Винс Флин
Списъкът на обречените (17)

Шестнайсета глава

Малки жълти флагчета бяха осеяли затревената площ от другата страна на улицата, срещу хотела. Старши инспектор Невил беше уведомена по телефона малко след десет часа сутринта. Тя вече си беше взела душ и си почиваше заедно със съпруга си и двете си деца. Беше се отказала да ходи на църква и затова неделя сутрин обикновено прекарваше на пода на малкия им апартамент. Двамата със съпруга й се опитваха едновременно да четат вестници и да наглеждат децата, като им пускаха да гледат поредица от дразнещи телевизионни образователни предавания. Ако се вярваше на авторите, тези предавания щяха да направят от две и половина годишния Марк и деветмесечната Агата най-умните деца от тяхното поколение. Невил не вярваше много в това, но беше съгласна на всичко, само да стоят кротко за повече от десет минути. Когато й се обадиха по телефона, тя си сложи бяла риза, черен панталон, черни обувки и сив шлифер. Тъй като знаеше, че камерите ще следят всяко нейно движение, дори се гримира набързо и се среса.

Есенното слънце стоеше ниско над Сена. Очите на Невил бяха скрити от възголеми слънчеви очила „Шанел“, които обхващаха близо една трета от лицето й. Тя ги носеше, за да се пази както от яркото слънце, така и от нахалните погледи на репортерите.

Предстоеше й пресконференция и тя не искаше да виждат изражението й и емоциите по лицето й. Тя застана по средата и огледа сцената. Репортерите отново бяха тук, нахални и дебели като конски мухи, викащи, задаващи въпроси и щракащи с фотоапаратите си. Способни да те извадят от равновесие, което беше характерно за тях. Освен медиите имаше и стотици, ако не и хиляди, любопитни зяпачи, които бяха привлечени от местопрестъплението.

Невил запази безпокойството си зад каменна маска. През годините се беше научила, че на мястото, където е извършено убийство, е най-добре да изглеждаш сериозен — дори и малко сърдит, но изобщо не е уместно да се смееш или, не дай си боже, да те хванат, че си подхвърляш шеги с колегите. Течеше едва вторият ден от разследването, но то вече се превръщаше в истинска бъркотия. Тези малки жълти флагчета например бяха поставени едва тази сутрин. Целият район от реката до улицата беше ограден с жълта лента, който беше поставен под охраната на десет полицаи, които бдяха никой да не припарва. Невил си каза, че това е прахосване на човешки ресурси, но началниците й бяха настояли.

Проблемът беше, че не успяха да спрат тълпата още предния ден. Зяпачите бяха изпотъпкали мястото и с това евентуалните улики. Ако делото изобщо стигнеше до съда, събраните доказателства щяха да са безполезни. Тя обаче беше получила нещо много важно — нова следа.

Погледна към хотела и към балкона на стаята, в която беше застрелян Тарек. Наруга се наум, задето още след като я бяха повикали, не нареди да оградят по-широк периметър, но както беше казал шефът й, дори само в хотела беше пълно с улики. Девет трупа, пръснати гилзи и куршуми навсякъде, и на всичкото отгоре откриха, че една от стаите на същия етаж е оборудвана с наблюдателна техника. Все още нямаха логично обяснение на кого му е притрябвало това. Никой от персонала на хотела не си спомняше либийският петролен министър да е водел със себе си охрана. Разполагаха със свидетелските показания на над петнайсет служители на хотела, които твърдяха, че Тарек е пристигнал, придружен само от един секретар. Този секретар сега не можеше и отказваше да коментира случая, скрит зад стените на либийското посолство.

Най-обезпокоителното за Невил беше, че й бяха дали над трийсет полицаи и въпреки това тя беше разбрала за гилзите, намерени на тротоара и в канавката пред хотела, едва предната вечер. Пресата щеше да я изяде с парцалите. Тя се върна на местопрестъплението, огледа отново гилзите и се запита колко ли от тях бяха смачкани, подритвани или просто прибрани от неизвестни хора през деня. Всички гилзи бяха пръснати приблизително под балкона на стаята. Правилно бе да се предположи, че или някой е проникнал откъм балкона и е стрелял в стаята по Тарек, или някой е стрелял от балкона по някой друг или по нещо долу на улицата.

Тя се качи в хотелската стая, застана на балкона и погледна към вътрешността на стаята. Стената срещу нея беше цяла и невредима, за разлика от стената вдясно, която беше надупчена с куршуми. Обърна се към реката, погледна към тротоара, където бяха открити част от гилзите, и си представи как стреля от тази позиция. След дълъг размисъл нареди на заместника си Мартин Симон да огради мястото, да докара детектори за метал и да започнат да търсят деветмилиметрови куршуми.

Прибра се вкъщи, ядосана на самата себе си, задето беше направила този пропуск в разследването. Беше избрала да върви по пътя на най-логичната версия — един или няколко души бяха убили Тарек, проститутката, неговите вероятни бодигардове, двама от гостите на хотела и хотелския служител в задния двор. Не беше минал и един ден и цялата тази версия се разпадна на пух и прах. Либийците засега отказваха всякакъв коментар, като само твърдяха, че четиримата души били изпратени, за да охраняват министъра. Като полицейски служител Невил мразеше да я лъжат и като повечето ченгета веднага надушваше. Четиримата мъртви мъже не бяха бодигардове. Досега не беше чувала или виждала бодигардове да носят оръжие със заглушител.

Невил остави без внимание репортерите, които крещяха нещо към нея. Вместо това се загледа в жълтите флагчета, сякаш те щяха да й подскажат как да разреши престъплението на века. Мартин Симон се приближи към нея и я повика по име. Когато Невил се обърна и видя развълнуваната му физиономия, разбра, че разследването е придобило нов обрат.

— Какво има?

— Да се поразходим малко. — Той хвърли поглед към хотела. — Искам да ти покажа нещо интересно.

Невил тръгна заедно с червенокосия Симон. Макар че беше с две години по-възрастен от нея, червената му коса и луничавото лице го правеха да изглежда с десет години по-млад. Когато се отдалечиха от тълпата журналисти и зяпачи, тя се обърна към него с думите:

— Само не ми казвай, че са открили още един труп.

Симон се засмя.

— Не, няма други трупове. Мисля, че и девет ни стигат.

— Тогава да не си разплел престъплението?

Симон поклати глава, докато влизаха във фоайето на хотела.

— Не, но открих нещо, което ще те разстрои.

Тя свали слънчевите си очила и ги прибра в дамската си чантичка. Персоналът на хотела ги гледаше с разбираемо притеснение. Над половината от гостите бяха напуснали хотела, други спешно бяха отменили резервациите си. Невил им съчувстваше. Бяха преуморени от работа и от стрес, а неприятностите за тях тепърва започваха. Всеки един от тях без изключение, независимо дали е бил на работа в онази нощ или не, щеше да бъде разпитан от полицията поне още два пъти. Това се налагаше по две причини. Или някой от служителите беше видял нещо важно, без да го съзнава, или някой от тях беше съучастник на убиеца или убийците и му/им беше дал информация за движението и местонахождението на Тарек.

Качиха се в асансьора и когато вратите се затвориха, Симон каза:

— Снощи не можах да спя.

— Много кафе пиеш.

— Не започвай пак, шефке! Докато лежах буден и гледах петната от вода по тавана ми, се запитах защо някой ще стои на балкона и ще стреля по улицата и реката.

— И?

— Деветмилиметровите гилзи, които открихме на улицата, съвпадат с тези, пръснати из стаята на Тарек и из коридора, както и с тези, извадени от телата на убитите гости и служителя на хотела.

Асансьорът спря на последния етаж и вратите се отвориха. Невил слезе първа.

— Значи мислиш, че е стрелял един от либийските бодигардове.

— Може би… но в момента ми е по-интересно да разбера по кого са стреляли от балкона.

Невил леко се усмихна, което беше знак, че тя не разбира накъде бие заместникът й.

Симон се спря в средата на коридора и направи с ръката жест, сякаш държеше оръжие.

— Ако аз стоя на балкона и стрелям по някого долу на улицата, защо ми е да стрелям по него и как този някой се е озовал там?

Невил рязко поклати глава, сякаш за да събере мислите си.

— Какво искаш да кажеш?

— Някой или някои са убили тези бодигардове, след което е трябвало да се измъкнат от хотела. Ние стигнахме до заключението, че един и същ човек или хора са убили Тарек, проститутката, бодигардовете, след което са убили двамата отседнали и служителя.

— Да.

— Тогава кой е стрелял от балкона и по-важното е, по кого е стрелял?

Невил си представи позициите.

— Сега разбирам какво имаш предвид — каза тя.

Симон отвори една врата в дъното на коридора и пред тях се разкри стръмна метална стълба, водеща към покрива.

— Който и да е бил човекът на улицата, не той е убил служителя в задния двор. Няма логика да избягаш през задния вход, да заобиколиш и да се върнеш пред хотела, където има по-голяма вероятност да се натъкнеш на преследвачите си.

Симон се заизкачва по стълбата. Люкът, водещ към покрива, вече беше отворен.

Невил последва колегата си и когато се качи на покрива, видя, че там вече чакаха двама от най-добрите криминалисти.

— Значи лежа си аз — продължи Симон — и си мисля. Най-логичното обяснение е, че този господин Хикс е излязъл от стаята през балкона, а щом е излязъл през балкона, значи е имал въже. — Симон се спря до черната желязна тръба на комина и коленичи. — Виждаш ли това място? Там саждите са избърсани. — Той посочи мястото, без да го докосва.

Невил забеляза ясно различимата ивица върху тръбата и кимна. Симон се изправи и отиде до ръба на покрива, където един от криминалистите вземаше някакви мерки.

— Бернар, кажи ни какво откри.

Мъжът беше на петдесет и няколко години, много слаб. Той нагласи очилата си и отвърна:

— Открихме влакна ето тук — посочи каменния ръб на козирката.

— Какви влакна? — попита Симон.

— Не мога да определя със сигурност, докато не ги изследваме в лабораторията, но приличат на влакна от алпинистко въже.

Невил кимна, погледна отново към комина и после пак към мястото, посочено от Бернар. Забеляза известно протъркване върху камъка. Надникна от мястото и видя, че точно долу имаше балкон.

— Предполагам това долу е балконът на стаята на Тарек?

— Той е — отговори Симон.

Невил погледна отново към комина.

— Въже?

Симон кимна.

— И къде е това въже?

— Много добър въпрос. Всъщност аз си помислих дали някой не го е прибрал. Разбира се, никой не си призна. Но открих един полицай, който беше дошъл на местопрестъплението един от първите. Та той ми каза, че определено е видял покрай стената да виси спуснато въже.

— Сигурен ли е?

— Накарах го да ми покаже мястото, където според него е висяло въжето. Той ми показа къде е паркирал колата си и ме отведе точно до мястото под нас.

Невил погледна към сградите отляво и отдясно. Височината беше различна, но самите сгради бяха прилепени една до друга.

— Значи според теб на покрива е имало съучастник и когато полицията е пристигнала, той е прибрал въжето и е избягал.

Симон погледна към морето от жълти флагчета долу на улицата.

— Не съм сигурен. Има и друг вариант.

По изражението му Невил се досети, че е много притеснен за нещо.

— И какво те тревожи?

— По-лесно ще е да ти отговоря какво не ме тревожи.

— Изплюй камъчето.

— Мисля, че някой от нашите нарочно е премахнал въжето.

— По дяволите. Тази работа все повече не ми харесва. Имаме ли списък на хората, които са били тук през последните трийсет часа?

— Работя по въпроса.

— А отседналите в хотела?

— Това беше другото, за което исках да говоря с теб. — Той отстъпи от ръба на покрива и Невил го последва. — За петима от гостите на хотела липсва информация.

— Какво имаш предвид под „липсва информация“?

— Регистрирали са се през седмицата и не се знае кога са напуснали. Багажът им е още в стаите им.

Тя развълнувано го сграбчи за ръката.

— Разполагаме ли с описанието им?

— Да — предпазливо отвърна Симон.

Невил веднага се сети за мъртвите бодигардове.

— Тъмна коса, мургава кожа… на около двайсетина години?

— Боя се, че да.

— Разговаря ли със служителите от рецепцията, които са ги регистрирали? Накара ли ги да опознаят телата?

— Още не съм. Разбрах се с тях да дойдат в моргата.

Невил кимна. Днес беше неделя, а и те още се мъчеха да осмислят новооткритите факти. Тя самата все още умуваше върху това как тези нови и странни парчета се вписваха в мозайката. Симон я сюрпризира още веднъж, като каза, че има и друга информация:

— Стаята, в която открихме наблюдателната техника…

— Да?

— Според данните в компютъра на хотела в стаята се е извършвал ремонт и официално никой не е отсядал в нея.

— Някой от персонала потвърди ли, че е била ремонтирана?

— Още не съм говорил с тях.

Невил се замисли. Липсващо въже, липсващи гости на хотела, които най-вероятно сега лежаха върху студени метални маси в моргата… странното поведение на либийското посолство, а сега и тази стая, пълна с наблюдателно оборудване.

— Криминалистите приключиха ли огледа на стаята с техниката?

— Да.

— Кажи им, че искам да проверят за косми, които да съвпадат с тези на четиримата бодигардове в моргата. И поздравления за свършената работа, Мартин.

— Ти и сама щеше да се досетиш рано или късно — отвърна той.

— Може би щях… а може би нямаше. Да видим докъде ще ни отведат тези разкрития. И всичко да си остане между нас, докато не се потвърди версията. — Невил тръгна към стълбата.

— Къде отиваш?

— Помниш ли онзи тип от ДЖСЕ, който дойде снощи?

— Бившият ти приятел ли?

Прииска й се да поспори доколко й е бил приятел, но си каза, че не си струва. Затова само добави:

— Имам чувството, че той и неговите хора знаят много повече за случилото се тук, отколкото ни казват.

— Съгласен съм с теб. И затова мисля да дойда с теб.

— И сама мога да се оправя.

— Знам, че можеш — отговори Симон, докато слизаше по стълбите, — но е винаги по-добре да имаш под ръка още един чифт очи и уши, когато си имаш работа с патологичните лъжци от разузнаването.