Винс Флин
Списъкът на обречените (16)

Петнайсета глава

Париж, Франция

Необичайно изглеждащата двойка вървеше по тротоара. Единият беше висок, над метър и деветдесет, със светла кожа и руса коса. Вторият беше среден на ръст и атлетично сложен. Гъстата му черна коса сякаш не беше ресана цяла седмица. Имаше брада, която се сливаше с космите на гърдите му, стърчащи от разтворената яка на тъмносинята му риза. Високият носеше джинси, кафяво поло, пуловер в подобен цвят и вълнено спортно яке с вдигната яка. Бежовият кашмирен шал, завързан на врата му, го предпазваше от студа. На Джоунс почти винаги му беше студено, докато приятелят му рядко носеше ръкавици, шапки и шалове дори и в най-лютите студове.

Днес не беше изключение. Бърнстайн вървеше с разтворено войнишко яке, полите на което плющяха. Той не носеше якето, за да го пази от студеното време, а защото в него се вместваха доста неща. Джобовете бяха абсолютна необходимост за неговата професия на фоторепортер. Той никога не се разделяше със своя фотоапарат, обикновено вярната му черна „Лайка М6“, която и сега висеше на врата му. Джобовете му винаги бяха пълни с резервни батерии, филми, обективи и всякакви други консумативи, включително пътни карти и различни видове документи за самоличност и пари в брой, скрити в тайните му джобове.

Двамата спряха на ъгъла на Рю Де Турнон и на Рю Де Вожирар. Люксембургският дворец се извисяваше от другата страна на улицата. Беше красива сграда от седемнайсети век, но в Париж беше пълно с подобни сгради и след като този град беше техен дом в продължение на шестнайсет години, двамата вече изобщо не се впечатляваха от изящната архитектура. Над града се бяха сгъстили сиви облаци. Джоунс погледна към мрачното небе и потрепери. Мислеше, че времето ще се оправи. Наведе брадичката си плътно към гърдите, пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете и измърмори нещо под носа си.

— Носиш ли си дългото бельо? — попита го Бърнстайн и се ухили.

— Мамка му, умирам от студ.

Бърнстайн бавно обърна едрата си глава към приятеля си и отвърна:

— Дванайсет градуса над нулата е.

— Няма слънце, а вятърът се усилва. Студ.

Бърнстайн винаги се удивляваше как някой, израснал на север, в Минесота, може да се влияе толкова много от температурата. Той се усмихна и поклати глава.

— Знам какво си мислиш. Ако кача някой и друг килограм, няма да ми е толкова студено.

— Не… Не си мисля за това.

— А за какво?

Вместо да спори за нещо безсмислено, Бърнстайн отвърна:

— Мислех си, че съм развълнуван от това, което той иска да направим.

— А на мен ми се гади, но имаме ли избор?

— Не, нямаме избор, но въпреки това трябва да сме предпазливи.

— И помни… колкото и да се опитва да ни командва, това не означава, че трябва да изпълняваме всяка негова прищявка.

Бърнстайн се изсмя саркастично, изчака светофарът да светне зелено и тръгна да пресича. Когато Джоунс го настигна, той рече:

— Той държи всички карти. Той ни вербува, помогна ни да си стъпим на краката и много лесно може да сложи край на кариерите ни… или поне на твоята.

— Не си мисли, че няма да съсипе и твоята.

— Не казвам, че няма да опита, само казвам, че на никого не му пука кой съм аз. Ако моите фотографии са добри, медиите ще продължат да се редят на опашка да ги купуват, както и досега. Ти обаче си съвсем друго нещо.

Те пресякоха улицата и влязоха в парка, след което тръгнаха към източната страна на двореца.

— Напоследък много си мисля за това — каза Джоунс. — Не съм много убеден, че е способен на подобно нещо. Не мисля, че от Лангли биха се зарадвали на подобно „осветяване“.

— Ти си мислиш, че той е от Лангли. Не, той отдавна не работи за Лангли. Той мрази Лангли. — Бърнстайн се отдели от приятеля си и позволи на един старец с бастун да мине между тях. — Грешката ти е, че очакваш от него да мисли като всички останали правителствени чиновници, с които си имаме работа. — Поклати голямата си глава. — Той не е като тях.

Лицето на Джоунс посърна.

— Прав си. Той с удоволствие би ни „осветил“ и би съсипал кариерите ни.

— Този договор за книгата, дето подписа… може да кажеш сбогом на аванса от сто хиляди долара.

По лицето на Джоунс се изписа гняв. Не беше честно. Той беше работил упорито, изпълнил и преизпълнил задълженията си по сделката, но те нямаше да го оставят лесно на мира. Колкото и неприятно да му беше да го признае, но Бърнстайн беше прав. Шестнайсет години кариера на известен журналист, първите десет от които в „Асошиейтед Прес“, а останалите шест като кореспондент на Си Би Ес в Близкия изток. Само да подшушнеха, че е шпионин на ЦРУ, и щеше да се превърне в нежелан и низвергнат парий. Щяха да го уволнят и той щеше да се прости с досегашния си начин на живот, с представителните разходи. Колегите му щяха да го подложат на унищожителна критика, а приятелите му щяха да го намразят. Макар че това можеше да му помогне да продава по-големи тиражи от книгата си. Времената се бяха променили въпреки това, което неговият вербуващ офицер непрекъснато му повтаряше.

Старият негодник много обичаше да му описва какво ще стане с него, ако го разкрият.

— Не можеш да позволиш подобна гадост да очерни живота ти — каза Бърнстайн в опита си да извади приятеля си от мрачните мисли. — Поне изслушай какво ще ти каже.

Докато вървяха по покритата с чакъл пътека, Бърнстайн се замисли за ролите, които двамата играеха. Джоунс беше ефирен талант — красиво лице с плътен глас и съчувстващи синьо-сиви очи. Красива коса, леко оредяла, за да му придаде вид на опитен и видял много човек, обиколил света и способен да различи доброто от злото. Несигурността за нещастие съпътстваше тази професия. Винаги се намираше някой по-млад и по-красив от него. Бърнстайн беше натрапникът — той никога не се двоумеше, когато трябваше да се отиде някъде, дори и да имаше опасност да стрелят по него. И двамата имаха цял куп награди. Докато Бърнстайн беше неуморим и решителен, Джоунс беше предпазлив и мнителен. По-високият неведнъж беше спасявал живота и на двама им, като отказваше да отиде в някоя гореща точка. Той имаше изключителна интуиция за крайно критични ситуации и Бърнстайн с времето се беше научил да се вслушва в него.

Продължиха мълчаливо още сто метра, като подминаха Осмоъгълното езеро и се насочиха към онзи ъгъл на парка, в който младо и старо се събираше да играе и да погледа шах. Щом заобиколиха езерото, Джоунс ненадейно заяви:

— Имам лошо предчувствие.

Бърнстайн отдавна вече не му обръщаше внимание на подобни приказки. Той се покашля, огледа се и попита:

— Какво е то?

— Мисля, че е свързано с убийствата в хотела от предната вечер.

Бърнстайн направи няколко крачки замислен и отвърна:

— Няма смисъл да се тревожим за това, докато не чуем какво ще ни каже той.

— Не знам. Направо ще го пратя да върви по дяволите. До вечерта ще съм в Кайро и тогава ще ме цунат отзад. Пак ще мога да си напиша книгата и ще се оправя и без тези нещастници.

Бърнстайн знаеше, че приятелят му обича да драматизира и да отправя гръмки заплахи, когато е уплашен или ядосан.

— Задръж малко тази мисъл.

— О, повярвай ми… аз по-добре знам. Той крещи на мен, не на теб.

— Защото аз си държа езика зад зъбите. — Бърнстайн пъхна ръце в джобовете. — А ти задаваш твърде много въпроси.

— Аз съм репортер и работата ми е да задавам въпроси. Много въпроси.

— Е, днес е по-добре да си починеш от работата. Само стой и го слушай.

Видяха открита маса, до която едни момчета играеха шах. Бърнстайн извади сгъваема шахматна дъска от якето си и два найлонови плика с ципове — в единия бяха белите фигури, а в другия — черните. Извади по една бяла и една черна фигура, скри ги в юмруците си и даде на Джоунс да избере една от двете му ръце.

Минесотецът посочи дясната ръка и Бърнстайн трепна, когато му показа черния офицер.

— Страхотно, няма що. Ти си с белите. По-добре да се откажа още сега.

На Бърнстайн му писна да слуша оплаквания и затова подаде на Джоунс плика с белите фигури.

— Не ти искам подаянията.

— А аз не искам да ти слушам повече мрънкането… освен това и двамата знаем, че аз не се нуждая да съм на ход, за да спечеля.

— Гледай си работата.

— Не, благодаря. — Бърнстайн започна да реди в своето поле черните фигури.

Двамата толкова се бяха увлекли, че не забелязаха мъжа с шлифер цвят каки, седнал на съседната маса. Той носеше слънчеви очила и тънки кожени ръкавици. Непознатият извади вестник изпод мишницата си и го постави на масата. С гробовен глас, малко по-висок от шепот, той каза:

— Значи искаш да ме пратиш по дяволите? И да драснеш за Кайро?

Двамата пребледняха като мъртъвци. Бърнстайн погледна приятеля си така, сякаш искаше да потъне вдън земя. Бавно се обърнаха по посока на гласа и видяха мъжа, седнал на метър и половина от тях.

Стан Хърли смъкна очилата до носа си и погледна Джоунс право в очите.

— А какво ще кажеш да ти пръсна мозъка с куршум, за да сме квит?

Високият репортер седеше, зяпнал от изненада, прекалено шокиран, за да отговори. Устата му се раздвижи, но от нея не излязоха никакви думи. Тогава започна да заеква, сякаш беше ученик от първи клас.

— Стига си мънкал! — заповяда му Хърли. — От колко време работя с вас двамата?

И отново Джоунс измърмори нещо.

Хърли, какъвто си беше нетърпелив, сам отговори на въпроса си:

— От седемнайсет шибани години. А вие, егоистични негодници, как искате да ми се отблагодарите? Измъкнах задниците ви от оная каша в Турция. Помогнах и на двама ви да си намерите работа и през годините ви финансирах твърде щедро, а вие ми се правите на някакви скапани жертви.

— Аз само…

— Млъкни! После ще говориш. Сега си мисля дали изобщо си заслужаваш риска. — Хърли се облегна назад и кръстоса крака. — Турция, експресния влак. Двама тъпи колежани, решили да прекарат нелегално в Щатите наркотици и там да ги продават на печалба. Говоря за едрите космати турски полицаи, които щяха да отнемат целомъдрието на американските студентчета по журналистика. Мислех си, че тази мила картинка се е запечатала достатъчно трайно в дървените ви глави. Поне така ми се стори, когато вие тогава затичахте към мен и разревани като бебета ми се примолихте да ви спася.

Бърнстайн погледна сериозно Хърли и отвърна:

— Не съм забравил, че ни спаси, и никога няма да го забравя.

— Не ти ме притесняваш, Дик, а красавецът до теб.

Джоунс се беше поокопитил и устата му вече не беше пресъхнала.

— Аз… Аз се извинявам. Не се чувствах добре и бях в лошо настроение.

— Настроение? — повтори с отвращение Хърли.

— Настроението няма нищо общо с това. Работата е сериозна и макар и да знам, че си мислиш, че си сключил сделка с дявола, трябва да приемеш факта, че след всичките тези години рамо до рамо до сърцатите ти и чувствителни колеги журналисти може и да си прихванал от комунистическата зараза. — Агентът се наведе към него. — Съединените американски щати не са врагът в тази война. ЦРУ не са лошите. Ако си отвориш очите и се огледаш хубаво, ще го видиш. Не сме идеални, но сме много по-добри от другия лагер. А сега… искам да чуя от теб, Брайън, какво беше толкова трудно във взаимоотношенията ни?

Джоунс заби поглед в шахматната дъска и се покашля.

— Ами малко неетично е за журналист да работи за човек като теб и за твоята организация. Много е стресиращо за мен. Ако се разчуе… — Той не довърши, само поклати глава.

— Неетично. — Хърли се изсмя. — Неетично е да се опиташ да прекараш незаконно наркотици от една държава в друга. Или да зарежем настрани глупостите и да си кажем истината? Това си е углавно престъпление, което се наказва с двайсет години турски затвор.

— Тогава бяхме млади и неразумни.

— А сега си стар, но пак неразумен. Какво ще кажеш за парите, които ти давах през годините? Да не би да си намалил етичното си бреме, като си раздал парите на Армията на спасението?

Джоунс поклати глава.

— Знаеш ли, Брайън, трябва да слезеш малко на земята. Ти не си единственият журналист, когото държа в джоба си, и не аз съм измислил тази практика. И преди теб е имало много твои колеги, и ще има предостатъчно и след теб. Трябва да започнеш да ме приемаш като твой кръстник. Мислиш ли, че щеше да спечелиш наградата „Мъроу“ преди три години, ако преди това не се бях погрижил да не те застрелят?

— Не — отвърна Бърнстайн, макар и въпросът да беше риторичен.

— Трябва да го слушаш повече — продължи Хърли и посочи Бърнстайн. — Твоят проблем, Брайън, е, че като цяло си добро момче, но си малко неуверен. Престани да се притесняваш какво мислят за теб колегите ти. Една малка част от тях може и да са ти приятели, но повечето, щом усетят, че падаш, ще ти се нахвърлят и веднага ще ти вземат работата. Ти сключи сделка с мен преди години и аз ти спасих задника. Никога не го забравяй. Ако погледнеш връзката ни отстрани, ще видиш, че взаимоотношенията бяха ползотворни и за двама ни. Ако не желаеш да го видиш, тогава да приключим още сега. И повярвай ми, ще направя всичко възможно да те изхвърлят и да ти съсипя кариерата. Само след един месец ще те намерят обесен на гредите на онази твоя колиба в Тъндър Лейк. Ще си толкова надрусан с наркотици, че никой няма да се усъмни и за секунда, че си се самоубил.

— Как разбра, че имам къща в Тъндър Лейк? — попита го Джоунс изненадан.

Хърли поклати глава.

— За бога — каза и се обърна към Бърнстайн: — От днес ти ще си главният за двама ви. Имате петнайсет минути за подготовка. Ще се появи един едър тип на име Виктор. Ако вие не сте на уреченото място, тогава взаимоотношенията ни ще приключат, което ще е доста глупаво от ваша страна, защото ще се превърнете в мои врагове и аз ще съм принуден да предприема определени мерки срещу вас… от онези мерки, към които веднъж пристъпи ли се, няма спиране.

— Не се тревожи за това — отговори бързо Бърнстайн.

— Добре. Предполагам сте запознати с касапницата от по-предната нощ.

Джоунс погледна приятеля си с изражение от типа „Видя ли, аз ти казах, че е това“, после попита:

— В хотела на река Сена ли?

— Ъхъ… Вие вече започнахте ли да отразявате събитието?

— Кореспондентското бюро е възложило на някого.

Хърли се замисли.

— Може би трябва да проявите инициатива. Да започнете сами да ровите. Предполагам още имате връзки в полицията. — Той и сам имаше достатъчно контакти в Париж, но не искаше да си цапа ръцете. В момента цялата информация, с която разполагаше, се базираше само на слухове и клюки. Трябваха му солидни и конкретни факти, с каквито обикновено боравеше полицията.

Бърнстайн се почеса по брадата.

— Имаме някои доста добри източници, но тук е Париж, ако ме разбираш какво имам предвид?

Хърли го разбра и извади от джоба си дебел плик.

— Тук са десет хиляди франка. Ако ви потрябват още, обадете ми се.

— Разписки трябват ли? — попита Джоунс, който си беше възвърнал чувството за хумор.

— Заедно с отчетите за разходите, ако може в три екземпляра, моля. — Хърли извади две портативни устройства от джоба си. Подаде едното на Джоунс, другото — на Бърнстайн. — Това, господа, са най-новите модели мобилни телефони. СтарТАК на „Моторола“. Моят номер е запаметен в тях. Щом научите нещо, искам веднага да ми докладвате. — Даде им и по едно зарядно устройство. — Според нас французите още не разполагат с технологията да подслушват разговорите от мобилни телефони, но нека да бъдем предпазливи. Вие самите сте провели достатъчно международни разговори и знаете как е в тази игра.

И двамата кимнаха. Така си беше, знаеха. Правителствата можеха да се отнесат доста грубо с чуждестранни репортери, които искат да разгласят пред света за злодеяния, извършени от правителствените сили. На Джоунс и Бърнстайн често се налагаше да си измислят специални кодове, за да предават информацията на продуцентите си в Ню Йорк.

— Също така — продължи Хърли — може да ми потрябвате за наблюдение.

Джоунс изпъшка, сякаш искаше да каже: „Хайде стига бе!“.

— Спокойно. Ще се погрижа да ви компенсират добре — добави Стан. — Ако ми донесете това, което ми трябва, ще си тръгнете с една шепа пари.

И след като Хърли се беше успокоил, Бърнстайн реши да не дава възможност на приятеля си отново да го ядоса.

— Благодаря, веднага ще се захванем — отговори той.

— Виктор е едър на ръст… не може да не го познаете. Правете каквото ви казва той и всичко ще е наред. — Хърли стана и постави ръка върху рамото на Джоунс. — Брайън, ти не си лош човек… само си малко наивен. Мислиш си, че си единственият честен човек в тази игра. — Поклати глава. — Повярвай ми, нещата са по-сложни, отколкото си мислиш.