Винс Флин
Списъкът на обречените (14)

Тринайсета глава

Неделя сутринта беше известена от църковните камбани. Рап бавно отвори очи и провери тялото си за болки. С изненада установи, че състоянието на рамото му не се беше влошило. Стисна лявата си ръка в юмрук и усети пареща болка. Утеши се от факта, че беше малко по-добре от предния ден. Вдигна дясната си ръка изпод завивките и погледна часовника си. Девет часът и три минути. Беше спал почти дванайсет часа, и то след като предния следобед спа шест часа. Спомняше си как се беше събудил през нощта, за да отиде до тоалетната и да вземе болкоуспокояващо. Обърна глава към прозореца, през който прониквате дневната светлина. Умът му вече премисляше събитията, довели го до този хотел, и единственият въпрос, на който още нямаше отговор — на кого можеше да се довери.

Желанието да избягаш е закономерна човешка реакция, но невинаги е най-мъдрият избор. Така си казваше той, докато пътуваше с метрото в ранното утро след клането в хотела. И сега отново си повтори същата мантра. Притежаваше необходимите умения да избяга, да изчезне, но какво щеше да прави през останалата част от живота си? Даваше си сметка, че през последната година коренно се е променил. Сетивата му бяха изострени като на животно. Вече не можеше просто така непринудено да влезе в стая. Винаги се взираше в лицата, в потенциалните заплахи и в изходите — оценяваше ги и ги категоризираше, като го правеше незабелязано, за да не привлича внимание. Всичко, което вършеше, се планираше до най-малката подробност. Как да надхитриш противника, когато залогът е живот или смърт? Всеки ход, всяка вероятна последица от този ход, трябваше да се анализират, да се претеглят рисковете и ползите, докато накрая не се стигнеше до варианта, който даваше най-добри шансове за успех.

След като напусна склада в ранни зори, последвалите му действия бяха продиктувани от основните му потребности. Покрив над главата, медицински грижи и храна бяха на първо място в списъка му и той трябваше да задоволи всички тези потребности, без да предизвиква подозрение. Поривът да избяга обаче беше най-силен. Искаше му се да се качи още на първата станция на метрото, да отиде направо на Лионската гара, да си вземе раницата с неприкосновения запас от гардероба на гарата и да напусне страната. За три часа щеше да е в Швейцария. Щеше да изтича и да прегърне Грета и тогава най-вероятно Хърли веднага щеше да разбере за появата му. Първото правило винаги беше да избягаш от страната, в която си извършил престъплението, а Рап изрично беше инструктиран да изчезне веднага щом убие Тарек.

Устроената му засада и раняването му усложниха нещата, но той не беше склонен да се придържа към заповедите и по много други причини. Полицията със сигурност вече беше вдигната по тревога след престрелката в хотела. Щяха да засилят наблюдението в пристанищата и железопътните гари, а служителите на митническия и граничния контрол щяха щателно да проверяват всеки детайл. И макар и Рап да се съмняваше, че разполагат с описанието му, това не го успокояваше. Беше изгубил кръв и изпитваше болка. Можеше да си пробва късмета, но някой прекалено бдителен граничен служител можеше да го отведе в странична стая, където да го разпитат и претърсят. Щом сваляха ризата му, той нямаше как да отрече, че е прострелян.

Тъй като говореше перфектно френски, Рап се поколеба дали да не се притаи в Париж и да се слее с десетте милиона жители на града. Грета щеше да му купи някои необходими неща и да дойде при него. Вместо това обаче се качи на първата станция на метрото и след като се прехвърли веднъж на друг влак, се озова на петдесетина метра под земята и под Лионската гара. Движението беше слабо, но както и предполагаше, полицията беше необичайно бдителна. Рап, пъхнал ръце в джобовете на откраднатото яке, наведе брадичката си плътно до гърдите и сложи на лицето си маската на незаинтересованост, сякаш беше един от многото работници, тръгнал на работа. Автоматичните гардероби се намираха до тоалетните. Той си купи еспресо и кроасан от една будка и докато чакаше, провери дали полицията не го е забелязала. След като се увери, че не е предизвикал ничие подозрение, той продължи към гардеробите и до своята клетка, извади от нея раницата и влезе в една от кабинките в мъжката тоалетна.

Четири минути по-късно излезе оттам в джинси, кубинки, синя памучна блуза и бейзболна шапка с логото на канадски хокеен отбор. Палестинският паспорт беше накъсан и хвърлен в тоалетната чиния. Работническите дрехи бяха натъпкани в кошчето за боклук. Резервният пистолет остана прикрепен в кобур към глезена му, но с изключение на оръжието той с нищо не се отличаваше от останалите туристи. Излезе от терминала на летището и се качи на първия чакащ автобус. Безразлично му беше къде ще го закара, стига да тръгнеше от летището колкото се може по-скоро. Няколко минути по-късно автобусът вече се движеше из центъра на Париж. Когато въздушните спирачки на машината изсъскаха пред сградата на чудноватата конструкция на центъра „Помпиду“, Рап слезе. Знаеше един хотел от веригата „Бест Уестърн“, който се намираше точно зад завоя.

Половин пресечка по-нататък видя телефонен автомат. Беше чисто нов и неръждаемата стомана още лъщеше. Беше на „Франс Телеком“ — най-новия национален телефонен оператор — и работеше с електронни карти, за да не привлича разни дегенерати, които разбиваха по-старите автомати, за да приберат монетите. Рап постави картата, взе слушалката и набра номера. Тя вдигна на третото позвъняване.

— Добро утро, фрау Грета — каза той на френски. — Как се чувствате?

— Чувствам се чудесно, особено след като сега чувам гласа ти — отвърна тя облекчено.

— Нямам търпение да те видя. Но има промяна в плановете.

Вероятността телефонът на Грета да се подслушва беше малка, но въпреки това Рап използва в разговора само многозначителни реплики и предварително уточнени кодове:

— Не мога да дойда сега. Шефът ми ми даде цял куп работа. Можеш ли ти да дойдеш?

— Да, разбира се — отвърна тя без колебание, с лека тревога в гласа.

— Можеш ли да дойдеш с колата? — Нямаше да е лошо да разполагат със собствен транспорт, ако се наложи да бягат. — Може утре да отидем на разходка извън града.

— Да, добре, ще дойда с колата. Всичко наред ли е?

Рап усещаше, че е притеснена.

— Всичко е наред, скъпа. Е, не е идеално, но ще се оправим. — Осъзна, че така нямаше да я успокои, затова добави: — Има само няколко малки усложнения, това е. Като дойдеш, всичко ще е наред. Можеш ли да дойдеш утре сутринта?

— Не днес?

Рап имаше нужда да хапне нещо и да се наспи. Освен това се нуждаеше от тишина, за да обмисли на спокойствие създалата се ситуация.

— Боя се, че днес няма да мога. Трябва да свърша някои работи, но ти обещавам, че утре ще прекарам целия ден с теб.

— А останалите дни от седмицата?

— И останалите дни от седмицата — излъга Рап. После щеше да й обясни всичко и се надяваше тя да го разбере. — Трябва да затварям, скъпа. Какво ще кажеш да се срещнем утре сутринта в десет?

— Добре. Къде?… В апартамента ли?

— Не, не в апартамента — малко прибързано реагира Рап. — Ще ти изпратя информацията по електронната поща. — Почувства внезапен пристъп на болка в ръката и с дясната се хвана за телефонната будка. — Трябва да тръгвам, скъпа. Нямам търпение да те видя. — Рап за малко не прехапа езика си от болка, след като изрече последните думи.

— И аз много искам да те видя. Искаше ми се да е днес.

Той затвори очи и се подпря на автомата. Болката се засилваше, а Грета продължаваше да говори. Питаше го дали има някакъв проблем. Най-накрая успя да й отговори:

— Ще се оправя. — Тонът му беше рязък. — Трябва да затварям, скъпа. До утре. — Рап понечи да затвори телефона, когато чу как тя му каза, че го обича. За първи път му го признаваше и той не знаеше как да реагира. Затвори, като си даде сметка, че после ще трябва да обяснява защо не й е отговорил. Пулсиращата болка постепенно утихна. Рап извади картата, вдиша дълбоко няколко пъти и се изправи, за да продължи по тротоара.

Беше няколко минути след седем, когато влезе във фоайето на хотела. Заговори на английски мъжа на рецепцията, който отвърна, че макар и в момента да няма свободни стаи, очаква до час да се освободи една. Рап представи канадския си паспорт и кредитна карта „Виза“ на името на Бил Джонсън. По съвет на един швейцарски банкер той се беше сдобил с паспорта и кредитната карта, без да уведоми за това началниците си в ЦРУ. С апетит изяде обилната закуска, постара се да не обръща внимание на болката в рамото и прочете набързо вестниците, макар да знаеше, че убийствата са станали прекалено късно, за да влязат в сутрешните издания. Мъжът на рецепцията удържа на обещанието си и след около час се приближи до масата на Рап.

— Мосю Джонсън — обърна се той към него, — стаята ви е готова.

Само след минути Рап вече беше в стаята и седеше на леглото, вперил поглед в телевизора. Убийствата в хотела бяха новина номер едно по местните телевизионни канали. Би Би Си дори беше провело свое собствено разследване, но единственото ново за Рап беше броят на убитите. Първо си помисли, че информацията им е невярна. Той беше убил петима души — Тарек и четиримата му бодигардове. Предполагаше, че и проститутката е загинала. Това правеше общо шест човека. Кои бяха останалите трима?

Болката в рамото отново се засили. Рап изключи телевизора и излезе навън да си набави някои медикаменти. В аптечката си имаше широкоспектърен антибиотик и други лекарства, но му бяха необходими и други консумативи, за да почисти и превърже раната, а също така обезболяващи и тоалетни принадлежности. Наближаваше десет сутринта и туристите бяха излезли по улиците на града. Рап обиколи три различни аптеки в радиус от няколко пресечки, тъй като искаше да разпредели покупките си, за да не привлича внимание.

Всеки път, когато минаваше покрай телефонен автомат, той се въздържаше от изкушението да се обади на Кенеди. Още не можеше да реши дали да й се довери. По-скоро беше склонен да го направи, но реалността на този странен занаят беше, че нямаше как да знае доколко искрени и добронамерени са колегите му към него. Всички бяха професионални лъжци. Рап мина покрай двойка младежи, които държаха карта на града и спореха. Поради някаква необяснима причина той се запита дали да не убие Кенеди. При положение, разбира се, че тя го е натопила. С Хърли щеше да е лесно, поне що се отнасяше до взимането на решението. Но с Кенеди беше друго, защото той я харесваше.

Болката от огнестрелната рана се засили и започваше да пречи на ясната му мисъл. Затова се върна в хотела и глътна няколко обезболяващи. Взе си душ, след което почисти раната и я превърза. Болката се притъпи и той спусна завесите, легна си и се зави. Беше свикнал с болката, но сега беше по-различно от някакво си разтегнато сухожилие. Беше дълбока и засягаше нерви, които преди никое външно тяло не беше засягало. Дискомфортът правеше спането почти невъзможно, но след трийсет минути обезболяващото подейства напълно. Рап лежеше и гледаше в тавана, унасяйки се, докато в същото време се мъчеше да разбере откъде са се взели останалите три трупа. Дали не беше убил и петия в коридора? Дори и в този случай убитите ставаха седем, а не девет.

Сънят му беше неспокоен и странен. Бъркотия от знайни и незнайни лица. Когато се събуди по-късно през деня, той си поръча храна и отново пусна новините по телевизията. Не съобщаваха почти никаква информация, освен че четиримата убити са били от охраната на либийския петролен министър. Рап изсумтя. Ако тези мъже бяха бодигардове, защо тогава не придружаваха Тарек в пътуванията му из града? Отговорът беше очевиден. Те не бяха бодигардове, а група, изпратена да му устрои засада. А Тарек беше стръвта.

Рап отново се унесе и заспа, а съзнанието му се бореше с всичките евентуални последици от заключението, до което беше достигнал. Тарек доброволно ли се беше съгласил да участва в тази мисия, или го бяха предали братята му по вяра? Толкова ли беше станал незначим за собствената си организация, че го бяха пожертвали като примамка? Откъде знаеха, че той ще е следващата мишена на Рап? Последният въпрос не му даваше мира, защото подсказваше, че отговорът се криеше някъде отвъд океана.

Рап се огледа из стаята и си помисли за шепата хора, които знаеха за съществуването му. Екипът „Орион“ беше малобройно и секретно подразделение, което нарочно не беше официално подчинено на Лангли и чието основно предназначение беше ликвидирането на терористи. Защитната стена между групата и Лангли беше необходима по разбираеми причини — в ЦРУ работеха прекалено много бюрократи, много от които с дипломи по право и които не разбираха естеството на техния противник. Мъже и жени, които никога не бяха служили на бойното поле, мъже и жени, които нямаха никакво понятие от смъртоносните намерения и планове на врага и които съвсем искрено вярваха, че всички операции трябва да се провеждат със знанието и одобрението на Конгреса, в рамките на законовите правомощия, все едно че се провежда полицейска акция.

Рап се надигна от леглото и стъпи на пода. Хвърли поглед към бинтованото рамо и с удовлетворение отбеляза, че нямаше кръв. Кенеди отново обсеби съзнанието му. Тя беше най-пряката връзка с него. Той виждаше в нея човек, искрено посветен на делото си, но тя не беше и отворена книга. На второ място беше Роб Ридли, който ръководеше разузнавателните екипи. Задачата на тези екипи беше да подпомагат Рап и да организират евакуацията му, ако той загази. Стан Хърли, непоправимият дърт задник, знаеше за буквално всеки детайл от операцията, както и Томас Стансфийлд, заместник-директорът на отдел „Операции“ в Лангли. Колко още имаше, Рап не знаеше. Кенеди твърдеше, че всичките хора се броят на пръстите на едната ръка, но не беше изключено да има и други посветени, за които Рап не знаеше. Наличието на „къртица“ в разузнавателна служба не беше изключено и тази мисъл още повече засили параноята му.

Досега не беше анализирал надълго и нашироко мотивите на човек, който би извършил предателство спрямо страната си. Омраза, завист, комплекса на мъченика или пък някой ревностен блюстител на буквата на закона, който вижда света в черно-бяло. Каквито и да бяха мотивите, за Рап те нямаха значение. Той беше напълно убеден и решен в едно — ако хване човека, който го беше предал, щеше да го удуши със собствените си ръце. Мисълта, че някой във Вашингтон, който седи и си клати краката в комфортния си кабинет, го е продал, го вбеси още повече. Големият въпрос беше кой е този някой. Рап не беше сигурен дали разполага с необходимите умения и средства, за да го разкрие.

Той седя така няколко минути, отново обзет от болка, анализирайки различните си възможности за действие. Една от тях все още си оставаше да изчезне, да се разтвори във въздуха. А и той можеше да го направи. Дали щяха да го търсят? Ако знаеха истината за случилото се, вероятно не, но не беше изключено и те като пресата да вярват, че той е убил проститутката и още трима цивилни. Това не му харесваше. Знаеше, че няма да издържи до края на живота си да се крие и да ги чака всеки момент да нахлуят в дома му. Нещо по-важно, той вярваше в мисията си и нямаше желание да я изоставя. Мисълта го накара да се усмихне. Щеше да продължи мисията си, но по свой собствен начин. Хърли щеше да побеснее и да хукне по петите му.

Рап постепенно осъзна, че има само един успешен начин за действие. Трябваше първо да установи по собствена инициатива контакт с тях и да види как ще реагират. В края на краищата той, а не друг, имаше рана в рамото. Можеха да му се карат колкото си искат, че не е спазил процедурите и протокола, но той беше простреляният. Щеше да се обади на Кенеди. След ден — ден и половина. Тогава те щяха да са на нокти и ако наистина вярваха на журналистическите репортажи, имаше вероятност да са заповядали физическото му отстраняване. Тази вероятност му даде нова идея. В момента той беше буквално като игла в копа сено. Ако го търсеха, имаше само едно логично място, откъдето да започнат. Рап прецени рисковете да отиде там. После разтърка очи и се помъчи да избистри съзнанието си, въпреки че то беше замъглено от болкоуспокояващите. Предвид това, което му предстоеше да направи, сега имаше нужда от целия си умствен потенциал.