Винс Флин
Списъкът на обречените (10)

Девета глава

Вашингтон, Окръг Колумбия

Държавният секретар Франклин Уилсън носеше жълта плетена жилетка, а под нея — бяла риза. На седемдесет и една години, с оредяваща бяла коса, той беше олицетворение на стария мъдър държавник. Направил успешна адвокатска кариера, той беше служил в три правителства в Белия дом: първо като началник на кабинета, после като министър на отбраната и накрая като държавен секретар. Доходите му идваха главно от семейството на жена му — печеливша фирма за авточасти в Охайо. Репутацията обаче си беше само негова. Той беше завършил право в Харвард един от първите по успех и веднага след университета започна работа в престижна юридическа кантора във Вашингтон. В периодите между трите му политически длъжности той се връщаше на работа в кантората, където беше като пълноправен съдружник. Имаше всичко, за което можеше да мечтае човек с неговите способности и интереси. Той беше смятан за един от титаните в столицата — човек, еднакво уважаван и от двете партии, и от журналистите.

Въпреки всички тези постижения той беше в лошо настроение. Къщата беше почти пуста в този есенен съботен следобед. Уилсън беше наредил на прислугата да си вземе няколко часа почивка, за да може да проведе срещата в пълна секретност. Истинската причина да се чувства самотен обаче, беше загубата на четирийсет и седем годишната му съпруга — не физически, а духовно и психически. Само преди две години лекарите й бяха поставили диагноза Алцхаймер и макар че всички в семейството се надяваха, че болестта няма да напредне толкова бързо, в действителност заболяването унищожаваше разсъдъка й с доста бързи темпове. Само след година тя забрави децата и внуците си и едва си спомняше съпруга си. Шест месеца по-късно беше мъртва за света. Месец преди днешния ден Франклин Уилсън стори това, което се беше клел никога да не върши.

По настояване и съвети на приятелите, неговия персонал и децата му, той изпрати жена си в клиника, където щяха да се грижат за нея денонощно. Разбира се, Уилсън си имаше достатъчно основателно оправдание за постъпката, но чувството, че я е зарязал и изоставил, не го оставяше на мира и го измъчваше всеки ден. Тази красива пететажна къща в Джорджтаун, където бяха организирали толкова много партита, на които беше присъствал каймакът на Вашингтон, сега се беше превърнала в безмълвен мавзолей. Той отказа да я продаде, тъй като смяташе, че това ще е още едно предателство към страхотната жена, каквато беше жена му, преди да я порази коварната болест. Уилсън си даваше сметка, че е позагубил от концентрацията си, но професионалните му задължения и изисквания го държаха постоянно зает и, от друга страна, му даваха възможност поне временно да забрави нещастието си.

Когато на външната врата се позвъни, настроението му леко се приповдигна. Предстоеше му да се заеме с важна работа. Уилсън скочи от креслото, мина по мраморния под на фоайето, отвори вратата и ентусиазирано поздрави госта си:

— Пол, благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

Пол Кук, заместник-директорът на ЦРУ, също се усмихна и се здрависа с държавния секретар.

— Удоволствието е изцяло мое, господин секретар. Винаги съм искал да си намеря повод да се разходя из Джорджтаун в събота следобед.

— Много добре те разбирам. Казвай ми Франклин, когато сме в неофициална обстановка — отвърна Уилсън, затвори вратата и поведе госта си по коридора. — Точно затова и купих имението. Не мога да търпя предградията. Прекалено тихо е там. — Той отвори вратата и му посочи стълбите. — Обичаш ли да играеш билярд?

Кук вдигна рамене.

— Че кой възпитаник на Харвард не обича?

Уилсън го потупа по рамото.

— Браво на теб. Ти завърши през шейсет и пета, нали?

— Да.

Щом слязоха на долния етаж, Уилсън включи стереоуредбата и натисна няколко копчета зад бара.

В камината вече гореше огън, а по телевизията предаваха американски футбол. Уилсън не си направи труда да попита госта си какво предпочита за пиене. Извади две ниски и тумбести чаши и сложи по три кубчета лед във всяка. После ги напълни до средата с малцово уиски. Подаде едната чаша на Кук и каза:

— Дано да нямаш нищо против, че дойдохме тук. В тази стая съм монтирал някои устройства, благодарение на които можем да говорим и обсъждаме по-деликатни теми.

Тъй като работеше в ЦРУ, Кук много добре разбираше тази необходимост. Той се запита към кого се е обърнал Уилсън да монтира оборудването и кога е било монтирано то. Подслушващите устройства и излъчвателите на смущения непрекъснато се меняха и модернизираха.

Уилсън вдигна чашата си.

— За Харвард. За най-великия университет на света.

Кук се усмихна.

— За Харвард.

Докато удряше с щеката билярдните топки, Уилсън поде обикновен непринуден разговор. Така продължи до края на първата игра. След като размаза Кук и на втората игра, той смени темата с по-сериозна:

— Пол, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Искам да си откровен с мен, Пол, като със събрат по университет. — Уилсън го погледна в очите и изчака Кук да осъзнае думите му. Намекът беше елементарен — и двамата сме джентълмени и затова не бива да се лъжем един друг.

Кук кимна и даде знак, че е разбрал.

— Имаш ли доверие на Томас Стансфийлд?

Кук тъкмо отпиваше от уискито, което беше добре, защото му помогна да скрие ехидната си усмивка. Той бързо отново си сложи маската на делови човек и отвърна:

— Интересен въпрос.

Уилсън знаеше, че ще трябва да му вади думите с ченгел от устата, и затова продължи:

— Виж, самият аз познавам Томас от близо трийсет години. По време на Студената война нямаше по-добър от него, но Студената война отдавна свърши и се боя, че той изостава с адаптирането си към новите условия на международната сцена.

Кук се досещаше, че държавният секретар иска да се види с него по някаква конкретна причина, но не очакваше да е заради Томас Стансфийлд. Вместо да коментира, само кимна неопределено.

— Може ли да му се има доверие? — попита отново Уилсън.

Този път Кук открито се изсмя.

— Ако наистина го познавахте толкова добре, колкото твърдите, нямаше да ми задавате този въпрос. Томас Стансфийлд е роден да бъде шпионин и е най-потайният човек, когото съм срещал в живота си.

— Точно това имах предвид и аз.

Стъпвайки предпазливо като по минно поле, Кук добави:

— Това обаче не е в разрез с длъжностната характеристика за поста, който той заема.

— До известна степен да, но той не е господар на себе си и също се налага да се отчита и да докладва на други хора. — Уилсън погледна по-младия от него заместник-директор, за да провери по изражението му дали би могъл да има в негово лице съюзник. За момента нямаше признаци за подобно нещо. — Той никога не е бил добър в контролирането и ръководенето. Нещата при него съвсем се влошиха, след като се оваканти директорският пост.

Преди месец предишният директор на Управлението неочаквано беше подал оставка поради здравословни причини, а президентът още не беше избрал негов заместник. В момента Кук беше временно изпълняващ длъжността.

— Той е своенравен, обича сам да си управлява поверената му дирекция и се мръщи, когато някой дръзне да му се бърка в работата.

„Сега вече стигаме до същността“ — каза си Уилсън и отново наля уиски в чашите. Разговорът постепенно взимаше нужната посока. Първо щеше да засегне Стансфийлд, после да прескочи към клюките във вашингтонските кулоари, да спомене някой смешен анекдот за него или за някоя закачка на президента с безнадеждния вицепрезидент. Но непрекъснато щеше да се връща на Стансфийлд. Чак към средата на петата игра на билярд и третото поред питие Уилсън видя удобна възможност:

— Пол, искам да ти доверя една тайна.

Кук се подпря на билярдната щека, разбирайки, че най-накрая стигнаха до истинския повод за тази среща.

— Добре — отговори.

— Ти си един от най-вероятните кандидати в списъка на президента за нов директор.

Това дойде изненадващо за Кук. Според негова информация президентът беше решил да вкара в Управлението външен човек.

— Сериозно ли?

— Да… и интересува ли те как се озова в този списък?

Кук кимна.

— Аз те предложих. Казах на президента, че на теб може да се има доверие и че ще можеш да се справиш с тази работа.

— Благодаря ви, сър.

Кук вдигна гарда и застана нащрек. Той почти не познаваше Уилсън. Ако този човек наистина го беше препоръчал за най-висшия пост в Лангли, то тогава със сигурност щеше да иска някаква услуга в замяна.

— Знаеш ли кой още е в списъка?

— Подочух някои имена — отговори искрено Кук. Във Вашингтон седмично се появяваха по няколко нови слуха за нови кандидати.

— Томас Стансфийлд е в списъка. — Уилсън поклати глава. — Една група от много влиятелни сенатори настояват и пробутват кандидатурата му. И настояват много.

Кук кимна. Стансфийлд имаше доста връзки и на всичкото отгоре знаеше всички тайни на политическия елит. Кук никога не би го признал открито, но винаги беше смятал заместник-директора на отдел „Операции“ като потенциален съперник и трудно за преодоляване препятствие.

— Точно сега най-малко ни трябва някой каубой от времето на Студената война да оглави Лангли — добави Уилсън. — Затова предложих твоята кандидатура. Ти познаваш добре организацията, издигнал си се от най-ниските стъпала в кариерата и вече имаш респекта на редовите служители и офицери. От теб искам само да ми кажеш ще можеш ли да се оправиш със Стансфийлд.

Кук определено познаваше Управлението. Той работеше в ЦРУ от трийсет години. Беше прекарал дълъг период в администрацията и знаеше как да ръководи персонала. Колкото до респекта на редовите служители, Уилсън малко преувеличаваше, но определено повечето от работещите в Лангли го уважаваха. Дали би могъл да се оправи с Томас Стансфийлд? Въпросът беше доста деликатен. Той не беше много сигурен дали изобщо щеше да се намери някой, способен да надхитри този човек. Стансфийлд имаше солидни контакти, а талантът му да предвижда събитията с три хода по-напред от опонентите, го правеше много опасен противник.

Дори руснаците изпитваха дълбок респект към него, което само по себе си беше достатъчно красноречив факт. Стансфийлд виждаше удобни възможности за действие и атака там, където другите виждаха само хаос и заплаха и неразрешими проблеми. Но Кук също разполагаше с някои изненади.

Той отпи голяма глътка от уискито и реши да върви докрай.

— Мога да се оправя с Томас. Няма да е лесно, но ще мога да го направя.

— Едно е да го укротиш, съвсем друго е да го държиш постоянно здраво за юздите. Искам от теб да държиш този човек под контрол. И да ми обещаеш, че ще го накараш да играе по правилата. Отдавна предупреждавам президента, че Стансфийлд е бомба със закъснител. Рано или късно някоя от неговите операции ще избухне като колосален скандал и той ще нанесе непоправими щети на репутацията на президента. Накрая всичко ще свърши с разпити пред комисията в Конгреса, които ще се проточат с години. Само по себе си е трудно да те изберат за президент, но много по-трудно е да те преизберат, още повече ако си се забъркал в политически скандал.

Кук кимна, защото беше очевидец на няколко съсипани политически кариери.

— Ясно ми е.

— Значи можем да разчитаме на теб?

Кук нямаше конкретен план, но все щеше да измисли нещо.

— Можете да разчитате на мен.

— Много добре. — Домакинът вдигна чашата и се чукна с Кук. — Ще кажа на президента, че ти си нашият човек.

Кук отпи от уискито и в същото време се чудеше как така му беше поднесен постът директор на Централното разузнавателно управление. Цял живот беше мечтал за това.

— Първо трябва да решим един друг проблем — продължи Уилсън.

„Ето къде се криело разковничето“ — помисли си Кук.

— Онова, което се случи снощи в Париж…

— Да — отвърна Кук и прикри изненадата си от обрата, който внезапно беше взел разговорът.

— Президентът е бесен. Тази сутрин разговаря лично с министър-председателя на Израел. Те отричат да са замесени.

— Те винаги отричат, такава им е политиката.

— Е, да… но този път е по-различно. Има неща, които не мога да обсъждам свободно с теб, но повярвай ми, щом ти казвам, че президентът е убеден, че „Мосад“ нямат пръст в това, значи е така.

Кук не показа никаква емоция.

— Иска ми се да можех да ти кажа и още, но не мога. Просто ще трябва да ми се довериш. Става ли?

Кук се поколеба, но искаше да разбере докъде ще стигне цялата тази работа.

— Ще ти се доверя, Франклин.

— Добре. — Уилсън взе щеката и я подпря на стената. — Тук обаче нещата са малко по-опасни и рисковани. — Тъй като не знаеше как точно да премине към следващата стъпка, направо изстреля: — Мисля, че Томас Стансфийлд има вина за провала.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Нищо конкретно. Само някои откъслечни улики и информации. Въпросът е, че той от години се стреми да действа тайно от Конгреса и сега вече наистина сгази лука.

— Томас Стансфийлд не е лесен противник. Ако искаш от мен да го обуздая, трябва да ми дадеш нещо повече.

— Ще ти дам, но първо искам да направиш нещо друго — каза Уилсън и така отклони искането му. — Спомняш ли си онзи кучи син Стан Хърли?

Кук не би могъл и да го забрави, но демонстрира хладнокръвие:

— Познавам го.

— И аз така си мислех. Негодникът уж се пенсионира, но хора като него никога не зарязват стария си занаят. Те продължават да създават проблеми докато не пукнат.

Кук само отвърна:

— Много от нашите офицери се пенсионират. Не всички от тях остават на активна служба като господин Хърли.

— Значи все пак си наясно с какво се занимава сега?

— Чувам само слухове.

— Е, знай тогава, че поне половината от тези слухове са верни. Този човек е за освидетелстване, параноик, шизофреник и садист.

— В добрите стари дни, в миналото е бил доста ефективен. Поне така казват.

— „В добрите стари дни“. Пак шпионски жаргон. Сега светът е коренно различен. Вече я няма Берлинската стена и не се налага да изпращаме наши шпиони, които да се борят с руските шпиони. Светът се променя, Пол. Залети сме от огромни потоци информация. Сега ни трябва повече интелигентен анализ и дипломация. Сърцата и умовете — ето това е ключът. Президентът иска да сложи в Лангли свой доверен човек. Човек, който не само ще съумее да обуздае Стансфийлд, но и ще се погрижи главорези като Стан Хърли наистина да излязат в пенсия. Ти ще можеш ли да го направиш?

Кук се развълнува от мисълта за новото предизвикателство. След като събра в себе си до последната капка цялата своя самоувереност, той отговори:

— Аз съм вашият човек.

— Така те искам. — Уилсън го потупа по гърба. — Разбери точно какво е станало снощи в Париж и гледай да не се разчуе. Докладвай само на мен. Не искаме ЦРУ да прехвърли кирливите си ризи на президента и да го компрометира.

— Няма ли да включим и ФБР? — попита Кук с престорена изненада.

— По-добре ще е, ако успеем да минем без тяхното участие. Ако се наложи да ги включим, президентът ще ни каже. — Домакинът пропусна да спомене, че независимо как щяха да се развият събитията, главното беше да предпази президента от скандал. Точно това правеше в момента. — Съсредоточи се върху Стансфийлд и Хърли. Разбери какво са намислили и ме информирай, за да предприемем съответните мерки срещу тях. После ще получиш едно от най-шеметните издигания в кариерата, които някога е виждал този град.

На лицето на Кук се появи широка усмивка. Тя не беше предизвикана от самоувереност или от мисълта, че скоро ще заеме ъгловия кабинет на седмия етаж в Старата сграда в Лангли. Кук отдавна събираше информация и разполагаше с дебели досиета за Стансфийлд и за неговия стар приятел Стан Хърли.