Винс Флин
Списъкът на обречените (6)

Пета глава

Рап досега никога не беше раняван, но това не беше необходимо, за да разбере, че са го простреляли. Противникът беше открил по него такъв ураганен огън и нищо чудно, че един от куршумите беше попаднал в целта. От удара той изпусна пистолета си, който падна от високото, но съумя да се задържи на въжето. Куршумите прелетяха над главата му, когато падна върху парапета и оттам се спусна надолу. Стисна здраво въжето с дясната си ръка и от тази маневра се завъртя на сто и осемдесет градуса и се удари във външната стена на сградата. Успя да се подпре с крака точно преди лицето му да се размаже в каменната фасада.

Увиснал на въжето, с огнестрелна рана в рамото, на около пет метра над земята, Рап се почувства страшно уязвим — чувство, което никак не обичаше. Мина му през ума да вземе резервното си оръжие, но с краката се подпираше и отблъскваше от стената. Трябваше да се махне оттук колкото се може по-скоро. Отпусна леко въжето и се спусна три метра по-надолу. Отново се подпря с крака в стената. Когато накрая докосна асфалта на улицата, забеляза пистолета на около метър от него. Взе го и бързо се огледа. Не се виждаха светещи фарове, но полицията щеше да пристигне много скоро. Рап се затича към другата страна на улицата, откъдето не беше далеч и до брега на реката. Беше по средата на улицата, когато куршумите изсвистяха във въздуха около него. Отскочи наляво, наведе се и се впусна в бяг. Куршумите го последваха. Отскочи вдясно и тогава асфалтът отстъпи място на трева, а той се скри в сенките на дърветата. Пороят от куршуми спря, но Рап продължи да тича още петнайсетина метра, за да е сигурен, че е успял да се скрие. Тогава пое по първоначалния си маршрут.

Пейката и пешеходната алея бяха точно там, където трябваше. Той прекоси алеята и зави наляво. Стъпваше почти безшумно по асфалта. Белият дроб и краката му бяха в добра форма и той тичаше с лекота към мястото, което беше набелязал преди няколко дни. Точно преди да стигне моста, получи първия пристъп на болка — първо по-слаба, после все по-силна, в един момент стана непоносима, пулсираща и накрая отслабна. Рап се сдържа да не огледа рамото си, за да прецени раната. Чувстваше мокрота под ризата и това му беше достатъчно. Беше ранен в лявото рамо, което означаваше, че ще се оправи, освен ако не беше засегната артерията. В такъв случай най-вероятно щеше да изгуби съзнание през следващите няколко минути и щеше да умре от загуба на кръв.

Отпред забеляза моста с неговите каменни колони. Не можа да си спомни името му, което го накара да се запита дали мозъкът му се оросява достатъчно с кръв. Забави крачка и слезе от алеята, след което продължи по тясната пътека. Бавно тръгна по нея, по протежение на южния бряг на реката и подножието на моста. Площадката беше широка не повече от един метър. Рап се спря и погледна напред. Светлините на града, отразени във водата, бяха слаби, но достатъчни, за да види, че е сам. Скри се под ниската арка и пропълзя до средата на подмостието. Седна на площадката и краката му увиснаха над водите на Сена.

По навик премести беретата със заглушител от дясната в лявата ръка, за да прибере пистолета в кобура, но лявата му ръка не реагира достатъчно бързо. Успя да премести оръжието на десетина сантиметра, но пронизалата го след това болка го разубеди да продължи. Рап изруга и остави оръжието до себе си на площадката. Със зъби свали ръкавицата от дясната си ръка и я остави до пистолета. Разтвори якето и разкопча горните две копчета на ризата. Бръкна под грубия плат на бронираната жилетка и когато стигна до рамото, усети как дланта му се намокри с кръв. Това усили временно болката и той стисна зъби. Щом пристъпът премина, докосна с показалец това, което търсеше — изходното отверстие на раната — и въздъхна облекчено. Куршумът беше преминал през плътта, без да засегне жизненоважни кръвоносни съдове или костта, а отворът не беше по-голям от върха на пръстта му. Ако беше улучен с куршум с кух връх, изходното отверстие щеше да е много по-голямо, а пораженията — много по-сериозни.

Изви ръката си и напипа входящото отверстие на гърба. Там кръвта беше много по-малко, но така беше трудно да прецени. Свали малката чантичка от кръста си и отвори аптечката. Напипа малко фенерче с форма на писалка и го включи. Доволен, че червеният филтър е поставен, той хвана със зъби фенерчето и взе първата от четирите подредени в аптечката спринцовки. Свали капачката, която падна в реката, и като натисна буталото, изпразни съдържанието на спринцовката и покри рамото си с йоден разтвор.

Погледна втората спринцовка и за секунда се поколеба. На теория знаеше какво трябва да прави, но сега, докато седеше скрит под моста и кръвта му изтичаше, си даде сметка, че ще го заболи много повече. Най-напред обаче трябваше да запуши дупката. Разкъса пакета с марля и постепенно я напъха в отверстието. Болката беше по-поносима, отколкото очакваше, но по-трудното тепърва му предстоеше. Когато свърши със задното отверстие, взе следващата спринцовка и свали капачката от иглата. Взе лявата си китка, вдигна я, закрепи безчувствените пръсти върху якето и ризата, като откри изходното отверстие, и я остави да виси така. После, за да не се измъчва повече с мисли за това, което предстоеше да направи, доближи върха на иглата на спринцовката до отверстието, пое си дълбоко въздух и заби иглата почти докрай. Необходимо му беше нечовешко самообладание и издръжливост, за да не изкрещи. Цялото му тяло изтръпна от болка. Дори го обзе страх, че може да изгуби съзнание.

Първоначалният шок от болката постепенно отшумя и Рап отново си пое въздух. После постави палец върху буталото на спринцовката и натисна. Първите няколко кубика прахообразен коагулант се смесиха с кръвта му. Издърпа спринцовката с около два сантиметра и половина и инжектира още коагулант в раната. Извърши процедурата още два пъти, докато не изпразни спринцовката. Изхвърли я и взе следващата, като също я заби в раната. Този път изпъшка и тихо изруга, докато инжектира специално медицинско лепило, за да спре кървенето.

От всички страни се разнесоха полицейски сирени. Рап хвърли празната спринцовка в реката и се облегна назад. Не биваше да се задържа дълго тук. Взе последната спринцовка, която съдържаше широкоспектърен антибиотик. Поизправи се и намери място по тялото си, което не беше защитено от бронежилетката. Заби иглата през ризата си и не почувства почти нищо. Понеже нямаше как да вземе със себе си аптечката, а и беше направил това, което му позволяваха възможностите, той изхвърли всичко в мътните води на Сена. Погледна пистолета си и се поколеба дали да не го хвърли и него, но размисли. Там, където отиваше, щеше да има достатъчно място, където да се отърве от оръжието. Рап взе беретата със здравата ръка и я прибра в кобура. Тогава чу гласове от дясната си страна. Знаеше горе-долу каква е температурата на водата, скоростта на течението и приблизително колко време щеше да издържи.

Докато гласовете постепенно се усилваха, Рап се премести на ръба на платформата, хвана се за камъка с дясната ръка и тихо се пусна във водата. Гмурна се под повърхността и натежалите мокри дрехи го задърпаха към дъното. Беше обучен да не се поддава на паниката. Когато дрехите му се намокреха напълно, те нямаше да му пречат. Пет секунди по-късно той изскочи над водата, докато течението го носеше на запад. Пое си въздух и спокойно реагира на студа, като си каза, че това ще забави кръвотечението. Предстоеше му да поплува през сърцето на Париж и след няколко часа да излезе на сушата.

Обърна се по гръб и с леки тласъци на краката заплува на повърхността. Когато изплува изпод сянката на моста, той погледна към нощното небе и за миг се запита колко ли души бяха загинали в тази река — ако към броя на откритите във водите й тела се прибавеше и неговото. При тази мисъл се усмихна. Винаги готов за поредното предизвикателство, Рап почувства как постепенно цялото му същество премина в режим „оцеляване“ и той си каза, че ще преживее тази нощ — така както беше сигурно, че на сутринта слънцето ще изгрее от изток. И тогава щеше да се заеме с търсенето на отговори. Нещо тази вечер се беше объркало ужасно много и той искаше да знае как врагът беше разбрал за него. Независимо какви щяха да са заповедите на Кенеди и на останалите, засега нямаше намерение да се връща в Щатите и да прекарва с часове в Лангли, легнал на кушетката в кабинета на психиатъра.