Винс Флин
Списъкът на обречените (12)

Единайсета глава

Балтимор, Мериленд

Барът беше декориран в моряшки стил. Около широки дънери, представляващи докове на пристан, бяха намотани дебели въжета. Стените бяха украсени с рибарски мрежи и с различни риби, раци, буйове и морски сигнални флагове. Клиентите на заведението биваха посрещани на вратата от кукла на еднорък пират с кука вместо длан и с дълги увиснали мустаци. Стан Хърли не обърна много внимание на декора. Щом сервираха бърбън и нещо за мезе, му беше все тая как изглежда барът. Хърли обичаше да пие. И го беше правил на шест от седемте континента. Беше опитвал от най-хубавия алкохол, който може да се купи с пари, в едни от най-скъпите заведения по света. Беше се напивал и в абсолютни коптори в страни от Третия свят, дори беше повръщал неведнъж от фалшив бърбън, който имаше вкус на разредител за боя. „Колибата на рака“, разположена в Балтимор, на международното летище на Вашингтон, определено беше доста безвкусно място, но алкохолът поне беше истински, а в момента единствено това беше от значение за стария офицер от нелегалната служба на ЦРУ.

Тази работа с Рап съвсем му развали настроението — не че беше известен с ведрия си външен вид и поведение, но днес се чувстваше направо отвратително. Хърли беше намръщен и грубоват тип и той не го отричаше. Тази бъркотия в Париж обаче съвсем го изкара от кожата. Кафявата течност в чашата му помагаше, колкото и странно да беше, да се фокусира и както много пъти досега да намери изход от затрудненото положение. До известна степен винеше себе си за провала, но само задето не беше надал по-силен глас против решенията на някои директори в Лангли. Хърли не би си и помислил да вдигне ръка срещу Кенеди. Тя му беше като роднина и, разбира се, това беше част от проблема. Той беше оцелял след взрива, в който беше загинал бащата на Кенеди. Оттогава непрекъснато го измъчваше съвестта. Знаеше, че Стансфийлд изпитва подобни чувства, ако не и по-силни от неговите, и това само влошаваше нещата. Не че Кенеди не беше способна и кадърна, но когато станеше дума да я контролират в работата й, сърцата им се размекваха. И на Хърли му ставаше още по-трудно. Тази бъркотия беше нейна, а той не успя да я спре навреме. Трябваше още преди месеци да се намеси.

Той отпи от бърбъна си и си припомни как за първи път видя Рап. Интуицията не го беше подвела. Още тогава не го хареса и почувства, че не може да му има доверие. Направи всичко възможно да го изхвърли от програмата, но Рап се оказа по-корав, отколкото си мислеше. Малкият негодник ги водеше за носа, а Кенеди беше прекалено наивна, за да го забележи. Рап беше саможив и егоист. Армия от един човек, решен да избие всеки терорист, който му се изпречи пред очите.

На загрубялото лице на Хърли се изписа широка усмивка. Ако не друго, поне целите на Рап бяха смислени. Трябваше да му го признае. Но проблемът не беше в това. Хърли искаше да избива негодниците не по-малко от Рап, но нещата не бяха толкова прости. Тази професия беше деликатна и трудна и изискваше огромно търпение. Да, човек трябваше да има ум и кураж да убива, да си изцапа ръцете, но също така трябваше да има търпението на ловец. Ненапразно наричаха тази служба „нелегална“ и „тайна“. От ключово значение тук беше да действаш колкото се може по-незабележимо и безшумно. А Рап остави след себе си кървава диря от трупове из цялото Средиземноморие и привлече прекалено много внимание към работата на техния отдел. Само преди няколко месеца бяха водили спор по този въпрос. Хърли положи големи усилия да напие Рап, за да го накара да му се разкрие.

Разбра само, че Рап не го беше грижа дали лошите ще знаят, че той ги преследва. Дори така го искаше. Искаше жертвите му да не могат да спят спокойно през нощта. Искаше да се страхуват и да са нащрек, че някой ден някой ще ги нападне.

Хърли изригна като ураган. Пусна цяла гневна тирада срещу Рап, но той, изглежда, изобщо не се впечатли от думите. Когато Хърли поиска да му отговори нещо, той спокойно му обясни, че така възнамерявал да измами психологически противниците си. Не било достатъчно само да ги убие, искал да лежат през нощта с отворени очи и да се чудят кой е този загадъчен отмъстител. Искал по цял ден да се озъртат, да претърсват щателно всяка кола, в която се движат, и всяко легло, в което спят. Искал да ги побърка.

Хърли си даваше сметка, че самият той не е цвете за мирисане, но сериозно се притесни, че Рап може съвсем да превърти. И тогава младежът продължи да излага пред него мотивите си. Хиляди хора по света нощем лежали будни и оплаквали смъртта на техните близки, загинали от ръцете на подобни страхливци и негодници. Рап искаше самите те да изпитат какво е страх. Искаше да ги остави насаме с техните мисли, да ги накара да преосмислят стореното от тях и да разберат, че то закономерно ще доведе до смъртта им.

Хърли много добре си спомняше как тогава го полазиха ледени тръпки по гърба. Спомняше си и как погледна Рап в очите и си каза, че наистина трябва да се страхува от този човек. А до този момент Стан Хърли не се беше страхувал от никого. Докато си наливаше бърбън в чашата, си спомни отново за онази вечер в Лондон и се запита защо още тогава не го беше спрял. Ако беше отишъл при психиатъра или при Стансфийлд, те сами щяха да изтеглят Рап. Но Хърли се блазнеше от мисълта да свали каишката и да насъска Рап срещу негодниците с болни мозъци. Америка беше станала твърде предпазлива и прекалено много се съобразяваше с останалите. Прекалено много пъти беше подлагала другата си буза, след като беше получавала шамар по едната. Имаше нещо дълбоко удовлетворително и вълнуващо в това да отстъпи и да остави Рап да вилнее. Сега обаче Хърли си даде сметка, че е направил грешка — ужасна грешка. Тази малка тиха операция в Париж се превърна в шумно фиаско и негово беше задължението да оправи бъркотията, преди ситуацията напълно да е излязла от контрол.

Той се вторачи в кехлибарената течност, сякаш беше магически огън, и си позволи да разсъждава върху варианта, който никак не му беше по сърце. Не за първи път щеше да се наложи да убие един от братята си по оръжие, но досега всички бяха предатели. Общо трима през всичките тези години. Дори окото му не беше мигнало, когато изпълни заповедта. Спомняше си всяко от убийствата, сякаш беше станало вчера. Първите двама застреля в главата, а третия почти обезглави с дълъг боен нож. Запита се дали ще трябва да убие и Рап. Досега този въпрос не беше обсъждан и ако зависеше от него, не беше и нужно да се обсъжда. Младежът или щеше да си прибере багажа и да се яви във Вашингтон, както му беше наредено, или Хърли нямаше да има друг избор.

Проблемът беше, и Хърли го осъзнаваше, че Рап беше единак по природа. Малкият негодник беше неконтролируем, но невероятно умен и хитър. Майсторски беше манипулирал Кенеди. Провалът беше неин, но Хърли се укоряваше, че трябваше да бъде по-настоятелен. Сякаш те бяха двама родители, които непрекъснато имаха скандали, а Рап беше тяхното дете. Бяха се карали пред него и той видя възможност да ги настрои един срещу друг. Възползва се от това, за да постигне целите си, и сега идваха да плачат на рамото на Хърли да почисти оплесканото. Рап беше надменен, арогантен и неподдаващ се на укротяване див кон, но един въпрос все още оставаше без отговор — той ли беше предателят?

Хърли беше раздвоен по този въпрос. Надяваше се Рап да е предател, но и отчаяно искаше всичко да се уталожи. Всичко, което беше предвиждал, се сбъдна в Париж и сега на него му възлагаха задачата да поправи грешката. От месеци беше предупреждавал Стансфийлд и Кенеди, че дават на Рап прекалено много свобода на действие и рано или късно това ще доведе до голяма катастрофа. Те обаче не искаха да го слушат, само му сочеха добрите резултати на Рап, един вид, че целта оправдавала средствата. Хърли беше на друго мнение. В този занаят дисциплината беше много важна, а младокът изобщо не беше дисциплиниран. Той беше каубой, който непрекъснато импровизираше и почти никога не се придържаше към предварително разработения оперативен план.

Хърли отпи от бърбъна и същевременно вдиша през устата. Ужасно много искаше да запали една цигара или нещо по-твърдо. За съжаление през последните трийсет и няколко години, докато той беше бродил по света и беше избивал лошите, Америка се беше превърнала в нация от женчовци. Сега, ако му се допушеше, трябваше да обиколи половината летище до специално оборудваната за целта стъклена зала, където пушачите бяха на показ подобно на някакви екзотични животни в клетка в зоологическа градина. Само веднъж беше влизал в подобна зала и беше останал шокиран от укорителните погледи, които „безгрешните“ минувачи хвърляха отвън. Закле се повече да не стъпи на подобно място.

— Скапани овце — измърмори Хърли. — Нищо не разбират и нямат представа какво става около тях.

— Моля? — обади се някакъв мъж, седнал вдясно от него.

Макар и да не му беше до това, Хърли се усмихна.

— Извинете, просто си говорех на глас. — Той заби поглед в чашата си, надявайки се непознатият да не се заяде с него.

Трябваше да събере екипа си и да отлитат. Ако се сбиеше сега с някой смотан бизнесмен, само щеше да усложни положението. За щастие непознатият го остави на мира и той отново се върна към мисълта за цигарите и как няма търпение да стигне до Франция. Каквото и да казваха за французите, те поне още разрешаваха да се пуши.

Откъм чакалнята с пътниците се появи огромен мъж и седна вляво от Хърли. Съзря Виктор още в отражението на огледалото на бара. Това не беше истинското му име, но всички го наричаха така. Истинското му име беше Чет Брамбъл и макар и да не беше от най-изтънчените типове, точно това харесваше у него Хърли. Ако във Франция бяха отишли двамата с Виктор, нямаше да се стигне до подобна катастрофа. Виктор знаеше как да изпълнява заповеди, а Стан едва ли щеше да пропусне да забележи бодигардовете. За стотен път, откакто разбра за провала, се запита как Рап можа да оплеска нещата толкова сериозно.

— Стив и Тод са тук — каза едрият мъж.

Хърли вдигна поглед към него. Външният вид на Виктор беше заплашителен, което беше както предимство, така и недостатък. Едрите хора бяха изключително полезни, когато трябваше да се свърши физическа изнурителна работа или пък да се подплаши някой. Но не бяха подходящи за нелегална дейност, защото привличаха твърде много внимание към себе си. В допълнение към едрото тяло, видът на Виктор плашеше хората. Агресията витаеше около него като неонов надпис. Ръстът му не беше чак толкова необичаен. Висок метър и деветдесет и тежащ малко повече от сто и двайсет килограма. Това, което го отличаваше, бяха ръбестата му глава, дебелият врат и широките рамене. Широкият му като двукрилен гардероб гръден кош се съчетаваше със сравнително тясна талия и мощни мускулести крака. А и размерът не беше единственият му проблем. Най-отличителната му черта бяха навъсените гъсти вежди, под които гледаха студени очи. Мнозина не харесваха Виктор. Бяха го изхвърлили от армията, защото ударил офицер. Хърли сам беше служил в армията и не криеше, че според него голямата зелена машина беше твърде монолитна и закостеняла. Самият той нееднократно се беше сблъсквал с офицери, които обичаха да бият подчинените си, и затова беше склонен да си затвори очите пред провиненията на Виктор.

Освен това Хърли обичаше да води със себе си големия ротвайлер, за да държи враждебно настроените на дистанция. Той вдигна чашата си и повика бармана. Дребният човечец в пиратска риза се приближи. Хърли поръча още една чаша бърбън за себе си и бира за Виктор. Той не беше от онези прилежни академични плъхове с пагони, които трябваше да правят всичко по устав, нито пък беше от сухарите от ФБР. А пък и професията, която упражняваше, не се регулираше от устави. Тяхната работа беше да нарушават закона, без да ги хванат.

— Пътувам невъоръжен, да го вземат мътните.

Хърли се обърна към Виктор, който видимо беше развълнуван.

— Спокойно — скастри го той и през зъби добави: — Защо, по дяволите, си мислиш, че си изгубих толкова време с вас, да ви науча как да боравите с ръцете? Човек с твоята сила не се нуждае от оръжие.

— Освен ако не стрелят по мен. — Великанът се намръщи и смачка салфетката си.

— Когато летим с граждански самолет, всички ние се подчиняваме на едни правила — без оръжие.

— Защо не взехме някой от самолетите на Компанията?

Хърли не обичаше да се обяснява и оправдава пред подчинените си, но отговори на Виктор:

— Не искаме да се разчува за пристигането ни. Не се притеснявай… Уредил съм всичко. Агентите ще ни посрещнат и ще ти дадат колкото си поискаш оръжие.

Виктор отпи от бирата, прехапа долната си устна, след което тихо попита:

— Най-накрая ще ми позволиш ли да видя сметката на това лайно?

Хърли отпи от пълната си чаша и едновременно с това се замисли. Виктор не обичаше да говори със заобикалки.

— Не съм те взел заради красивата ти мутра — отговори му.

Доволен от отговора, гигантът се усмихна и отпи още по-голяма глътка.

Хърли видя колко доволно остана кучето му. Предателите, които той беше ликвидирал — беше ги убил, изпълнявайки заповеди. В това нямаше нищо приятно. Виктор обаче изглежда страшно много се радваше от перспективата да очисти колегата си. Стан знаеше, че между двамата нямаше любов, но тази вражда минаваше всякакви граници.

— Дано да не се стига дотам.

— Защо? — изръмжа другият. — Ти го мразиш не по-малко от мен.

— Какви чувства изпитвам към него не е твоя работа — сряза го Хърли. — Ще му дадем възможност да се предаде доброволно.

— А ако не го направи?

Възрастният мъж се вгледа продължително в питието си, след което на две големи глътки пресуши чашата. Остави я на бара и хвърли до нея няколко банкноти. Стана и отговори:

— Ако не го направи, няма да ни остави друга възможност.

Тръгна към изхода, докато Виктор още допиваше бирата си. Здравенякът вдигна ръка, за да прикрие изгрялата на лицето му широка усмивка. Той определено беше щастлив от възможността да сложи край на живота на Рап.