Винс Флин
Списъкът на обречените (28)

Двайсет и седма глава

Вашингтон, Окръг Колумбия

Джим Талмидж предпочете четиригодишната тойота камри, цвят сив металик, защото беше най-разпространеният модел в града и околностите му, както и с най-разпространения цвят. Можеше да избира измежду три кучета и той избра лесно. Немската овчарка щеше да се набива твърде силно на очи, а белият шотландски териер — по-малко. Затова честта се падаше на верния му мелез Бърт. Талмидж го беше прибрал от един кучкарник преди три години. Бърт тогава беше само на четири месеца.

В кучкарника нямаха документи за него, но мненията относно родословното му дърво бяха най-различни. Докато Бърт растеше, Талмидж постепенно разбра, че е мелез между коли и лабрадор. От трите му кучета Бърт беше най-умното. Имаше черна козина с голямо колкото юмрук бяло петно на гърдите. Единствената причина да го държи с каишка беше да не провокира някой от многото фашисти, които бродеха из улиците и само дебнеха да видят някой стопанин, който разхожда кучето си без каишка, за да му се разкрещят.

Бърт седеше до багажника на колата, докато шейсет и една годишният Талмидж проверяваше екипировката си. Днес изглеждаше по-възрастен, защото беше боядисал косата си в сиво. Цялата му екипировка и оборудване се побираха в четири черни куфара, които лесно можеха да се преместят от една кола в друга. Единият от куфарите съдържаше различни камери, от големите класически фотоапарати, на които можеха да се монтират дълги вариообективи, до миниатюрни цифрови камери, не по-големи от човешки палец. Той избра необходимата му камера, но не я извади от куфара. Вместо това отвори един правоъгълен спортен сак с два ципа отгоре, които можеха да се отварят едновременно. Талмидж дръпна циповете и горната част на сака се отвори като език. Вътре прилежно бяха подредени якета и сака заедно с голямо разнообразие от шапки. За начало избра кариран каскет и си облече двулицев шлифер, който от едната страна беше черен, а от другата — цвят каки. Избра страната цвят каки и отиде при другия черен куфар. Вътре държеше радиопредавателите — големи колкото кутия за игрални карти и малки колкото калинка. Той се замисли кой да избере, след което си сложи тънки кафяви кожени ръкавици и остави настрана два предавателя, както и един приемник. Не ги провери, защото го беше сторил сутринта в работилницата си. Приемника прибра в левия джоб на шлифера, а двата предавателя — в десния. После се спря на класически блендов фотоапарат със средни размери. Беше „Канон“, от онези, които носеха туристите, но не чак толкова голям като на професионалистите. Завинти 135-милиметровия обектив и си сложи фотоапарата на врата. Зави двата куфара и после се спря за секунда пред третия. Този куфар беше пълен с микрофони с насочено действие и други подслушващи устройства, но през следващия час такова оборудване нямаше да му е нужно. Поколеба се и пред четвъртия куфар. Много добре знаеше какво има вътре, само дето не знаеше дали и това „оборудване“ ще му трябва. В миналото той не би си и помислил да тръгне невъоръжен и особено във Вашингтон и окръга. Разполагаше с всички необходими документи за притежаване и носене на оръжие, в случай че го спреше за проверка полицията. В неговата работа оръжието беше необходимост. Много от обектите се намираха под изключителен стрес и напрежение. Такова напрежение, което би подтикнало някои към глупави постъпки, ако разберяха, че ги следят. Другата причина да ходи въоръжен беше високата престъпност във Вашингтон и окръга. Градът вече повече от десет години заемаше място в първата петорка в страната по брой на убийствата. Именно заради гангстерите набра цифровия код и отвори четвъртия куфар. Вътре бяха подредени четирийсет и пет калибров пистолет „Браунинг 1911“, деветмилиметрова „Берета“ и ръчно подобрен четирийсет и пет калибров „Колт“ със сгъваем приклад и резба на цевта за поставяне на заглушител. Талмидж взе браунинга. Намираше се в един от по-приятните квартали — където престъпниците обичаха да се отбиват и да извършват тежки и жестоки престъпления.

Последните вещи, които взе със себе си, бяха екземпляр на вестник „Ню Йорк Таймс“, каишката на Бърт и найлонова торба. Затвори багажника на колата и задейства модифицираната аларма.

Бърт седя спокойно, докато Талмидж му сложи каишката. Дори спря да върти опашка. После мъжът и животното пресякоха паркинга и се насочиха към дърветата, към пешеходните и велосипедните алеи и към тъмнокафявите води на река Потомак. Бърт вървеше редом до стопанина си, без да изостава, нито да избързва. Когато стигнаха първата алея, двамата се спряха. Мъжът погледна първо наляво, после надясно, след което излязоха на алеята.

Продължиха към следващата алея и оттам през едно утъпкано място в тревата към вътрешността на парка. Талмидж огледа реката. На двайсет и пет метра от тях млада двойка с каяк пореше водната повърхност. Младите се смееха на собствената си неопитност. По средата на реката шестима гребци в кану гребяха с веслата по посока на течението. Близо до отсрещния бряг и малко по̀ на север още два каяка заобикаляха скалите. По това време на годината не беше много трудно, но през пролетта този спорт не беше за хора със слаби нерви. Вляво от него срещу течението плаваше обикновена лодка с весла. Талмидж хвърли поглед към фотоапарата на врата си, настрои обектива и доближи визьора до окото си. Леко се завъртя наляво, фокусира образа върху самотния гребец и направи три снимки.

След това с Бърт тръгнаха на юг по пешеходната алея. Докато Талмидж и обектът се движеха успоредно един на друг, Талмидж гледаше само напред. Единствено аматьор би се опитал да погледне крадешком настрани и по този начин да рискува да се издаде. В продължение на девет минути вървяха по пътеката, без да се озъртат наоколо, и само от време на време, когато някой друг минувач кучкар му се усмихваше или му кимваше за поздрав, му отвръщаше със същото.

Накрая достигнаха крайната си цел — едно заведение, наречено „Лодки при Джак“. Бизнес моделът беше прост. Гребането и другите водни спортове бяха популярни на Източния бряг, особено сред онези, които учеха в елитни училища, а също и сред някои възпитаници на училища, в които пиенето беше на по-голяма почит от академичните занимания. Голяма част от тези ученици и студенти, след като завършеха, продължаваха да следват или да работят във Вашингтон и вместо да се държат като морски свинчета в колело в местните спортни салони, те предпочитаха през топлите месеци да излязат на Потомак и да практикуват едни от най-ефикасните видове фитнес, известни на човечеството. „Джак“ отговаряше на нуждите на тези хора, като отдаваше под наем различни лодки, канута и каяци, а също така даваше под наем и помещения на онези, които нямаха достатъчно място у дома, за да държат спортната си екипировка, или пък не искаха да я мъкнат напред-назад.

Талмидж вече беше научил две неща за обекта: той беше собственик само на една обикновена лодка и беше твърде стиснат, за да плаща наем за съхранението й. Затова я караше с колата си напред-назад. Завързваше я за покрива на осемгодишното си небесносиньо волво комби. Талмидж забеляза комбито паркирано сред другите коли на претъпкания паркинг пред „Джак“. Погледна нагоре по течението на реката, за да се ориентира за посоката на обекта. Прецени, че онзи е на твърде голямо разстояние, за да го забележи. А дори и обектът да го беше забелязал, щеше да е твърде зает с гребането, за да разбере какво се готви на около километър и половина от него.

Талмидж заговори на Бърт — не за друго, а за да убие малко време. Наблюдението и проследяването беше деликатен занаят, особено в този град. Човек никога не знаеше кой друг може да дебне неговия обект. След като около минута като луд разговаря с кучето си, реши, че е чисто, и тръгна към паркинга. Не директно към волвото, но в същата посока. Леко и неволно побутна Бърт натам, където искаше от него да отиде, и когато кучето застана на почти идеалното място, той му даде команда.

Бърт спря и приклекна, като надигна лявата си задна лапа. Секунди по-късно си свърши работата и Талмидж му даде кучешка бисквитка и го потупа.

— Браво, момче.

Бърт лапна бисквитката и радостно замаха с опашка, докато стопанинът му коленичи и извади найлоновата торба. Изгреба с торбата купчинката изпражнения и я завърза. Прехвърли торбата в лявата си ръка и се изправи, като преди това се подпря с другата ръка за бронята на волвото. Дори обучен професионалист трудно би забелязал какво точно направи той. После отиде до най-близкия контейнер за боклук и изхвърли изпражненията на Бърт.

Двамата тръгнаха обратно по пътеката на север. Пред тях между дърветата Талмидж виждаше как мъжът обръща лодката. На такова разстояние той се виждаше като малка точка в далечината. Талмидж знаеше, че той е неговият човек, защото беше проучил подробно едва ли не всеки един, който идваше на реката или минаваше по алеите. Също толкова сигурен беше и че той е единственият, който следи заместник-директора на ЦРУ. Първоначално Талмидж не прие работата с голям ентусиазъм. Ако го хванеха от Гестапото в Лангли или от ФБР, най-вероятно щеше да прекара няколко дълги месеца зад решетките без право на адвокат.

Колкото до това защо следеше Кук, Талмидж и сам не знаеше, но се доверяваше на преценката на този, който му беше възложил задачата. Той дължеше на Томас Стансфийлд живота си и още преди много време си беше казал, че сигурно никога няма да може да му се отблагодари. Но този скромен жест беше едно добро начало.