Винс Флин
Списъкът на обречените (7)

Шеста глава

Старши инспектор Франсин Невил от френската криминална полиция стоеше насред касапницата с чаша кафе в ръката. Ужасно много й се искаше сега да има и една цигара. Подчинените й оглеждаха местопрестъплението и взимаха проби с ръкавици и различни инструменти. Един фоторепортер стоеше до вратата и фотографираше стаята. Невил си каза, че е без грим и че с разрошената си коса в момента изглежда малко налудничаво. През годините беше присъствала на предостатъчно огледи и знаеше, че това е най-малкият й проблем. Ако това престъпление изобщо някога бъдеше разкрито и виновните бъдеха изправени пред съда, тя и екипът й щяха да преглътнат нелицеприятните фотографии. В края на краищата недотам добрият им вид се дължеше най-вече на факта, че ги събудиха и спешно ги извикаха посред нощ.

Невил беше добра професионалистка. Тя се беше издигнала бързо в йерархията на Националната полиция, въпреки че беше жена и благодарение на това че беше жена. Политическият натиск вкара в системата ново поколение жени полицайки на ръководни постове и Невил си даваше сметка, че все още има достатъчно сексисти, които смятат, че единствената причина тя да се добере до чин на старши инспектор на трийсет и седем години — сравнително млада възраст — беше, че шефовете й е трябвало да попълнят женската квота. Тя не обръщаше внимание на шушукането и отделяше цялото внимание на работата си. Утешаваше се, че мъжете, с които работи, знаят, че е способна и квалифицирана и че честно си е спечелила този пост. Но в нощи като тази тя си задаваше въпроса защо изобщо е избрала да стане полицай.

С намръщена физиономия продължи да оглежда сцената на престъплението. Един дебел мъж заедно със слаба жена поне два пъти по-млада от него лежаха мъртви, надупчени с куршуми, в леглото. Други четирима, съдейки по вида им от някаква военизирана група, също бяха мъртви на пода. Труповете бяха само с по един-два куршума в тях. Отвън, в коридора, пред различни врати, имаше още двама убити. Невил предположи, че са гости на хотела, които са чули шума и когато са излезли да видят какво става, са били убити от ненормалните негодници, виновни за кръвопролитието. Малшанс беше имал и млад служител на хотела, който отговаряше за прането. Сега той също лежеше мъртъв в задния двор с пет дупки от куршуми в гърдите. Невил направи равносметката — общо девет трупа. През шестнайсетте години в полицията най-сериозното престъпление, разследвано от нея, беше убийството на трима души. И то беше резултат от любовен триъгълник, убийство и самоубийство. Макар и сензационен, случаят не беше много труден за разплитане. Съпругата изневерява на съпруга си, който убива нея и любовника й, след което слага край и на собствения си живот. Не беше нито първото, нито последното такова убийство.

Тук сценарият беше напълно различен. Заради големия брой на жертвите тя се спря на две основни версии. Напоследък имаха сериозни проблеми с бандите от славяни, които бяха залели бедняшките предградия, след като Югославия се разпадна и там избухна гражданска война. А отскоро и руските банди бяха започнали да си извоюват територии във Франция. Както винаги тя щеше да приеме и всякакви други хипотези, но тези двете бяха най-вероятните за нея.

Наред с това не й даваше мира мисълта за още две групи от хора — нейните шефове в щабквартирата на Националната полиция и групата на журналистите. Автоматична стрелба в петзвезден хотел в сърцето на Париж само по себе си вече беше достатъчно голяма сензация. Като се добавеха и деветте трупа, медийното шоу й беше гарантирано. Щеше да се вдигне такъв шум, какъвто страната не беше виждала от аферата „Драйфус“. Началниците й нямаше да се сдържат да не й се месят в работата и тя вече знаеше как ще го направят. Малцина от тях щяха директно да я напътстват как да води разследването, докато повечето щяха да обядват с журналистите и да им снасят вътрешна информация за разследването.

Безпокойството й постепенно взе връх и тя си даде сметка, че този случай може да обърка и дори да сложи край на кариерата й. Вниманието й се насочи към мъртвеца на леглото. Сцената беше подобна на тези от американските филми за мафията. Навсякъде бяха пръснати пухени пера и разкъсани парчета плат, като голяма част от тях лежаха в локви кръв. Погледна четиримата типа на пода. Като нищо можеше да са сърби или хървати, а и бяха леко мургави. Невил беше изпратила един от подчинените си на рецепцията, за да разбере на чие име е била регистрирана стаята.

Чу дрезгав смях от коридора и миг по-късно на вратата застана непознат мъж, спря се и огледа труповете.

Ако на Невил й трябваше потвърждение, че се е забъркала в големи неприятности, то това потвърждение сега стоеше на вратата. Беше се надявала никога повече през живота си да не се наложи да среща Пол Фурние. Четири години късметът беше на нейна страна, до тази нощ. Фурние работеше за ДЖСЕ — френската Генерална дирекция за външна сигурност. ДЖСЕ беше натоварена с външното разузнаване, като „външно“ тук беше ключовата дума. Обзе я неприятното предчувствие, че Фурние е дошъл заради мъжа на леглото. Докато погледът й се стрелкаше ту към мъртвеца, ту към живия, тя стигна до извода, че с идването на офицера от разузнаването случаят току-що значително се е усложнил.

— Франсин — провикна се мъжът от другия край на стаята. — Радвам се да те видя след толкова време.

Невил въздъхна.

— Пол, какво те води насам?

— Нали знаеш как стоят нещата в Дирекцията. — Той се усмихна широко изпод прошарения си мустак. — Ние сме там, където Републиката има нужда от нас.

— Мислех, че специалността ви е да сваляте нестабилните правителства в Африка.

Фурние сърдечно се разсмя на шегата и предпазливо пристъпи, заобикаляйки труповете. Когато се приближи на една крачка от инспекторката, той разпери ръце, за да прегърне старата си приятелка. Невил потръпна при мисълта да се докосне до него. С намръщено лице вдигна ръка пред него, в знак, че иска да запази дистанция. Очевидно през годините той си беше останал все така дързък.

— Защо си дошъл?

Фурние първо се направи на обиден, после потупа джобовете на сивия си шлифер, очевидно търсейки нещо. Миг по-късно извади цигари и запалка. Запали една и предложи на Невил.

„Ама че е нахален“ — каза си тя. Когато се запозна с него преди девет години, беше пленена от неговата увереност, но в крайна сметка се оказа, че зад тази привидна увереност се крие един студен, пресметлив, егоистичен и манипулативен скапаняк. Невил успя да се удържи да не избухне и само поклати глава.

— Защо с теб винаги е толкова трудно? — попита го тя.

— Моля? — престори се той, че не я е разбрал.

Тя сви рамене.

— Зададох ти прост въпрос, но ти не искаш да отговориш.

Фурние се обиди още повече:

— Хайде стига, скъпа ми Франсин. Знам, че нещата между нас не се получиха, за което съжалявам, но това беше преди колко… десет години? Мисля, че трябва да проявим професионализъм и да загърбим враждата.

Тя остави без коментар факта, че той скъси периода с шест години, и вместо това в главата й изникнаха хиляди обидни думи, с които искаше да нарече негодника. Всички те щяха да бъдат казани на място, щяха да са уместни и подходящи, но щеше да е грешка да ги изрече. Уместността и истината не значеха нищо за Фурние. За него те бяха само средства за достигане на целите и плановете му. Той щеше да преиначи ситуацията и да вземе ролята на жертва, независимо от собствените си грехове. Да спори с него означаваше да заиграе по свирката му.

— Пол, мисля, че се държа достатъчно професионално. Затова те попитах защо си дошъл. Този случай е мой и сцената на престъплението е моя. Независимо дали си от разузнаването или не, трябва да знам по какъв повод си тук.

— Права си — непринудено отвърна Фурние. Издиша облак дим и се обърна към леглото. — Имаш ли представа кой е този?

Невил изведнъж страшно много се ядоса на полицая, когото беше изпратила до рецепцията, за да получи отговор на същия този въпрос. Тя отговори:

— Не, не знам.

Фурние реагира с усмивка.

— Ами, чакай да видим тогава. — Той се обърна към труповете на пода и продължи: — Четирима мъже с автомати със заглушители, всичките мъртви. — Посочи към леглото и добави: — Възпълен мъж на шейсет и няколко години и слаба млада жена, два пъти по-млада от него… най-вероятно проститутка.

Невил се престори на отегчена от описанието. Изводите бяха твърде очевидни. Тя се изкуши да му го каже, но си помисли, че колкото по-малко говори, толкова по-добре ще е за нея. Сега Фурние беше на сцената и той трябваше да изиграе малката си сценка, за да я унижи пред подчинените й.

— Името му е? — настоя тя с равен тон.

— Сега ще стигнем и до него. — Фурние вдигна предупредително пръст. — Шест трупа. Доста мъртъвци за една вечер.

Невил не си направи труда да го поправи и да му каже за останалите три трупа. Тактиката, към която щеше да се придържа, беше да предоставя колкото се може по-малко информация, надявайки се шпионинът от кариерата да получи това, за което беше дошъл, и да си тръгне.

Фурние продължи да анализира очевидното, но наум си отбелязваше по-интересните детайли от сцената на престъплението. Имаше определени несъответствия, които Невил и екипът й рано или късно щяха да забележат, но засега по нищо не личеше да са го сторили. Той се потопи в атмосферата на стаята. Разбитото огледало на кревата, надупчената стена и двата трупа на кревата, също надупчени с куршуми. На пода имаше разпръснати стотици гилзи от изстреляните патрони. Убиецът по чудо беше избягнал смъртта. Фурние погледна към най-близко лежащия до него труп на пода и си отбеляза прецизното положение на дупката в челото му. Неволно изпита респект към човека, който беше стрелял толкова точно, докато срещу него се беше изсипал дъжд от куршуми.

— Как е името му? — попита отново Невил.

Фурние се приближи до леглото. Погледна към дебелия мъж и наброи повече от дузина входни отверстия по тялото му. После вниманието му беше привлечено от почти идеална точка точно над носа на министъра. По всяка вероятност беше причинена от убиеца. Фурние си пое дъх и посочи с цигарата към леглото.

— Това, мила моя, е Тарек-ал-Магариха.

Невил изчака продължението. Паузата стана твърде дълга и след като се умори да чака, тя попита:

— И кой е този Тарек ал-Магариха?

— Министърът на петрола на Либия. А тези мъже, предполагам, са, или по-точно бяха, негови бодигардове.

Невил затвори очи за миг и стисна юмруци. Да се избиват сръбски или руски гангстери беше едно. Не беше приятно, но в определена степен хората нямаха нищо против престъпниците да се избиват взаимно. Убийството на чужд дипломат обаче беше съвсем друго и предвещаваше големи неприятности. Още по-лошо беше убийството на либийски дипломат, а най-лошо беше, че застреляният беше петролният им министър. Невил не знаеше точните цифри, но беше сигурна, че Франция внасяше доста големи количества петрол от тази държава от другата страна на Средиземно море.

— Някакви предположения кой ги е убил? — изрече въпроса, преди да го е осъзнала, и веднага съжали за това, защото Фурние едва ли щеше да й каже истината.

— За момента никакви, но ще се заемем с обичайните заподозрени.

— Обичайните заподозрени?

— Израелците… и още някои други. — Той знаеше много повече, отколкото казваше, но не възнамеряваше да споделя с полицайката, че Ал-Магариха има дълга кариера в жестоката разузнавателна служба на Либия — Мукхабарат ел-Джамахирия.

Невил изгледа Фурние с подозрение. Инстинктивно чувстваше, че шпионинът крие нещо от нея.

— И как разбра толкова бързо?

— Бързо?

— Че е бил убит.

Фурние й се усмихна гордо.

— Имам си мои източници.

Невил се запита дали ДЖСЕ не беше поставило под наблюдение либиеца. Дори се поколеба дали да не попита Фурние, но размисли. Той никога не би й дал откровен отговор. Тя щеше да предаде съмненията си на своите шефове и те на свой ред щяха да си ударят рогата с рицарите на плаща и кинжала от ДЖСЕ.

— Все още съм малко объркана и не разбирам защо дойде.

— Имаме мъртъв чуждестранен дипломат, скъпа. Мисля, че би трябвало да разбереш, че участието на Дирекцията е наложително.

Невил не реагира.

Фурние сви рамене.

— Е, моите началници искат да държа под око разследването ти, така че ще се виждаме и занапред.

Светлокафявите очи на Невил се спряха върху пепелта на върха на цигарата му, чиято дължина вече достигаше около три сантиметра.

— Това е сцена на местопрестъпление. Не ми пука какъв си и какви правомощия са ти дали, но ако тази пепел от цигарата падне на килима, ще наредя да ти сложат белезници и да те изкарат оттук.

— Извинявай — отвърна Фурние с широко отворени от изненада очи, сякаш едва сега беше осъзнал грешката си. Той постави длан под цигарата и отиде до балконската врата. Докато на небето пробиваха първите слънчеви лъчи, съзря дупките от куршуми в завесата. Прекрачи прага и излезе на балкона. Изтърси пепелта през балкона и проследи с поглед падането й на тротоара. Долу бяха поставени полицейски барикади и тепърва започваха да се събират представителите на пресата и неколцина случайни минувачи. Скоро мълвата щеше да се разнесе и това място щеше да се превърне в истински панаир. Той погледна нагоре към покрива и му направи впечатление, че тайнственият ликвидатор беше прибрал въжето, преди полицията да го е открила. Фурние не знаеше до каква степен би могъл да помогне да се замътят водите, но беше уверен, че трябва да се махне оттук, преди да започнат да снимат камерите.

Той влезе обратно в стаята и започна да си проправя път покрай труповете.

— Ще държим връзка, Франсин. Ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш.

Невил вдигна очи от гилзите, които оглеждаше. Почувства огромно облекчение, когато той излезе от стаята, но след няколко секунди я заизмъчва съмнението защо той си тръгна толкова бързо. Нещо не беше както трябва и в този миг тя получи окончателното потвърждение, че Пол Фурние щеше допълнително да усложни разплитането на и без това достатъчно сложния случай.