Винс Флин
Списъкът на обречените (20)

Деветнайсета глава

Париж, Франция

Черното рено седан имаше затъмнени стъкла, което не позволяваше да се види кой пътува отзад. Колата беше паркирана пред луксозния хотел „Балзак“, само на няколко пресечки от Триумфалната арка. Понеже заемаше две паркоместа, един полицай помоли да я преместят, но получи категоричен отказ от шофьора, който седеше зад бронираните стъкла. Шофьорът се легитимира и показа значка, с която на мига отпрати полицая. Също така носеше пистолет в кобур на бедрото. Човекът на седалката до него имаше служебна значка от същата организация, също беше въоръжен и в жабката държеше в готовност картечен пистолет „Узи“. Колата беше допълнително оборудвана с тънък слой кевлар между вътрешността и външната рамка на каросерията. Мъжът на задната седалка беше обиколил света и неведнъж беше срещал въоръжени мъже в коли, затова се отнасяше много сериозно към този аспект от личната си охрана.

Когато Фурние беше по-млад, той също ходеше въоръжен. Това беше част от професията му, а и жените се възбуждаха от студената стомана на бедрото му. През кариерата си беше убил трима души — всичките бяха екзекутирани в упор. Шефовете му бяха наредили да ги ликвидира и той беше изпълнил заповедите им безпрекословно. Наказаните бяха нехранимайковци и подлеци. Единият от тях беше предател, който продаваше държавни тайни. Другият беше агент, който им създаде проблеми в Алжир. Третата беше една сирийка. Така и не му обясниха защо се наложи да я убие. Тя и останалите двама понякога го посещаваха и му се явяваха в сънищата. Беше ослепително красива, на около трийсет и пет години, със съвършено овално лице, с черна коса и черни очи. Екзекуцията беше извършена в един парижки хотел. Тя ядеше закуската си, облечена в бял хавлиен халат. Когато Фурние влезе в стаята, тя само кимна, остави чашата си с кафе на масата, разпусна дългата си черна коса и го погледна спокойно в очите. Той извади пистолета със заглушител, но тя не показа никакъв страх. Напротив, дори се усмихна. Другите двама беше застрелял в главите, но поради някаква причина не можеше да събере куража да стреля по божественото лице пред него. Затова смъкна цевта няколко сантиметра по-надолу и вкара три куршума в лявата й гърда.

Дните на приключения и стрелби за него отдавна бяха отминали, Фурние имаше достъп до буквално всякакви видове огнестрелно оръжие, но беше стигнал до извода, че ходенето въоръжен е само допълнителен проблем. Оръжията бяха големи и неудобни, разваляха линията на костюмите му. Фурние харчеше доста пари за костюми и не искаше някакъв си пистолет да развали усилията му. Той беше стилен мъж. Освен това вече не беше на фронтовата линия. Сега той заповядваше на другите да убиват. Спокойно можеше да остави оръжието и охраната на своите доверени бодигардове.

Пиер Мерме отметна от челото си кичур от рядката си кестенява коса, отвори една папка и извади от нея няколко фотографии.

— „Мосад“… Името му е Ефрам Бентов. Тази сутрин пристигна, придружен от поне още двама души. Преминаха митническия контрол поотделно, използваха различен транспорт за града и всичките накрая като по чудо се озоваха в израелското посолство.

Фурние свъси вежди и взе фотографиите.

— Не са много умни.

— Съгласен съм.

— Като броим и тези от вчера, общият брой на вероятните агенти на „Мосад“ става шест.

— Това са само тези, за които знаем.

— А онези тримата, които пристигнаха със самолет вчера… те още ли се спотайват в хотела на Риволи? — попита Фурние.

— Да.

Фурние взе другите фотографии.

— Имат ли оръжие?

— Не забелязахме, но е разумно да предположим, че имат.

Фурние кимна.

— Искаш ли да ги извикаме за разпит?

— Още не. Искам първо да разбера какво са намислили.

Мерме сви устни скептично. Фурние добре познаваше този израз.

— Не си ли съгласен?

— Тримата в хотела нямат дипломатически паспорти. Можем да ускорим нещата. Ако те държат оръжие в стаята или в себе си, можем да ги задържим за неопределен срок и да ги разпитваме колкото си поискаме.

— Можем, но моят колега от Тел Авив Бен Фридман — Биг, ще плени няколко от нашите в Израел и ще направи абсолютно същото с тях. И какво ще постигнем тогава?

— Предвид произшествието в хотела, смятам, че имаме солидни основания да постъпим така.

— Така е, но Бен Фридман е мечка, която не бих искал да дразня.

Мерме понесе отказа спокойно.

— Силите ни са прекалено разпръснати. Шестима души следят руснаците, осем следят британците и десет — американците.

Фурние се досещаше какво си мисли колегата му. Ако тази операция продължеше още дълго, щеше да се наложи да задействат още хора и да поискат още пари, а това означаваше по-голям интерес от страна на правителството към техните дела.

— Разбирам добре притеснението ти. Ако до утре нищо не се случи, ще преценим наново… може би дори ще помолим любезно част от тези хора да напуснат страната, за да не си пилеем ресурсите по тях.

— И със сигурност сме пропуснали поне още няколко.

Фурние си мислеше същото, но разполагаше с информация, която не желаеше да споделя с Мерме.

— Да изчакаме още един ден и после ще можем отново да се съсредоточим върху евреите, британците и американците. Имаш ли за мен други интересни новини, свързани с нашите американски приятели?

— Да — отговори Мерме, който за малко да забрави, че трябва да провери и съгласува самоличността на един човек. — Тримата, които се появиха вчера… още седят натъпкани в микробуса на Чаплен. Днес следобед цъфна още един. — Той намери нужната му фотография и я показа на шефа си.

Фурние не повярва на очите си.

— Боже мой!

— Какво?

— Не какво, а кой. — Той поклати глава. — Отдавна не бях го виждал. — Погледна през прозореца и си спомни за една от най-първите си задачи в Югоизточни Азия. — Той е много опасен.

— Кой е той.

— Стан Хърли. От ЦРУ. Или по-точно, беше от ЦРУ. Чух, че се е пенсионирал преди няколко години.

— Млад ми се вижда за пенсионер.

Фурние кимна.

— Хърли е като акула. Такива като него цял живот са правили само едно. Те не се пенсионират… просто умират някой ден. Трябваше да се досетя по-рано.

— Предполагам, че се е занимавал с мръсни операции.

— Да. — Фурние поклати глава, когато си спомни как веднъж пред очите му Хърли беше отрязал ушите на един във Виетнам. А беше чувал през годините не една и две истории за подвизите му в Съветския съюз. — Той беше много добър в занаята. Говореше се, че направо изкарвал от кожата им руснаците.

— И какво прави в нашия хубав град?

— Много добър въпрос. Твоите хора проследиха ли го?

— Не… не знаехме кой е и решихме да насочим наблюдението върху микробуса.

Давайки си сметка колко са ограничени ресурсите им, Фурние не можеше да се сърди или да се скара на подчинения си.

— Кажи на нашите да проверят базата данни от митническия контрол. Да търсят името Стан Хърли и другите му псевдоними, които са изброени в неговото досие. Когато пак попадне в полезрението ни, искам да го проследите. Трябва да знам всеки негов ход.

— Сигурно се налага да са доста предпазливи с него.

— Много уместно казано, Пиер. Този човек е много агресивен и не се колебае да използва сила.

— Обаче е наш съюзник, нали?

При тази мисъл Фурние се усмихна. Взаимоотношенията на Франция със Съединените щати бяха сложни.

— По принцип, да, но ние няма как да знаем за кого работи в момента. — Истината беше, че той не вярваше на никого, но ако беше изразил мнението си, то щеше да се стори твърде параноично на Мерме. — Не можем да се уповаваме само на предположението си, че още работи за ЦРУ. Уведоми ме, щом го откриете. — Посегна към дръжката на вратата, останал с впечатлението, че срещата им е приключила.

— Има още две неща. Твоят приятел, Испанеца.

Фурние се спря. Беше паркирал пред хотел „Балзак“, защото имаше среща с Макс Вега.

— Да?

— Ами… неговият приятел не е напуснал страната.

Този Самир, какъв идиот! Фурние толкова го ненавиждаше, че не си направи труда да скрие раздразнението си:

— Сигурен ли си?

Колегата му кимна.

— В момента е в хотелската стая на Вега.

Фурние изруга. Тези тъпи фундаменталисти щяха да бъдат повече проблем, отколкото полза.

Мерме забеляза реакцията на шефа си и предложи:

— Мога да наредя да го депортират насила, ако искаш.

Фурние рязко поклати глава.

— По-добре да не привличаме повече внимание към тези глупаци. — Можеше обаче да заповяда да го убият, ако този арабин продължаваше да му лази по нервите. — Какво е второто нещо?

— Твоята стара приятелка, старши инспектор Невил.

Фурние отново се усмихна при спомена за бурния секс, който бяха правили двамата с нея.

— Да?

— По нейно нареждане екип от криминалисти работи цяла сутрин на покрива на хотела.

— Няма какво да открие там. Ти нали се погрижи за проблема?

— Прибрах въжето, но несъмнено там са останали други улики.

Шефът сви рамене. Проблемът така или иначе не можеше да се избегне. Рано или късно Невил щеше да сравни балистичните експертизи и да види, че нещо не съвпада. Либийците засега спазваха обещанието си, но това положение нямаше да продължи вечно. Невил щеше да се досети, че „бодигардовете“ изобщо не са били бодигардове. Оставаше само въпросът какви доказателства щеше да събере тя в подкрепа на подозренията си. Мястото на престъплението беше пълна бъркотия, а и двамата с Мерме бяха направили достатъчно, за да объркат и усложнят още повече разплитането на случая. Фурние се обърна към най-доверения си помощник и отговори:

— На твое място не бих се притеснявал за нея. Тя няма да стигне далеч в разгадаването на случая.

— Е, тя те потърси. Освен това ми докладваха, че изведнъж се е заела да съставя списък на всеки, който е присъствал на местопрестъплението сутринта след престрелката. Особено е проявила интерес към мъж с пясъчноруса коса, който е бил заедно с теб. — Мерме имаше предвид себе си. — Как да действам?

— Покрий се и не вдигай много шум. Аз сам ще се оправя с нея.

— Добре.

Фурние отново посегна към вратата, когато Мерме го попита:

— Нещо друго?

С единия крак вече стъпил на асфалта, той отново се обърна към помощника си:

— Да. Намери ми господин Стан Хърли. Много бих искал да си поговоря с него.