Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прокълнатите крале (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Poisons de la couronne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

МОРИС ДРЮОН

ОТРОВИТЕ НА КОРОНАТА

Прокълнатите крале. Книга трета

Първо издание

Преводач НИКОЛА ГЕОРГИЕВ, 1982 г.

Редактор МАНОН ДРАГОСТИНОВА

Излязла от печат на 30.III.1982 г.

Издателство на Отечествения фронт, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

VI. КАЛНИЯТ ПОХОД

В кралската шатра — огромна палатка, извезана цялата с лилии, макар че и в нея шляпаха в кал, както навсякъде другаде — Луи Х, заобиколен от по-младия си брат Шарл, неотдавна провъзгласен за граф на Марш, от чичо си граф Валоа и канцлера Етиен дьо Морне, слушаше конетабъла Гоше дьо Шатийон, който описваше положението на армията. В доклада му нямаше нищо насърчително.

Шатийон, граф на Порсиан и сир на Кревкьор, беше конетабъл от 1284 година, тоест от самото начало на царуването на Филип Хубави. Беше преживял съкрушителното поражение при Куртре, победата при Монз-ан-Певел и много други сражения по тази винаги застрашена северна граница, където сега идваше за шести път. Шестдесет и пет годишен, среден на ръст, той имаше яка, набита фигура, която не се смаляваше нито от годините, нито от умората. С набраздения си врат, който се подаваше из бронята, с полупритворените клепачи, а и с навика да върти главата си бавно отдясно наляво, приличаше на костенурка. Изглеждаше муден, защото беше разсъдлив. Физическата сила и храбростта му в бой внушаваха не по-малко уважение, отколкото способности му на стратег и пълководец. Беше воювал твърде много, за да обича още войната, и за него тя беше вече само политическа необходимост; говореше прямо, без заобикалки и не се залъгваше с пустословно перчене.

— Сир — каза той, — храните и припасите вече не достигат до войската, колите са затънали в мочурища на шест левги оттук, впряговете се чупят, когато се мъчат да ги измъкнат. Хората почват да роптаят от глад и гняв, баниерите, които все още имат какво да ядат, трябва да бранят припасите си от съседите; преди малко стрелците от Шампан и от Перш стигнаха до бой и само това оставаше, нашите войници да се сбият помежду си преди още да са излезли срещу противника. Ще бъда принуден да беся, а това никак не обичам. Все едно, стърчащите бесилки няма да заситят стомасите. Вече имаме толкова много болни, че лекарите-бръснари не могат да насмогнат, и както върви, скоро ще се отвори голяма работа за свещениците. Така е вече четири дни, а няма изгледи времето да се подобри. Още два дни и ще настъпи истински глад, и тогава никой няма да може да възпре хората да не дезертират, за да дирят храна. Всичко плесенясва, гние, ръждясва…

И за доказателство той разтърси късата си металическа наметка със струящата се от нея вода, която бе снел от раменете си на влизане.

Кралят крачеше в кръг, нервен, неспокоен, възбуден. Отвън се чуха крясъци и плющене на камшици.

— Да спрат тази врява там — извика Вироглавия, — вече не можем да чуем думата си!

Един щитоносец повдигна платнената врата на шатрата. Дъждът продължаваше да вали пороен и пред входа на палатката се беше спуснала сякаш втора завеса. Тридесетина коня, затънали в калта до над глезените, бяха впрегнати за огромна бъчва, която не можеха да помръднат.

— Къде носите това вино? — попита кралят коларите, които газеха из тинята.

— На монсеньор д’Артоа, сир — отвърна един от тях.

Вироглавия ги стрелна с големите си, изпъкнали очи, поклати глава и се обърна, без да продума.

— Та за какво говорех, сир? — подзе отново Гоше. — Днес може би ще имаме какво да пием, но за утре не разчитайте вече… Да, да, трябваше по-настойчиво да ви помоля да се вслушате в съвета ми. Аз бях на мнение, че трябва да спрем по-рано и да се установим на някое възвишение, вместо да затъваме в това мочурище. Монсеньор дьо Валоа и самият вие настояхте да продължим. Боях се да не ме вземат за страхливец и да не ме упрекнат заради възрастта им, ако попреча на армията да върви напред. Но сгреших.

Шарл дьо Валоа се канеше да възрази, когато кралят попита:

А фламандците?

Те са отсреща, от другата страна на реката, също тъй многобройни като нас и не ще да са на по-добър хал, мисля, но са по-близко до продоволствието си, а им помагат и хората от техните селища. Дори утре водата да спадне, ще са по-добре подготвени да ни нападнат, отколкото ние тях.

Шарл дьо Валоа повдигна рамене.

— Хайде, хайде, Гоше, дъждът ви разваля настроението — рече той. — Кого искате да убедите, че една хубава кавалерийска атака няма да обърне в бяг тази паплач от тъкачи? Тръгнем ли срещу тях с нашата стена от брони и гора от копия, ще се пръснат като палци.

Макар и целият покрит с кал, графът изглеждаше величествен със злато везаната си копринена туника, надяната върху ризницата; наистина приличаше повече на крал от самия крал. Роднина на всички той беше сроден и с конетабъла, тъй като третата му жена беше от рода Шатийон.

— Познава се, Шарл — отговори Гоше, — че не сте били при Куртре преди тринадесет години. По това време воювахте из Италия за папата. Аз пък видях как тази паплач от тъкачи, както ги наричате, срази нашите рицари, които бяха премного избързали, как ги сваляше от седлата им и ги съсичаше с ножове в доспехите им, без да си прави труд да взема пленници.

— Тогава излиза, че е станало така, защото ме е нямало мен — рече Валоа с онзи самонадеян тон, който беше присъщ само нему. — Този път аз съм тук.

Канцлерът Морне пошепна на ухото на младия граф дьо ла Марш:

— Малко остава да пламне искрата между вашия чичо и конетабъла; озоват ли се някъде заедно, обзема ги гняв само щом се видят.

— Тоя дъжд, тоя дъжд! — процеди яростно Луи Х. — Винаги ли всичко ще бъде против мен?

Несигурно здраве, баща, чийто леден авторитет го бе смразявал цели двадесет и пет години, невярна и опозорила го съпруга, враждебно настроени министри, празна хазна, размирни васали, глад и недоимък още през първата зима на царуването му, буря, която насмалко не бе погубила новата му съпруга… Под какъв страхотен раздор на планетите, премълчан от астролозите, се беше родил, та злата съдба го преследваше при всяко решение, при всяко начинание, и накрая трябваше да бъде победен не дори в бой, достойно, а от водата, от калта, в която бе затънала войската му?

В този миг му съобщиха за пристигането на делегация на шампанските барони, предвождани от рицаря Етиен дьо Сен Фал, които искаха ревизия на хартата, дадена им през май. Кампаниите заплашваха, че ще напуснат армията, ако не получат незабавно удовлетворение.

— Добре са избрали деня, няма що! — извика кралят.

— Изтървеш ли веднъж нишката — рече Гоше, като въртеше главата си като костенурка, — трябва да си готов да размотаеш цялото кълбо…

Всяка баниера в армията си имаше свой облик и той се определяше колкото от провинцията, от която произхождаше, толкова и от личността на нейния началник. В баниерата на граф дьо Поатие цареше строга дисциплина; палатките бяха подредени по прави линии, пътеките между тях разчистени и посипани с пясък, доколкото това беше възможно, часовите поставени на равни разстояния; на войниците не липсваше или все още не липсваше храна. Когато колите бяха започнали да затъват в калта, Поатие заповяда да се разпределят хранителните припаси и да се натоварят с тях пешаците. Отначало роптаеха, но сега благославяха монсеньор Филип. Колкото Поатие обичаше реда, толкова обичаше и удобствата. Стотина оръженосци трябваше да изкопаят ровове за оттичане на водата, преди да разгънат шатрата му върху подложка от дървени трупчета, на която можеше да се живее почти на сухо. В шатрата, едва ли не тъй богата и обширна като кралската, имаше няколко помещения, разделени от стенни килими.

В същия час, когато брат му фучеше срещу делегацията от Шампан, Филип дьо Поатие седеше на походното си кресло, поставил на досег от себе си меча, щита и шлема, и разговаряше спокойно с първите си командири.

Обръщайки се към един от рицарите-бакалаври в свитата си, той попита:

— Берон, прочетохте ли, както ви бях помолил, книгата на оня флорентинска…

— Данте дени Алигиери…

Същият… който пишел тъй лошо за моето семейство, както ми разправят. Той бил много покровителстван от Шарл Артел Унгарски, бащата на принцеса Клеманс, която скоро ще ни дойде за кралица. Бих искал да знам за какво се разказва в книгата му.

— Прочетох я, монсеньор, прочетох я — отвърна Адам Берон. — Тоя есер Данте си представя в началото на своята комедия, че на тридесет и пет годишна възраст се е залутал в мрачен лес, където пътя му препречвали страшни зверове, и тогава есер Данте разбира, че е попаднал извън света на живите…

Бароните около граф дьо Поатие се спогледаха изумени. Братът на краля винаги щеше да ги изненадва. Ето че сред бойния лагер и в тежкото положение, в което бяха изпаднали, изведнъж му бе хрумнало да се занимава с поезия, сякаш се намираше край огнището у дома си в Париж. Само граф д’Еврьо, който добре познаваше племенника си и го ценеше все по-високо с всеки изминал ден, откакто се намираше под неговите заповеди, прозря скритото му намерение. „Филип се старае да отвлече своите рицари от пагубното безделие и вместо да се дразнят едни други, ги кара да помечтаят, преди да ги поведе на бой.“

И наистина Ансо дьо Жоанвил, Гойно дьо Буре, Пиер дьо Гарантите, Жан дьо Клеймен, насядали върху сандъците, слушаха със светнали очи как бакалавърът Берон преразказва поемата на Данте. Сурови мъже, понякога съвсем първобитни в начина си на живот, те се увличаха по тайнственото и свръхестественото и винаги бяха готови да вярват в чудеса. Легендите ги хвърляха в захлас. Странна гледка представляваха наистина тези облечени в стомана слушатели, които следяха със страстно внимание учените алегории на италианския поет и се питаха каква ли трябва да е била хубостта на тази дама Сестриче, та да бъде любена с такъв плам, потръпваха при спомена за Ораческа дни Ри мини и за Пасло Малачета и внезапно прихваха да се смеят, защото Бонифаций VIII в компанията на неколцина други папи се пържеше в осемнадесетия кръг на ада, в ямата на измамниците, и търгашите със светини.

— Хубаво го е измислил тоя умник, за да отмъсти на своите врагове и да облекчи мъката си — каза със смях Филип дьо Поатие. — А къде е сложил моите роднини?

— В чистилището, монсеньор — отвърна бакалавърът, който по всеобщо настояване бе отишъл да донесе книгата, преписана върху дебел пергамент.

— Тогава прочетете ни какво е написал за тях или по-скоро преведете го за тия от нас, които не разбират италиански.

— Не смея, монсеньор…

— Е, не се страхувайте. Добре е да знаем какво мислят за нас ония, дето не ни обичат.

— Есер Данте си представя, че среща някаква сянка, която силно трепери. Запитва сянката за причината на нейните мъки и ето какво му отговаря тя: Бях коренът на лошото растение, земята християнска скрило в мрак и рядко дало свястно поколение. Да можеха Лил, Брюге, Кант, Дука, ще отмъстят, че имам аз причина за мъст да моля Съдията благ.

— Виж, това звучи като пророчество и съвсем приляга на положението, в което се намираме сега — рече граф дьо Поатие. — Тоя поет добре познава ядовете ни с Фландрия. Продължавайте…

— Бях Юг Капят; Филип овци мнозина

и Людовиковци родих — от тях

се управлява моята родина

и днес; син на месар парижки бях;

когато си отидоха кралете,

освен един, подстриган за монах…[1]

 

— Това пък е чиста лъжа — прекъсна го граф дьо Поатие и изпъна кръстосаните си дотогава дълги крака. — Злостна легенда, която разпространяваха на времето, за да ни навредят. Юг е бил херцог на Франция[7].

През цялото време докато четеше Ерон, той не преставаше да коментира спокойно, понякога иронично, нападките, които италианският поет, вече прочул се в собствената си страна, отправяше срещу кралската династия. Данте обвиняваше Шарл Анжуйски, брата на Луи Свети, не само че е убил законния наследник на неаполския трон, но и че е отровил свети Тома Аквински.

— Ето че е подредил хубаво и нашите братовчеди от Анжу — каза полугласно граф дьо Поатие.

Но френският благородник, върху когото Данте се нахвърляше с най-голям гняв, върху когото сипеше най-лютите си клетви, беше един друг Шарл, опустошил Флоренция и пронизал я в корема „с копието юдино“.

— Ами че тук става дума за чичо ми Валоа и за големия му поход в Тоскана, когато беше главен галски наместник! Това е, значи, причината за такава ядна отмъстителност. Както изглежда, монсеньор Шарл ни е спечелил добри приятели в Италия[8].

Присъствуващите се спогледаха, не знаейки как да реагират. Но като видяха, че Филип дьо Поатие се усмихна, потривайки лице с дългата си бледа длан, се осмелиха да се засмеят. В обкръжението на граф дьо Поатие не обичаха много граф дьо Валоа…

Не само поетът Данте мразеше френските владетели. Те имаха и други врагове, също тъй заклети, та дори в редовете на собствената си армия.

На двеста крачки от шатрата на граф дьо Поатие, под една от лагерните палатки на рицарите от графство Бургундия сир дьо Лонгви, мъж нисък, със суховато и строго лице, разговаряше с някакъв странно облечен човек, наполовина монах, наполовина войник.

— Добри новини ми носите от Испания, брате Еврар — каза Жан дьо Лонгви; — приятно ми е да чуя, че нашите братя в Кастилия и Арагон са възстановили своите командерии. На тях им върви повече, отколкото на нас, които сме принудени да действуваме в мълчание.

Жан дьо Лонгви беше племенник на великия магистър на рицарите-тамплиери — Жак дьо Моле, и се смяташе за негов наследник и приемник. Беше се заклел да отмъсти за кръвта на своя чичо и да измие позора от паметта му. Преждевременната смърт на Филип Хубави, дошла да осъществи прословутото тройно проклятие, не бе обезоръжила омразата му; той я прехвърли върху наследниците на Железния крал, върху Луи Х, Филип дьо Поатие и Шарл дьо ла Марш. Лонгви причиняваше на короната всички ядове, които можеше: воюваше в заговорническите баронски лиги и в същото време полагаше усилия да възстанови тайно ордена на тамплиерите, поддържаше връзки с оцелелите братя и ги бе накарал да го признаят за свой велик магистър[9].

— Силно желая поражението на френския крал — продължи той — и ако дойдох с армията тук, то е само с надеждата да го видя пронизан от меч, него и братята му.

Някогашният тамплиер Еврар, мършав, с черни сближени очи и накуцващ поради претърпените изтезания, отвърна:

— Дано бъдат чути молитвите ви, магистър Жан, от Бога, ако е възможно, а ако не — от дявола.

— Не ме наричайте магистър, не тук — каза Лонгви.

Той рязко вдигна завесата на вратата, за да се увери, че никой не подслушва, и прати по някаква работа двамата коняри, които безобидно се бяха подслонили от дъжда под стряхата на палатката. После се обърна към Еврар и добави:

— Ние няма какво да очакваме от френската корона. Но от новия папа ще зависи да се възстанови орденът и да ни де върнат командериите тук и отвъд морето. О, какъв славен ден ще бъде това, брате Еврар!

Разтурването на ордена бе станало едва преди осем години, осъждането му — още по-наскоро, а само преди шестнадесетина месеца бяха изгорили Жак дьо Моле на кладата. Спомените бяха още пресни, надеждите — живи. Все още Лонгви и Еврар можеха да мечтаят за по-добри дни.

— И тъй, брате Еврар — подзе Лонгви, — сега вие отивате в Бар-сюр-Об и там свещеникът на граф дьо Бар, който е от нашите, ще ви даде някаква писарска служба, за да няма вече нужда да се криете. После ще заминете за Авиньон, откъдето ми съобщиха, че кардинал Дюез, креатура на Климент V, имал големи изгледи да бъде избран за папа, а това трябва на всяка цена да предотвратим. Намерете кардинал Каетани, който също е решен да отмъсти за чичо си папа Бонифаций.

— Обзалагам се, че ще ме приеме добре, когато научи, че съм помогнал да изпроводят Ногаре с краката напред. Вие, значи, ще сформирате съюз на племенниците.

— Точно тъй, Еврар, точно тъй. Та вижте се с Каетани и му кажете, че нашите братя в Испания и Англия, и всички онези, които се крият във Франция, го желаят за папа и вече са го избрали в сърцата си. Готови са да го подкрепят не само с молитви, но с всички средства. Аз говоря от тяхно име. Ще изпълните всичко, което кардиналът поиска от вас… Срещнете се там и с брат Жан дю Пре, който може да ви бъде много полезен. И пътьом не пропускайте да се осведомите дали няма наши братя по тези места. Опитайте се да ги обедините в малки дружини, накарайте ги да повтарят клетвите си, както сам знаете. Вървете, брате мой; това позволително, което ви представя за свещеник на моята баниера, ще ви помогне да напуснете лагера, без да ви задават въпроси.

Лонгви му подаде една хартия, която бившият тамплиер пъхна под кожената туника, покриваща до кръста шаячното му расо.

— Сигурно нямате пари? — рече накрая Лонгви.

— Нямам, магистре.

Лонгви извади две монети от кожената си кесия. Еврар му целуна ръка и излезе, накуцвайки, в дъжда.

Когато прекосяваше баниерата на Франция, дочу от една алея викове и смях. Някаква жена, широко разгърдена и покрила червените си коси със запретната нагоре пола, тичаше между две палатки, подгонена от двама кискащи се войници. Върху задницата на покрита каруца друга уличница дебнеше за клиенти. Еврар се спря полуизвърнат и за миг остана неподвижен, вслушал се в собствената си възбуда. Рядко му се удаваше да отговори на зова на плътта. Поколеба се не толкова, че щеше да употреби за подобна цел парите на магистър Жан, колкото затова, че бе минало толкова малко време от дарението до неговата употреба. Какво пък, щеше да проси, за да продължи пътя си. По-често дават по милост хляб, отколкото удоволствие. И той се запъти към каруцата с жените.

Съвсем наблизо се издигаше висока червена палатка с извезани на нея трите замъка на Артоа, макар отгоре й да се вееше знамето на Конш.

Лагерът на Робер д’Артоа по нищо не приличаше на лагера на граф дьо Поатие. Тук въпреки дъжда цареше оживление, възбуда, глъч, сновяха нагоре-надолу в безреда, която изглеждаше сякаш умишлена. Мястото приличаше повече на пазар, отколкото на боен стан. Миризми на спарена кожа, прокиснато вино, течен тор и изпражнения дразнеха обонянието.

На търговците, придружаващи войската, д’Артоа бе отдал под наем част от полето, отделено за неговата баниера. Който искаше да си купи нов ремък за меч, да смени халката на шлема си, да си набави железни предпазници за лактите или просто да гаврътне чаша пиво или евтино вино, идваше тук. Безделието кара войника да харчи. Панаирът се разиграваше току пред вратата на месир Робер, който се бе погрижил да привлече в своя стан и леките момичета, та да може да услужва щедро на приятелите си.

Затова пък стрелците, арбалетчиците, конярите, оръженосците и хората от обоза бяха избутани някъде встрани и се криеха под навесите, построени от тях, или направо под каруците.

Вътре в червената шатра никой не говореше за поезия. Виното се лееше неспирно от голяма бъчва, каните обикаляха от ръка на ръка сред глъчката, зарове се търкаляха върху капаците на сандъците; играеха за пари на честна дума и не един рицар бе проиграл вече толкова, колкото би струвал откупът му по време на бой.

Робер командуваше само войските от Конш и Бомон-льо-Роше, но при него постоянно се навъртаха много рицари от Артоа, принадлежащи към баниерата на графиня Мао̀, макар от военна гледна точка да нямаха никаква работа там.

Облегнат на централния стълб, Робер д’Артоа стърчеше с огромния си ръст над цялото това гъмжило. С къс нос и бузи, по-широки от челото, с коси като лъвска грива, отметнати назад върху алената туника, той си играеше небрежно с това множество от воини. Но в душата на исполина се таеше горест и не без причина той се мъчеше да я подави с пиене и шум.

— На моя род никак не му върви с битките във Фландрия — говореше той на велможите, които го бяха наобиколили. — Баща ми, граф Филип, когото мнозина от вас познаваха и вярно са му служили…

— Да, познавахме го… Той беше юнак мъж, герой! — отговориха бароните от Артоа.

— …баща ми падна смъртно ранен в битката при Фюрн. Сега се намираме в неговата шатра — каза Робер и придружи думите си с широк размах на ръката. — А дядо ми, граф Робер…

— А, какъв храбрец… Какъв добър сюзерен беше той! Как уважаваше добрите ни обичаи!… Не е имало човек, който да се обърне към него за правосъдие и да не го получи…

— … Четири години по-късно, ето че и той загина при Куртре. Отидат ли си двама, повличат и третия. Утре може би, господа, вие ще ме заровите в земята.

Има два вида суеверни хора: едните не споменават никога бедата от страх да не я привлекат, другите се надяват, че ще я отклонят, като й отдават дан с думи. Робер д’Артоа беше от вторите.

— Комон, налей ми още една чаша и да пием за последния ми ден! — провикна се той.

— Не искаме, не искаме! Ще ви издигнем стена от нашите тела — отговориха рицарите от Артоа. — Та кой друг освен вас брани нашите права?

Те го смятаха за свой сюзерен по право и почти го боготворяха заради едрия му ръст, силата, апетита, щедростта. Всички мечтаеха да приличат на него, всички се мъчеха да му подражават.

— И тъй, виждате, добри ми господа, как ни се отплащат за толкова пролята кръв за кралството — подзе отново той. — Тъй като моят дядо умря след баща ми… да, точно затова… крал Филип се възползува от случая да ме лиши от наследство и даде Артоа на леля ми Мао̀, дето се грижи тъй добре за вас с помощта на своите Ирсоновци — канцлера, ковчежника и всички останали, които ви смазват с налози и ви отказват вашите права.

— Ако утре влезем в бой и някой от Ирсоновци ми падне на хвърлей копие, ей богу, обещавам му един удар, който няма да е непременно от фламандците — заяви един мъжага с рунтави рижи вежди, когото именуваха сир дьо Суастър.

Въпреки че пиеше, Робер д’Артоа пазеше ума си бистър. Не току-така се лееше вино, предлагаха се момичета и се харчеха толкова много пари — исполинът работеше за собствените си интереси.

— Благородни господа, благородни ми господа — рече той, — най-напред войната на краля, чиито верни поданици сме всички, и който, уверявам ви, е напълно спечелен за справедливите ви искания. Но свърши ли веднъж войната, тогава, господа, ви съветвам да не се разоръжавате. Случаят е наистина сгоден, дето сте се събрали всички тук с оръжието и с хората си. Върнете се така в Артоа и обиколете надлъж и нашир целия край, за да прогоните агентите на Мао̀ и да им нашарите задниците по градските площади. А аз ще ви подкрепя в кралския съвет и ако трябва, ще обжалвам решението по моето дело, с което тъй ме ощетиха; и ви обещавам, че ще възстановят обичайното право такова, каквото си е било по времето на моите деди.

Тъй ще направим, месир Робер, тъй ще направим!

Суастър разпери ръце.

Да се закълнем — провикна се той, — че няма да се делим, докато не уважат нашите искания и докато славният господар Робер не ни бъде върнат за граф.

Заклеваме се! — отвърнаха бароните.

Започнаха да се прегръщат и целуват, и отново вдигнаха пълни чаши. Запалиха факли, защото падаше вече мрак. Робер беше доволен, че скалъпената от него лига на Артоа проявяваше такава готовност за действие. Глупаво би било наистина да умре на другия ден… В този миг влезе един щитоносец в палатката и каза:

— Монсеньор Робер, командирите на баниери са призовани в шатъра на краля!

Когато Артоа, без да бърза, влезе при краля, повечето от големците бяха вече там, насядали в кръг, за да изслушат конетабъла.

Мнозина не се бяха мили и бръснали от седмица насам. Обикновено не минаваше толкова време, без да отидат в потилнята. Но мръсотията си беше част от войната.

Уморен от повтарянето на едни и същи доводи, Гоше дьо Шатийон говори малко и думите му към монарха прозвучаха почти дръзко. Решително не му допадаше това кралче, което решаваше само въпросите, с които беше редно да се занимае Съветът, а свикваше съвещания, когато трябваше да се дават заповеди. Гоше беше свикнал е други методи и за него командуването на войската не можеше да бъде предмет на разисквания.

Валоа разстла копринената си синя туника върху коленете и подзе словото си.

— Истина е, сир, племеннико мой, както току-що потвърди и Гоше, че не можем повече да останем на това място, където всичко се похабява и разваля — и духът на хората, и козината на конете. Бездействието ни пакости не по-малко от дъжда…

Той замлъкна, защото кралят се бе извърнал и говореше нещо на шамбелана си Матийо дьо Три. Вироглавия бе поискал просто да му подадат бонбониерата; всяко затруднение му вдъхваше желание да смуче или хруска нещо сладко.

Продължете, чичо, моля ви — рече той.

Трябва да потеглим утре рано сутринта — подзе отново Валоа, — да намерим брод през реката нагоре по течението и да се хвърлим върху фламандците, за да ги смажем, преди да се свечери.

С хора без продоволствие и с коне без фураж ли? — попита конетабълът.

Победата ще им напълни стомасите. Те могат да издържат още един ден; след това ще бъде вече късно.

А аз ви казвам, че или ще бъдем бити, или ще се издавим. Ако слушате мен, армията трябва да се изтегли на някоя височина край Турне или Сент Аман, да си докараме там припаси, да изчакаме водите да спаднат…

— Ясно личи, братовчеде — възрази Валоа, — че получавате по сто ливри на ден, когато кралят е на поход, и че малко ви е грижа кога ще свърши войната.

Тези думи трябваше да прозвучат като шега, но конетабълът, дълбоко уязвен, процеди:

— Мой дълг е да ви припомня, братовчеде, че дори кралят не може да нападне противника, ако за това не е дадена заповед от конетабъла. А такава заповед при сегашното положение аз няма да дам. Кралят, разбира се, може, когато поиска, да смени своя главнокомандуващ.

Последва неловко мълчание. Нещата вземаха лош обрат. Щеше ли Луи Х, за да угоди на Валоа, да освободи главнокомандуващия, както бе отстранил Марини и всички легисти на Филип Хубави. Граф дьо Поатие тутакси се намеси.

Братко мой, напълно съм съгласен със съвета на Гоше. Нашите войски не са в състояние да се бият, преди да са възстановили силите си за една седмица.

Това е и моето мнение — каза граф Луи д’Еврьо.

Значи, никога няма да накажем тия фламандци! — извика Шарл дьо ла Марш, който във всичко подражаваше на Валоа.

Конетабълът хвърли презрителен поглед към най-младия брат на краля. Обадило се бе „гъсенцето“, както го бе наричала собствената му майка, кралица Жана.

Тогава графът на Шампан обяви, че ще си замине, ако не влязат в бой на другия ден; рицарите му много роптаели, а така или иначе, той ги бил свикал само за две седмици. Валоа размаха отрупаните си с пръстени ръце, сякаш искаше да каже: „Виждате ли!“ Но вече не изглеждаше толкова убеден в правотата си и само честолюбието не му даваше да се отрече от войнственото си изказване.

— Отстъпление или поражение, сир, ето избора пред нас — каза Гоше.

Кралят все още не даваше признак, че е намислил какво решение да вземе. За него цялата тази авантюра имаше смисъл само ако свършеше бързо. Послушаше ли гласа на мъдростта и прегрупираше войските си другаде, за да изчака — това означаваше да отложи часа на своята сватба и да обремени още повече финансите си. Идеята пък да прекоси придошлата река и да нападне в галоп през калта…

Всъщност той се бе надявал, че няма да бъде принуден да напада, че фламандците ще отстъпят само щом видят огромната армия.

Робер д’Артоа, който седеше зад Валоа, се наведе към него и му прошепна няколко думи. Валоа кимна утвърдително с безразлично изражение. Да правят каквото щат; той нямаше да участвува повече в спора.

Робер се надигна и пристъпи три крачки напред, за да въздействува по-силно върху присъствуващите:

— Сир, братовчеде мой — каза той, — разбирам вашата грижа. Вие нямате достатъчно парични средства, за да поддържате тази огромна войска в бездействие. Освен това очаква ви новата ви съпруга, която всички бързаме да видим като кралица, бързаме също така да ви видим коронясан. Моят съвет е да не упорствуваме. Не врагът ни принуждава да се оттеглим, а дъждът, в който съзирам волята божия — пред нея всеки трябва да се преклони, колкото и могъщ да е. Господ бог, не ще съмнение, с това ви дава знак, че не бива да влизате в бой, преди да сте помазан със светото миро. Тържественото коронясване ще ви донесе, братовчеде, не по-малка слава от една рискована битка. Затова откажете се засега да наказвате лошите фламандци и ако не е достатъчен страхът, който им внушихте, нека се върнем отново тук пак така многобройни идната пролет.

Сред всеобщото объркване и безизходица това радикално решение — да се откажат от боя, предложено от човек, в чиято войнска храброст не можеха да се съмняват, получи одобрението на голяма част от бароните и най-вече съгласието на краля. Показвайки за лишен път липса на уравновесеност, Луи Х с готовност и признателност се втурна в спасителната пролука, която му бе открил Артоа.

— Братовчеде, вие говорихте мъдро — заяви той. — Небето ни възвестява божието предупреждение. Нека армията се върне, щом не може да продължи напред.

После повиши глас, за да си придаде царственост, и добави:

— Но се кълна пред бога, че ако съм още жив догодина, ще нападна фламандците и няма да има съглашение с тях, додето не се подчинят във всичко на волята ми.

Сега вече единствената му грижа беше да се махне оттук. Конетабълът и Филип дьо Поатие трябваше да проявят голяма настойчивост, за да го убедят да вземе най-необходимите мерки, като остави поне няколко гарнизона по границата с Фландрия; той вече не ги слушаше, духом беше вече заминал.

Разпръсването на армията се оказа изгодно за Валоа. Без особени жертви той бе отстоял славата си на храбрец. Още по-голяма полза извлече Артоа; несъстоялата се война улесняваше кроежите на неговата лига.

Кралят толкова бързаше, че зарази с нетърпението си всички, и на другата сутрин, тъй като нямаха коли и не можеха да изтеглят от калта всичкия инвентар, подпалиха палатките, мебелите и военното снаряжение. Така бе утолена жаждата за разрушение.

Оставяйки подир себе си върху огромно пространство димящи огньове, които все още се бореха с неспирния дъжд, изтощената й изгладняла войска се озова вечерта пред Турне; уплашените жители затвориха град ските порти, но никой не поиска да ги отворят. Кралят потърси подслон в един манастир.

След два дни, на 7 август, той беше в Соасон, където подписа заповедите за прекратяване на военните действия. Натовари Валоа с приготовленията за коронацията и изпрати Филип дьо Поатие в Сен Дени да върне орифламата и да вземе оттам сабята и короната му. Членовете на кралското семейство щяха да се срещнат между Реймс и Троа, за да отидат да пресрещнат Клеманс Унгарска.

Две седмици бяха достатъчни на Луи Вироглавия, за да ознаменува втората си сватба с един безславен и смехотворен поход, който остана известен с името „калният поход“.

Бележки

[1] Превод Иван Иванов и Любен Любенов, Народна култура, 1975. — Б. пр.

[7] Легендата, според която Капетингите водели потеклото си от богат парижки месар, била разпространена във Франция чрез „Рицарската песен за Юг Капе“ — памфлет, съчинен през първите години на XIV в. и скоро след това забравен, но споменат от Данте и по-късно от Франсоа Вийон.

Данте обвинява Юг Капе (Хуго Капет) също така, че свалил законния наследник и го затворил в манастир. Тук има объркване на събития от края на династията на Меровингите и от края на Каролингите; всъщност в манастир бил затворен последният крал на Меровингите — Хилперик III. При смъртта на Луи V Лениви последният законен потомък на Карл Велики бил херцог Карл (Шарл) Лотарингски, който се опитал да оспори трона на Юг Капе; лотарингският херцог завършил дните си не в манастир, а в затвор, където го хвърлил херцогът на Франция.

Когато през XIV в. Франсоа I по съвета на сестра си накарал да му четат „Божествената комедия“ и чул пасажа, отнасящ се за Капетингите, той прекъснал четеца и възкликнал: „Тоя зъл поет петни моя род!“, като отказал да слуша повече.

[8] Действително на 1 ноември 1301 г. Шарл дьо Валоа влязъл във Флоренция, разкъсвана от враждите между гвелфи и гибелини, и предал града на отмъщението на папските привърженици. После били издадени декретите за изпращане на много граждани в изгнание. Данте, виден гибелин и поборник на съпротивата, участвувал предишното лято в съвета на Сеньорията; по-късно бил изпратен с посланическа мисия в Рим и там бил задържан като заложник. Един флорентински трибунал го осъдил на 27 януари 1302 г. на две години изгнание и глоба от 5000 ливри въз основа на лъжливо обвинение за злоупотреба със служебното положение. На 10 март се състоял нов процес против него и този път той бил осъден на изгаряне. За свое щастие по това време поетът не бил във Флоренция, нито вече в Рим, откъдето успял да избяга; но и повече никога не видял родния си град. Разбираемо е, че той запазил към Шарл дьо Валоа и оттам към всички френски владетели дълбока и незаличима ненавист.

[9] Редица съчинения и документи навеждат на извода, че орденът на рицарите-тамплиери продължил да съществува в повече или по-малко прикрита и неорганизирана форма още няколко столетия. Споменават се имена на тайни велики магистри чак до XVIII век. Изглежда поне сигурно, че през годините, непосредствено последвали разтурването на ордена, тамплиерите са полагали усилия тайно да се прегрупират и обединят. Жан дьо Лонгви, племенник на Жак дьо Моле, който се заклел да отмъсти за паметта на своя чичо в земите на графство Бургундия (т.е. на Филип дьо Поатие), оглавявал тази организация.