Морис Дрюон
Отровите на короната (3)

II. БУРЯТА

Няколко дни по-късно „Сан Джовани“ беше само един скърцащ скелет с наполовина разбити мачти, подгонен от вихрите върху огромни вълни, черупка, която капитанът се мъчеше да поддържа по предполагаемия курс към бреговете на Франция.

Някъде край Корсика корабът се бе натъкнал на една от онези колкото силни, толкова и внезапни бури, които понякога вилнеят в Средиземно море. Бе загубил шест котви, опитвайки да се закрепи срещу вятъра край бреговете на остров Елба, и малко остана да бъде изхвърлен върху скалите. После бе поел отново пътя си между стени от вода. Ден и нощ и още един ден бе продължило това пътуване в ада. Неколцина матроси бяха ранени, когато сваляха остатъците от платната. Наблюдателните кули се сгромолясаха заедно с целия си товар от камъни, предназначени за берберските пирати. Трябваше да разбият с брадви централния трюм, за да освободят неаполитанските рицари, затиснати там от падането на голямата мачта. Всички сандъци с дрехи и накити, златните и сребърните съдове на принцесата, всичките й сватбени подаръци бяха пометени от морето. Лазаретът на лекаря-бръснар в предната надстройка беше препълнен с болни и осакатени. Корабният свещеник дори не можеше да отслужва вече „сухата си литургия“, защото потир, дискос, книги и одежди бяха отнесени от една вълна^[1]. Вкопчил се в едно въже, той стискаше кръста в ръка, изслушваше правените набързо изповеди и раздаваше опрощение.

Магнитната стрелка не служеше вече за нищо, защото се клатушкаше на всички страни в малкото вода, останала в съда, в който плаваше. Капитанът, буен южняк, бе раздрал дрехата си до корема в знак на отчаяние и го чуваха да крещи между две команди: „Господи, помогни ми!“ Но явно познаваше занаята си и правеше всичко да избегне най-лошото; заповяда да изкарат веслата, толкова дълги и тежки, че трябваше по седем човека да се хванат за всяко едно, за да ги задвижат, после извика дванадесет матроси, за да наблягат, по шестима от всяка страна, върху лоста на кормилото. Когато се разрази бурята обаче, граф дьо Бувил се бе нахвърлил отчаян върху него:

— Е, господин моряко, така ли трябва да се клатушка принцесата, обещана на краля, моя господар? Корабът ви е зле стъкмен, щом се въргаляме така, а вие въобще не умеете да го управлявате! Ако не побързате да го оправите, ще ви предам на кралските съдии, като пристигнем, и тогава ще идете да учите морския занаят на пейката на някоя галера…

Но това избухване не трая дълго. Бившият пръв шамбелан внезапно повърна върху източния килим и примерът му бе последван от почти всички придружители на кралската невеста. Пребледнял и напоен със солена влага от главата до петите, пълният мъж, готов да се прости с живота всеки път, когато нова вълна повдигаше кораба, простенваше между две хлъцвания, че никога вече няма да види семейството си и че не може да е съгрешил толкова много през живота си, та да заслужи такива мъки.

В замяна на това Гучо проявяваше удивително мъжество. С бистър ум и чевръста стъпка той се погрижи да укрепи по-добре сандъците си, особено този с парите; в мигове на относително затишие тичаше да занесе малко вода на принцесата или да пръска около нея ароматни масла, за да я предпази от зловонията, които идеха от неразположението на нейните спътници.

Има хора, особено млади, които инстинктивно постъпват така, че да оправдаят онова, което се очаква от тях. Дали някои ги гледат с презрение? В много случаи може би поведението им заслужава презрение. Или обратното — срещат уважение и доверие? Те надскачат себе си и макар да примират от страх не по-малко от другите, се държат като герои. Гучо Балиони беше от този вид. Понеже Дона Клеменца се отнасяше с хората, бедни или богати, велможи или селяци, така, че щадеше достойнството на всеки, а и проявяваше особена любезност към тоя млад мъж, станал нещо като вестоносец на нейното щастие, пред нея Гучо се чувствуваше като рицар и се държеше по-гордо от всеки благородник.

Тосканец и затова способен на всякакви подвизи, за да блесне в очите на една жена, по душа и кръв той все пак си оставаше банкер и залагаше на съдбата, както се залага на борсата.

„Бедата е идеален случай да станеш близък с големците — си казваше той. — Ако трябва да загубим всичко и да загинем, отчаяните вопли няма да променят участта ни, както смята драгият ни Бувил. Но ако се спасим, тогава ще съм спечелил благоволението на френската кралица.“

Самият факт, че може да разсъждава така в подобен момент, беше вече признак на голяма смелост. Това лято Гучо се чувствуваше непобедим; той обичаше и знаеше, че го обичат.

И напук на очевидното уверяваше принцесата, че времето е на оправяне, заявяваше, че корабът ще устои тъкмо, когато той най-силно пращеше, разказваше за сравнение каква буря беше преживял миналата година, прекосявайки Ламанша, и пак бе излязъл невредим.

— Тогава носех на кралица Изабел писмо от монсеньор д’Артоа…

Принцеса Клеманс също се държеше образцово. Бе се оттеглила в „рая“, голямото помещение за височайшите гости в надстройката на кърмата, и успокояваше дамите от своята свита, които като стадо подплашени овце хлипаха и се блъскаха о стените при всеки тласък на морето. От устата й не се отрони нито дума на съжаление, когато й съобщиха, че сандъците с дрехите и накитите са паднали в морето.

— Бих дала двойно повече — каза просто тя, — само мачтата да не бе премазала нашите смели моряци.

Беше не толкова уплашена от бурята, колкото поразена от знамението, което виждаше в нея.

— Ето, знаех си аз, тази женитба е твърде добра за мен — си мърмореше тя. — Премного се радвах и греховно се възгордях; бог ще ме накаже с корабокрушение, защото съм недостойна да стана кралица.

На петата утрин от страшното плаване, когато корабът бе попаднал във временно затишие, макар че морето не искаше да се успокои, принцесата съзря дебелия Бувил, бос, само по туника и целият разчорлен, паднал на колене със сключени ръце на палубата.

Но какво правите там, месир? — му извика тя.

Правя като монсеньор Луи Свети, мадам, когато щял да се удави пред Кипър. Тогава дал обет, че ще подари сребърен кораб, тежащ седем марки^[2], на свети Никола от Варанжвил, ако бог го върне здрав и читав във Франция. Разказа ми го месир дьо Жоанвил.

Обещавам и аз да поднеса същия дар на свети Йоан Кръстител, чието име носи нашият кораб — каза Клеманс. — А ако се спасим и бог ме дари с милостта да имам син, давам обет, че ще го нарека Жан.

Но никой от нашите крале не се е казвал Жан, мадам.

Това бог ще реши.

Тя тутакси коленичи и започна да се моли.

Към пладне силата на морската стихия започна да отслабва и всички се обнадеждиха. После слънцето се показа през облаците; съзряха земя. Капитанът с радост позна бреговете на Прованс, и то — като наближиха още повече — заливчето на Каси. Чувствуваше се особено горд, че е успял да задържи кораба по верния курс.

— Мисля, че трябва да ни свалите час по-скоро на този бряг, капитане — каза Бувил.

— Аз трябва да ви откарам в Марсилия, месир — отвърна капитанът, — а вече не сме много далеч. Пък и нямам достатъчно котви, за да спираме край тези скали. Малко преди здрачаване „Сан Джовани“, придвижвайки се с весла, се появи пред пристанището на Марсилия. Спуснаха лодка, за да предизвестят градските власти, та да снишат веригата, която препречваше входа на пристанището между Малбертовата кула и форта Сен Никола. Тутакси пристигнаха губернаторът, градски съветници и магистрати, превили се о две под напора на мистрала, за да посрещнат племенницата на своя сюзерен, защото по това време Марсилия беше владение на неаполските Ангевини.

На кея работници от солниците, рибари, майстори на весла, платна и въжета, калафатници, сарафи, търговци от еврейския квартал и служители от генуезките и сиенските банки наблюдаваха изумени огромния очукан кораб без платна и мачти, чиито матроси танцуваха и се прегръщаха от радост на палубата, задето ги бе спасило чудото.

Неаполитанските рицари и придворните дами се мъчеха да сложат в ред тоалета си.

Граф дьо Бувил, отслабнал с няколко ливри, така че дрехите му висяха на него, разказваше на всеослушание каква работа бил свършил неговият обет и явно смяташе, че всички дължат живота си на благочестивото му хрумване.

— Месир Юг — му каза Гучо с лека ирония, — доколкото съм чувал, не е имало буря и някой да не даде обет като вашия. Как ще обясните тогава, че все пак потъват толкова много кораби?

— То е защото на борда им все се намира по някой нечестивец като вас — отвърна с усмивка бившият шамбелан.

Гучо искаше пръв да стъпи на земята. Отскочи леко от стълбата, за да покаже смелостта си. И тогава се разнесе пронизителен вик. След толкова дни, прекарани върху люлеещи се дъски, земята го прие негостоприемно; кракът му се подхлъзна на един мокър камък и той падна във водата. Малко остана да бъде премазан между кея и корпуса на кораба. Водата около него за миг почервеня; при падането се бе раздрал на една желязна кука. Из мъкнаха го почти в несвяст, кървящ, с хълбок, разкъсан до костта. Откараха го веднага в болницата.