Винс Флин
Списъкът на обречените (3)

Втора глава

Стаята се изпълни с неприятна миризма, причинена от пот и от други подобни аромати от мъжете, които твърде дълго бяха стояли натъпкани в тясно пространство. Наред с това стаята се изпълни и със страх. Това силно разтревожи Самир Фади, въпреки че той разбираше каква е причината. Бяха дошли да търсят дух — някой, който преди близо година започна тихо, безшумно и последователно да ги избива един по един. Самир не можеше да промени ситуацията, нито фактите. Колкото повече чакаха хората му, толкова повече се отегчаваха, а колкото повече се отегчаваха, толкова повече се притъпяваше бдителността им. Не беше трудно да се забележи по младежките им лица. Вълнението и ентусиазмът от сегашната операция постепенно бяха отстъпили пред монотонната и скучна рутина. Всеки от тях пресмяташе за сетен път шансовете за успех и перспективата не беше на тяхна страна.

Самир не стана жертва на слабостите си. Щяха да посрещнат този призрак с превъзхождаща огнева мощ и да решат един значителен и важен за каузата им проблем. После щяха да прославят Самир като герой. Това не беше никак малко за него. Отдавна чувстваше, че Аллах му е отредил велика съдба, и когато се върнеше от успешната операция и елиминацията на убиеца, щеше да бъде удостоен с честно заслужената слава.

Той имаше късмет решението на проблема да узрее първо в неговата глава. Всички те бяха шокирани, когато разбраха, че това е работа само на един човек. Самир си зададе логичния въпрос: „Как да откриеш и ликвидираш убиец, когото никой не познава?“. Използваха контактите си из цяла Европа и в Москва, но без резултат. Някои от членовете на съвета продължаваха да спорят, че е изключено да е само един човек. По-обяснимо беше да са няколко екипа, действащи в синхрон. Испанеца обаче държеше на своето. Неговият източник беше на много високо ниво. Освен с този източник Испанеца се беше сдобил и с някои официални полицейски доклади за част от убийствата. Във всички доклади се стигаше до заключението, че става дума за деяния, извършени от един човек. Със сигурност имаше подкрепа и финансиране, но убиецът според тях беше един.

Отговорът на въпроса на Самир беше брилянтно прост. Испанеца каза на съвета, че трябва да заложат капан. На Самир не беше разрешено да присъства на последвалите заседания. Само Изпълнителният съвет имаше думата при взимането на решение. Но той долови замисъла им. Нуждаеха се от сериозна мишена, която да примами убиеца и да го накара да се покаже. Мишената сега спеше от другата страна на коридора, на разстояние три врати оттук. Държаха в тайна от Самир самоличността на стръвта допреди седем дни. Тогава той и хората му пристигнаха във Виена. В продължение на четири дни те седяха натъпкани в хотелската стая, която беше малко по-малка от тази. После, на четвъртия ден сутринта потеглиха за Франция. Всеки от тях пътуваше отделно, но в един и същи влак. В Париж ги посрещна Испанеца и един друг доверен брат, който беше подготвил хотелската стая с оръжие и проследяващо оборудване.

Стръвта пристигна със самолет малко по-късно в същия ден и след кратък обяд в хотела отиде на разходка по магазините. Един по един, на равни интервали, Самир и хората му влязоха в хотела и провериха случайно избрани стаи на различни етажи. Надвечер, когато стръвта излезе на вечеря с проститутка, те се събраха в стаята от другата страна на коридора. Там ги чакаха картечни пистолети със заглушители. Испанеца и Самир постигнаха съгласие, че най-вероятно убиецът ще удари през нощта. В часовете преди изгрев-слънце. Ударът щеше да бъде в хотелската стая, където убиецът можеше да контролира ситуацията. Самир разбираше логиката, но времето беше много кратко. Нощем, от залез до изгрев-слънце, хората му бяха нащрек. През деня за всеки случай постоянно дежуреха двама души. Останалите трима се прибираха по стаите си, поръчваха си от румсървиса ядене и лягаха да спят.

След като прекараха четири нощи във Виена и сега три в Париж, Самир чувстваше, че хората му започнаха да се съмняват в замисъла на операцията. Мисълта, че те биха се осмелили да оспорят авторитета и властта му, направо го побъркваше. Беше избрал всеки от тях заради неговата дисциплина и умения, но най-вече заради пълното и безпрекословно подчинение на заповедите. Изрично им беше обяснено, че тази мисия изисква от тях да проявят огромно търпение. Че може да се наложи да направят няколко курса, преди убиецът да се появи. И когато се появеше, те щяха да изскочат и да приключат с него.

За последните два месеца у Самир се зароди чувството, че е опознал този убиец. Това беше човек с неизвестна националност, който беше проникнал в тяхната организация и се беше заел методично да избива финансовите спонсори, търговците на оръжие, редовите бойци и помагачите, които съдействаха на членовете на тяхната организация и на сродните им дъщерни организации да се движат свободно из Европа, Близкия изток и Северна Африка. Благодарение на Испанеца Самир беше изучил подробно пет от убийствата и беше убеден, че е разгадал стила и начина на мислене на убиеца. Беше готов да се изправи срещу него, само дето искаше да е час по-скоро.

Самир погледна часовника си, огледа се из стаята и с отвращение поклати глава. В стаята имаше две двойни легла и двамата от хората му лежаха на тях. Бойците бяха заспали, а оръжията със заглушителите лежаха до тях. Третият седеше на стол до вратата, прегънал се напред и закрил с длани лицето си. Самир нямаше да се изненада, ако този беше със затворени очи. Четвъртият поне беше буден, със слушалки на главата, седнал пред двата монитора, на които наблюдаваше другата стая на етажа. Първите няколко нощи всички те охотно дежуреха и бяха нащрек, следяха мониторите, докато пълният либиец правеше секс с проститутката. След седем нощи на един и същи репертоар интересът им значително отслабна. На Самир обаче му направи впечатление, че въпреки очевидно нездравословния си външен вид либиецът беше доста енергичен и издръжлив.

Това породи у Самир въпроса дали и той би могъл да постигне същия резултат. Още повече че тепърва му предстоеше да стане на трийсет. Самир не беше от най-набожните, когато ставаше дума за религията. Да, той беше мюсюлманин, но оставяше философските и чисто богословските въпроси на онези, които бяха по-отдадени на вярата. Той виждаше в себе си воин, натоварен със задачата да пренесе борбата на Исляма на територията на мръсните евреи и упадъчния Запад. За да се слее със средата и за да не бие на очи, трябваше да се държи като тях, дори и това да означаваше да пие алкохол и да спи с техните жени. Щом попиването и имитирането на тяхната култура беше необходимо, за да убива повече от тях, Аллах щеше да му прости и да го възнагради за усилието.

Самир стана и раздвижи врата си първо на едната, после на другата страна. Беше висок около метър седемдесет и два и изключително много се гордееше с физиката си. Върху съвършеното му като древногръцка статуя тяло нямаше и грам мазнини. Гарвановочерната му коса беше дълга до врата и сресана на прическа, която беше много популярна сред френските младежи. Над леглото имаше огледало и той се спря, за да се огледа, след което прибра косата си зад ушите. Погледна гръдния си кош, опънал бялата тениска, и одобрително кимна. Поддържаше твърдите си като камък мускули, като досега беше направил хиляди лицеви опори. Хрумна му дали да не събуди хората си и да ги накара да правят лицеви опори, за да подобрят кръвообращението си. Неволно погледна към мониторите и нещо привлече вниманието му. Бързо се приближи до екраните и разтърси мъжа, който трябваше да ги следи.

— Мухамад — изсъска, — видя ли това?

Върху черно-белия екран се виждаше как из хотелската стая се придвижва сянка. Гърлото на Самир сякаш пресъхна. Убиецът беше тук. Той разтърси мъжете на леглата. Сдържайки се да не закрещи, им каза:

— Той е тук. Ставайте, глупаци.

После грабна картечния си пистолет със заглушител и строи хората си. Броени секунди след това всички бяха заели позиция пред вратата.

Сърцето на Самир заби като лудо и по ококорените физиономии на хората си разбра, че и те се вълнуват не по-малко. Бавно постави длан върху дръжката на вратата и кимна веднъж, след което рязко я отвори. Мъжете бързо изтичаха покрай него и излязоха в коридора, откъдето подходиха към стаята отдясно, както се бяха упражнявали на тренировките. Самир се присъедини зад последния от колоната. Отпред чу, че някой се спъна, и видя как Джамир в последния момент се опря на стената, за да не падне. Самир се ядоса, че не ги е събудил по-рано, за да имат повече време за подготовка. Знаеше, че убиецът ще нападне в часовете преди изгрев-слънце. Трябваше да се приготвят по-рано. Най-малко двама от тях бяха още сънени. Дано поне да се бяха сетили да вдигнат предпазителите на оръжията си. Самир колебливо пристъпи напред и тогава забеляза, че самият той не беше вдигнал предпазителя.

Абдул беше първи в колоната и добре беше отрепетирал следващата маневра. Самир го беше инструктирал да не се колебае изобщо. „Не мисли за нас. Изритай вратата и открий огън. Ние ще сме зад теб.“

Самир се приведе зад стената, а заглушителят на автомата сочеше нагоре. Пръстът му беше на спусъка и докато гледаше как Абдул се готви да блъсне вратата, сякаш буца заседна в гърлото му и той преглътна с усилие. В този момент се раздаде силен трясък и вратата беше избита със замах. Самир изчака секунда, след което побутна бойния другар пред него да се присъедини към боя. Докато самият той още беше в коридора, чу дългите приглушени откоси, предназначени за убиеца, и на лицето му се изписа злорада усмивка. Нямаше начин убиецът да оцелее след подобна атака. След тази нощ Самир щеше да се превърне в легенда сред връстниците си.