавия; сега й се представяше удобен случай да удовлетвори и двете чувства.

— Вие още не познавате монсеньор Луи такъв, какъвто всички го знаят тук; той още не ви е показал опакото на нрава си. Никой не е забравил — каза тя, като сниши глас, — че нашият сир Луи накара да изтезават прислужниците в дома му след процеса на мадам Маргьорит и че под кулата Нел бяха измъкнати осем трупа, съвсем осакатени и обезобразени. Да не мислите, че са били бутнати там случайно? Не бих искала да ни бутнат случайно и нас там, мен и дъщеря ми.

— Това са злословия, разпространявани от враговете на краля…

Но едва изрекла тези думи, Клеманс си спомни за намеците на кардинал Дюез в Авиньон.

„Нима съм се омъжила за кръвожадник?“ — помисли си тя.

— Съжалявам, ако съм казала повече, отколкото трябва — подзе отново Йодлин. — Дано бог даде да не научите нищо по-лошо от това и нека голямата ви доброта ви остави а неведение.

— Какво е това по-лошо, което бих могла да науча?… Свързано ли е то със смъртта на мадам Маргьорит…?

Йодлин повдигна тъжно рамене.

— Вие сте единствената в двора, мадам, която все още се съмнява в това. Ако още не са ви осведомили, то е защото някои чакат удобен момент може би, за да ви сторят по-голямо зло. Той накара да я удушат, това се знае. Около замъка Гайар всички го знаят… Но когато ви опознае човек, накрая не може да не се съгласи с краля.

— Боже мой, боже мой, нима е възможно…нима е възможно да е убил, за да се ожени за мен! — изхлипа Клеманс и закри лицето си с ръце.

— О, недейте плака пак, мадам — каза Йодлин. — Скоро ще стане време за вечеря, а не можете да се явите в този вид. Трябва да освежа лицето ви.

Тя отиде да вземе леген с прясна вода и огледало, притисна влажна кърпа о страните на кралицата, оправи една къдрица, която се беше разчорлила. В движенията й имаше особена мекота, някаква закриляща нежност.

За миг лицата на двете жени се появиха едно до друго в огледалото, две лица със същия светъл, златист тен, със същите големи сини очи.

— Знаеш ли, че си приличаме — каза кралицата.

— Това са най-хубавите думи, които са ми казвали, и много бих искала да беше така — отвърна Йодлин.

И тъй като бяха дълбоко развълнувани и усещаха еднаква потребност от приятелска ласка, в един и същ порив на нежност двете се прегърнаха за един кратък миг.

Бележки

[14] Имуществата на Клеманс Унгарска в земи и накити, придобити в по-голямата си част като дарения от Луи Х, били огромни. По време на краткотрайния си брак Клеманс Унгарска получила в дар четиринадесет замъка, между които и някои от най-големите кралски резиденции.