Винс Флин
Списъкът на обречените (44)

Четирийсет и трета глава

Джим Талмидж беше приготвил оборудването си в стаята за наблюдение, откъдето можеше да следи Брамбъл с помощта на камери и сензори, прикрепени към различни части на тялото на разпитвания. Цялата тази техника беше предназначена да измерва кръвното налягане, пулса, проводимостта на кожата и дишането. Талмидж можеше да излъже полиграфа, както и Хърли. Знаеше го, защото се бяха упражнявали един на друг. Тъй като през по-голямата част от кариерата си и двамата бяха действали в страни с индианско население, подобно умение беше необходимо, в случай че ги отвлекат от чужда разузнавателна служба или още по-лошо, от терористична организация. От способността му да измами детектора на лъжата можеше да зависи дали ще живее, или ще умре.

Стансфийлд се приближи до Талмидж.

— Как върви?

Той поклати глава:

— Не е добре.

— Лъже ли?

— Не съм сигурен… в това е проблемът.

— Уклончиви отговори ли дава?

— Да, но не е само това. Мисля, че разполага с достатъчно знание, за да излъже машината. И Стан изобщо не ми помага.

— Как така?

— Преди съм го виждал много по-строг и суров от сега. Сега в повечето случаи мога да отгатна какъв ще е следващият му въпрос. Трябва да накараш разпитвания да си мисли за едно, да го насочиш в определена посока, после да го шокираш, като му отправиш обвинение. Трябва да се опиташ да го изкараш от равновесие и да наблюдаваш каква ще е реакцията му.

— И Стан не го прави.

— Не. Оставя този тип да си разказва неговата история. От време на време се връща назад и го кара да конкретизира нещо.

Стансфийлд не беше новак с полиграфите. Самият той вече не помнеше колко пъти беше тестван с детектор на лъжата. Хиляди пъти беше заповядал да бъдат тествани други. Съществуваха много и най-различни техники. Талмидж му беше описал само една от тях, която те наричаха „да подадеш на разпитвания въже, за да се обеси сам“.

— Това не е необичайно.

Талмидж поклати глава и се намръщи.

— Някои хора го правят така, но аз многократно съм работил със Стан и знам, че това не е неговият стил. Той е като уличен боец. Нищо не е забранено за постигане на целта. Веднъж започне ли, той влиза в атака и продължава да напада, докато не смачка психически разпитвания до такава степен, че онзи вече не посмява да го излъже.

Шефът обмисли ситуацията и го попита:

— Да го изтегля ли?

Талмидж се почувства неловко.

— Ти решаваш, шефе. Но ако някой ще го критикува, по-добре да си ти. Нямам желание да ми отхапе главата.

— Разбрах. — Стансфийлд не го показа, но остана крайно недоволен, че беше позволил на Хърли да създаде среда, в която всички се бояха да изразяват открито мнението си. Обърна се към Кенеди и Люис и им каза: — Защо не отидете да проверите гласовата поща? Трябва да си кажа две приказки със Стан насаме. — Той потупа Талмидж по рамото. — Кажи му да излезе да си почине.

Талмидж се наведе към конзолата и натисна бутона на микрофона:

— Момчета, да направим почивка. Виктор, да ти донесем ли нещо за ядене или за пиене?

Виктор поиска черно кафе.

Специалистът погледна през стъклото към недодялания Брамбъл.

— Знаеш, че не можем да ти дадем кафе.

— Добре тогава. Донесете ми вода.

Хърли излезе от стаята за разпити и отиде при Стансфийлд и Талмидж.

— Мисля, че вървим добре — каза той на специалиста. — Какво показват уредите?

— Скапана работа.

Преди Хърли да каже нещо, се намеси Стансфийлд:

— Ще ми кажеш ли какво точно правиш?

— Как така какво правя? Опитвам се да измъкна истината от него.

— Не мисля. — Стансфийлд остана спокоен, без да издава емоциите си.

Хърли направи кисела и сърдита физиономия.

— Виж, това не е първото ми родео. Аз не си пъхам носа в делата, които се вършат високо на седмия етаж в Лангли. Остави ме спокойно да си върша работата, както аз те оставям да си вършиш твоята.

— Да те оставя? — В тона на заместник-директора се прокрадна гняв. — Нещо си се объркал, Станли. Аз съм твой началник и съм по-висшестоящ от теб. Аз съм този, който ти дава заповеди. Не просто те оставям да си вършиш работата. Мое задължение е да те ръководя и контролирам. И никой не те пита какво ти ме оставяш да правя и какво не. Ти си мой подчинен. Наясно ли си с това?

— Не разбирам какъв е проблемът? Две години те предупреждавам, че Рап ще ни излезе през носа, а сега всички сте ядосани на мен. Не мога така. Виктор казва истината. Очевидно е. По-добре се събудете и го проумейте.

— Не сме убедени, че Виктор казва истината, защото ти си толкова мек с него, че Джим не може нищо да прецени по показанията на датчиците.

— Ти пък какво разбираш от разпити?

Стансфийлд го изгледа сурово и след кратко мълчание отговори:

— Ето какво ще направим сега, Стан. Ти ще излезеш навън да подишаш малко чист въздух, да изпушиш една цигара и искам добре да помислиш върху следния въпрос. Ти наистина ли си прав, всички други грешат, и ти знаеш всичко. Или ще осъзнаеш, че си се превърнал в нетърпим задник и досадник, с когото вече никой не иска да работи.

Хърли предизвикателно вдигна брадичката си.

— Знаеш, че не обичам тия глупости.

— Бъркаш отново. На нас ни е писнало от твоите глупости. Писнало ни е от киселия ти характер. Не забравяй, че аз съм ти шеф. Ако сега излезеш навън и след петнайсет или трийсет минути още смяташ, че ние всички сме идиоти, а ти си единственият умник, тогава по-добре излез през вратата на това посолство и повече никога не се връщай. Не ме интересува къде ще ходиш, стига да е по-далеч от Вирджиния. Но ако все пак дебелата ти глава успее да проумее, че ти не знаеш всичко и не си най-големият умник, ако решиш да спреш да дразниш хората, тогава се върни, за да проведем сериозен разпит.

Хърли познаваше Стансфийлд от близо трийсет години. Никога досега не беше виждал приятеля си толкова ядосан и това го обезпокои. Отстъпи крачка назад и рязко изрече:

— Извинявай, нервите ми са малко опънати.

Стансфийлд кимна.

— Качи се горе, излез. Прочисти си мозъка и вземи решение.

Хърли излезе посърнал и унил, но на заместник-директора това не му направи никакво впечатление. Той погледна през стъклото към Чет Брамбъл и си припомни досието на този човек. Стансфийлд го беше чел преди години, но още помнеше всичко. Голяма част от изводите на Люис вече бяха отразени в досието.

Брамбъл имаше сериозни проблеми с подчинението и дисциплината. Именно заради това в крайна сметка го бяха изритали от армията. Стансфийлд беше на мнение, че хора с висок морал и уравновесен характер никога не биха се съгласили да вършат неща, за които беше предназначен неговият екип. Затова беше склонен да си затваря очите пред някои човешки слабости. Сега обаче изпита тревога, че твърде много е занижил летвата или че е дал твърде много свобода на Хърли. Така или иначе, цялата отговорност и вина лежаха на неговите плещи.

Люис и Кенеди бяха добри хора, с чувство за обективна преценка и умееха да контролират емоциите си. Брамбъл беше пълната им противоположност. Беше скандалджия като Хърли. От онзи тип мъже, на които можеш да възложиш най-мръсните задачи. Действията невинаги бяха много приятни, но крайният резултат беше налице. Рап, от друга страна, беше премерен и прецизен във всичко. Всичките ликвидации, извършени от него до момента, бяха съпроводени с минимални странични щети.

Стансфийлд продължаваше да размишлява, сравнявайки Рап и Брамбъл, когато Кенеди се втурна развълнувана в стаята.

— Сър, трябва да чуете това. — Тя извади телефон, защитен срещу подслушване, и набра някакъв дълъг номер. — Току-що получих съобщение на гласовата си поща. — Тя му подаде телефона. — От Мич е.

Стансфийлд грабна телефона и се заслуша:

— Трябва да се срещнем. Накрая реших, че мога да ти се доверя. Не вярвай на нищо, което казва Виктор. Снощи изпратих вместо мен друг човек. Исках да видя как ще реагирате. Изобщо не предполагах, че реакцията ще е толкова крайна. Мислех, че най-много ще го понатупате. Без никакъв повод Виктор го застреля, после стори същото с хората от екипа си. Двама местни се показаха отнякъде и той стреля и по тях. Предполагам, че е прехвърлил вината за всичко на мен. Неговата дума срещу моята… само че има един проблем. Аз имам свидетел. Някой, когото твоят шеф познава и на когото ще повярва. Искам да дойдеш при мен, но сама. Остави ми номер на мобилен телефон, на който мога да те намеря, и накарай шефа да ме изслуша. И това е единственото ми предложение, друго няма да има. Ако видя Стан или Виктор наблизо, спирам всякакви преговори и ако някой след това се опита да ме търси, ще пострадат доста хора.

Стансфийлд й подаде телефона.

— Къде е Ридли?

— В града е. — Тя погледна часовника си. — Той и екипът му подготвят колата и хотелската стая за пристигането на Кук.

— Снощи тук ли беше?

— Да.

— Сигурно него има предвид Рап.

— Свидетеля ли?

Стансфийлд кимна и отново насочи вниманието си към Виктор, който се беше облегнал назад и пиеше вода от бутилка.

— Набери канала за съобщение и му остави номер. Използвай кода си на ръководещ офицер. Организирай всичко и по-бързо, после се обади на Ридли и го разпитай какво знае той.

Кенеди вече се беше заела да набира номера върху клавиатурата на обемистия защитен телефон.

— И кажи на Рап, че ще дойда с теб — добави Стансфийлд.

Тя продължи да набира номера и чак секунда по-късно осъзна какво беше казал шефът й.

— Сигурен ли сте, че идеята е добра?

Стансфийлд не искаше да повярва, че Стан Хърли го е предал, но беше реална възможност, с която трябваше да се примири. Най-малкото по всичко изглеждаше, че някой беше предоставил на Фурние списъка с мишените. Възможно беше да са прехванали електронно съобщение, но доколкото той знаеше, списъкът никога не беше изпращан по телефон, телеграф, интернет или по какъвто и да било друг начин. Списъкът беше съставен от Стансфийлд, Кенеди и Хърли, след което беше унищожен. Той имаше фотографска памет, както и Кенеди. Хърли обаче нямаше и в миналото на няколко пъти Стансфийлд му беше правил строги забележки, че си води записки за неща, които е абсолютно забранено да се записват.

Стансфийлд се вгледа във Виктор. Стори му се спокоен, отпуснат, дори уверен, или защото беше прав, или защото беше сигурен, че ще се измъкне. Както беше посочил Люис, той беше способен на всичко, което е в негов интерес. За Рап, от друга страна, бяха характерни само упоритият труд и високите резултати.

Заместник-директорът по операциите погледна назад и отговори:

— Да, смятам, че идеята е добра. Мисля, че толкова добри идеи не са ми идвали от доста време.

Кенеди остави номер на Рап, след което звънна на мобилния на Ридли. Когато Ридли вдигна, тя каза:

— Изчакай малко, Томас иска да говори с теб.

Стансфийлд взе апарата.

— Роб, снощи в града ли беше?

— Да. Пристигнах в четири следобед.

— Да си срещал един наш общ приятел?

— Не знам какво имаш предвид.

— Снощи беше ли с някого от колегите ни… Видя ли нещо особено?

От другата страна на линията настъпи дълга пауза.

— Не ви разбирам, сър — отвърна Ридли.

— Както и да е, остави. Готово ли е всичко за нашия гост?

— Почти. Имам още около половин час работа.

— Добре. Обади ми се, когато пристигне. — Стансфийлд затвори и се обърна към Кенеди: — Не е Ридли.

— Тогава кой, за бога, може да е?

— Не знам, но сега да не се притесняваме за това. Имаме да решаваме по-важни проблеми. Кажи на хората от техническия отдел да подготвят дипломатически паспорт за Мич. Не искам никакви издънки, ако ни спрат от Дирекцията. И как сме с колите?

— Рейндж роувърите твърде много бият на очи, нали?

Той кимна.

— Никакви бодигардове. Само ти и аз. Да вземем нещо по-подходящо от гаража на посолството. Първо ще изпратим роувърите. Доктор Люис ще има възможността да се повози в пълен комфорт и да се наслади на гледката, докато го развеждат из Париж с кортежа от ДЖСЕ отзад.

— Добра идея. Тогава ще се кача горе, защото мобилният ми телефон няма обхват тук.

— Идвам с теб. — Стансфийлд се обърна към Талмидж: — Ще наредя да не пускат никой да влиза или излиза от този етаж без мое знание.

— Ясно.

Хърли влетя запъхтян с мобилния си телефон в ръката.

— Нямам обхват тук — каза той.

— Знам, Айрини току-що установи същото за нейния телефон.

— Е, амии… бях напълно изключил, че снощи заповядах на двама от хората ми да сменят Виктор и екипа му. Спомняш ли си Бърнстайн и Джоунс?

— Репортерът и операторът — отвърна Стансфийлд.

— Да, същите.

Стансфийлд го изгледа намръщено.

— Не ми се струват много подходящи за тази работа.

— Дълго е за разказване, но сега нямаме време. Накарах ги да поразпитат техните контакти в полицията. Освен това Виктор и екипът му бяха работили цял ден без почивка, затова им казах да седнат в микробуса и да сменят момчетата за няколко часа.

Според Стансфийлд това изобщо не беше умно, но той заподозря нещо друго, много по-дълбоко, което Хърли криеше от него.

— Цяла сутрин бях тук долу и когато се качих горе, телефонът ми зазвъня като полудял. Бърнстайн ми беше оставил четири съобщения и аз му се обадих. Каза, че когато снощи са отишли да сменят момчетата, били простреляни двама души. Изглежда са били от ДЖСЕ. Единият е убит, другият — ранен. Каза ми, че когато се появили, някакъв мъж оказвал първа помощ на единия. Накарах го да ми го опише. Каза, че бил на около двайсет и пет години, с гъста черна коса и е абсолютно сигурен, че е бил французин.

— Защо е сигурен? — попита Кенеди.

— Каза, че говорел френски като местен. Започнал да дава команди на Бърнстайн и Джоунс. Казал им да изчакат до ранения агент, докато той доведе помощ.

— И? — попита Стансфийлд.

— Така и не се върнал. Бърнстайн, който е бил на почти толкова войни, колкото и аз, каза, че този мистериозен тип използвал прахообразен коагулант и превръзки от военна аптечка, за да спре кървенето от раната.

— Мислиш, че е бил Рап ли? — попита Кенеди.

Хърли наведе очи и поклати глава.

— Не разбирам какво става. По описанието ми прилича на него, но защо, по дяволите, ще стреля по агент от ДЖСЕ, а после ще го превързва?

Кенеди и Стансфийлд се спогледаха.

— Защото не той е стрелял по агентите — отговори Стансфийлд. — Някой друг го е направил.

Всички погледи мигом се насочиха към човека, който седеше в стаята за разпити. Настъпи дълго мълчание, накрая Стансфийлд каза:

— Айрини, със Стан трябва да останем насаме. Ще те настигна горе. Джим и Том, не се отдалечавайте много. Няма да се бавя. — Щом те излязоха, той се обърна към Хърли с думите: — Искам да ми отговориш честно и откровено.

Стан кимна.

— Искам да ме погледнеш в очите и да се закълнеш, че няма да ме излъжеш.

Стан мразеше подобни неща.

— Добре — отвърна и погледна стария си приятел в очите. — Няма да те лъжа. Питай.

— Спомняш ли си, когато съставихме списъка с мишените?

— Да.

— И ги запомнихме наизуст, после аз пуснах листа в машината за унищожаване на документи и прибрах остатъците в торбата за изгаряне.

— Да.

По леко изнервеното поведение на Хърли и въртенето му Стансфийлд вече се досещаше, че има нещо. За непознатите или противниците Хърли беше първокласен лъжец и изпечен мошеник, но за най-близките си приятели беше като разтворена книга.

— Когато се върна във „Фермата“, случайно да си възстановявал списъка?

— Какво имаш предвид? — Хърли отстъпи крачка назад и скръсти ръце.

— Отново си написал имената на хартия.

Хърли въздъхна.

— Виж, аз не мога да се похваля с мозък компютър като твоя. Моята сила е в съвсем друга област.

— Колко копия направи?

— Едно… но беше повече като папка с досиета. Трябваше да следя всяка информация за тези типове. Да разбера къде са им слабостите, какви са им намеренията, къде ще са следващата седмица, по-следващата.

Стансфийлд почувства едновременно облекчение и гняв.

— И доколкото те познавам, сигурно си държал тази папка в незаключено чекмедже, а не в сейф?

— Виж, никой не може да припари и на километър от „Фермата“ без моето знание. Това място е обезопасено като Форт Нокс.

— А според теб как Фурние се е добрал до списъка?

— Нямам представа.

— Със сигурност не съм му казвал нито аз, нито Айрини. — Стансфийлд се обърна и погледна през стъклото. — Ами той? Нали има достъп?

— Рап също.

— Наистина ли вярваш, че Мич ще даде списъка, за да може после да попадне в капана и да го прострелят? Не ставай смешен.

— Не знам. — Стан определено беше объркан. — Не мога да разбера какво е станало.

— Защото не искаш да приемеш истината.

— И каква е истината?

— Че грешиш не само за Рап, но и за него.

Хърли се вгледа замислено във Виктор. Потърка наболата си брада и каза:

— Бърнстайн и Джоунс идват насам. Ще им покажа снимка на Рап и ако те потвърдят, че е бил той, на Виктор ще му се стъжни животът. Ще има доста да обяснява защо Рап първо стреля по агентите, а после се захваща да ги спасява.

— И в същото време рискува да го видят.

— Мътните да го вземат! — изръмжа Хърли. Никак не му харесваше как се развиват събитията.

— Казах на Джим да заключи етажа. Виктор ще бъде третиран като потенциален враг, докато не наредя друго. Не мога да поверя разпита на друг освен на теб. Разбираш ли ме?

— Да, боиш се да не счупи врата на някой бюрократ.

— Именно. Той е твое създание. Мислиш ли, че ще можеш да го обуздаеш?

Хърли кимна.

— Ако се окаже, че през цялото време ни е лъгал, лично ще му извия врата.