Винс Флин
Списъкът на обречените (2)

Първа глава

Париж, Франция

Рап завърза сивото найлоново въже за комина и пристъпи към ръба на покрива. Надникна към балкона два етажа по-надолу и после огледа от високото Градът на светлината. Слънцето щеше да изгрее след няколко часа и движението на „нощните птици“ по улиците постепенно затихваше. Беше един от онези редки мигове на почти пълна тишина, които се случваха дори в оживени градове като Париж. Всеки град притежаваше своята уникална атмосфера, имаше своето уникално усещане и Рап се беше научил да обръща внимание и да се съобразява с естествения градски ритъм. Градовете имаха своите прилики също като хората. Защото въпреки всички теории за индивидуалността малцина осъзнаваха, че в по-голямата си част действията и поведението на хората са продиктувани от техните навици. Те спяха, събуждаха се, хранеха се, работеха, после пак се хранеха и пак работеха, пак ядяха, гледаха телевизия и отново лягаха да спят. Това беше основният ритъм, към който човечеството се придържаше от векове. Начинът, по който хората живееха и задоволяваха основните си потребности.

Всички мъже също така имаха своите уникални черти и тези черти често се изразяваха чрез навиците им — навици, които Рап се беше научил да използва в свой интерес. Като правило най-подходящото време за удар беше по това време, между залеза и изгрева, когато повечето хора все още спяха или се опитваха да спят. Причините от психологическа гледна точка бяха очевидни. При положение че дори на професионалните спортисти им бяха необходими часове за загряване преди важно състезание, как тогава би могъл да се защити човек, ако внезапно бъде изваден от дълбокия сън? Рап не се придържаше към точни часове, а често навиците на обекта създаваха възможности, които просто го изкушаваха да се възползва от тях.

Преди три седмици беше в Атина. Всяка сутрин обектът му изминаваше един и същи маршрут по оживения тротоар на път от апартамента до офиса си. Рап си помисли дали да не го застреля направо на тротоара. Мястото беше подходящо, тъй като имаше доста възможности за прикритие и отвличане на вниманието. Нямаше да е трудно, но в такива случаи винаги основен проблем бяха очевидците, а и някой полицай винаги би могъл да се появи в най-неподходящия момент. Докато изучаваше обекта, забеляза друг негов навик. След като идваше на работа, човекът изпиваше още една чаша кафе, след което взимаше вестника, отиваше в мъжката тоалетна и там се уединяваше за малко по-дълго.

Да свариш мишената да спи беше много добре, но още по-добре беше да я свариш със смъкнати гащи. На четвъртия ден зачака в средната от трите кабинки на тоалетната и в уречения час обектът седна в кабинката отдясно. Рап се качи на тоалетната чиния, наведе се над разделящата преграда, изрече името на мъжа и когато погледите им се срещнаха, той се усмихна и вкара деветмилиметров куршум с кух връх точно в темето на мишената. Стреля за всеки случай още веднъж в главата и спокойно напусна сградата. Трийсет минути по-късно вече беше на ферибота в топлите утринни вълни на Егейско море на път за остров Крит.

Повечето му ликвидации бяха като тази. Нищо неподозиращи глупаци, които бяха станали прекалено самоуверени, след като години наред Съединените щати не предприемаха нищо, за да ги изправят пред закона или за да ги накарат да си платят за участието им в различни терористични акции. Единствената цел на Рап беше да пренесе войната в полето на тези хора. Да ги накара да кървят, докато не започнат да се съмняват и разколебават, докато изгубят съня си и започнат нощно време да се притесняват дали няма да са следващите. Това се превърна в мисията на живота му. Бездействието от страна на Вашингтон беше давало кураж на тези хора да продължат с пъклените си планове срещу невинни граждани. Уверени, че няма да им се случи нищо и че могат да продължат да разпалват терористичната си война, те дълбоко се заблуждаваха. Рап сам, собственоръчно постепенно заменяше тази фалшива самоувереност с чист и неподправен страх.

Към този момент те вече чувстваха, че нещо не е наред. През последната година бяха застреляни в главата твърде много хора, за да е само случайно съвпадение. Шефката на Рап го беше запознала с възникналите в средите на терористите слухове. Повечето подозираха, че израелците са възкресили един от техните ударни екипи и това напълно устройваше Рап — колкото повече дезинформация, толкова по-добре. Той не търсеше слава или признание за заслугите си. Въпреки буйния си горещ нрав тази нощ щеше да се наложи да прояви малко търпение. Във Вирджиния вече започваха да нервничат. Твърде много хора се бяха разприказвали. Твърде много чуждестранни разузнавателни служби отделяха сили и средства, за да разберат каква е причината за нарасналата смъртност сред най-опасните терористи на света и сред техните спонсори и доставчици на оръжие. Когато приключеше с тази акция, Рап щеше да се върне в Щатите, за да си почине. Поне така му беше казала шефката. Макар обаче да беше минала само една година (месеците се изнизаха твърде бързо), той вече беше разбрал как е устроена системата. „Почивката“ беше период, в който щяха да го наблюдават и изследват, за да са сигурни, че не е превъртял и душата му не се е заблудила по някой тъмен коридор, от който няма връщане. Мисълта предизвика усмивка на лицето му. Убийството на тези задници беше най-добрата терапия за него и имаше ефекта на десетки години сеанси при психотерапевт.

Той допря длан до ухото си и се съсредоточи върху миниатюрния предавател, който предаваше звуците на луксозния хотелски апартамент два етажа по-надолу. Също като предната нощ и нощта преди нея той чуваше само хъркането и пръхтенето на дебелия либиец. Мъжът изпушваше по три кутии цигари на ден. Ако Рап го подгонеше по стълбите нагоре, сигурно нямаше да се наложи да употребява оръжие срещу него.

Проследи с поглед товарен микробус, който тихо премина долу по Ке Волтер. Нещо го безпокоеше, но не можеше да разбере какво. Огледа улицата за издайнически признаци, после насочи вниманието си към пешеходните алеи успоредно на река Сена. Беше твърде безлюдно. По това време на денонощието това беше нормално, но въпреки всичко нещо го безпокоеше. Може би беше твърде лесно — убийство след убийство, град след град и никакви схватки. По теорията на вероятностите рано или късно нещо щеше да се обърка и той щеше да се изправи пред опасността от провал, щеше да бъде пратен в чуждестранен затвор или дори щеше да се прости с живота си. Тези мисли никога не му излизаха от ума и в зависимост от това в коя държава се намираше, предпочитанията му клоняха или към едното, или към другото.

В тази професия нямаше място за страх и съмнения. Трябваше да прояви предпазливост и да има набито око за детайлите, но страхът и съмнението щяха да са пагубни за него. Можеше да си стои тук цяла нощ и да си измисля причини и извинения да прекрати акцията. Стан Хърли, коравият кучи син, който го беше обучил, го беше предупредил за опасността от парализа чрез анализ. Рап се замисли за предупреждението на Хърли и реши, че шефката му просто е била обезпокоена повече от необходимото. Тя го беше инструктирала, че дори и най-дребното нещо да му се стори подозрително, незабавно да прекрати мисията. Не можеха да си позволят американски гражданин да бъде заловен в Париж, изпълнявайки „мръсна“ задача като тази. Особено валидно това беше сега предвид създалия се политически климат.

В крайна сметка, мишената беше само една връзка. Още едно име, което щяха да зачеркнат в списъка. Но за Рап операциите винаги бяха на лична основа. Той искаше да накара всеки един от тези хора да си плати за стореното. Всяка следваща ликвидация щеше да е по-трудна и по-сложна от предишната, но това не го притесняваше ни най-малко. Рап обичаше предизвикателствата. В интерес на истината, той изпитваше искрена радост от факта, че тези задници всеки ден се озъртаха и когато вечер заспиваха, ги тормозеше мисълта кой е този странен отмъстител.

За пореден път се запита дали трябва да буди безпокойство обстоятелството, че либиецът пътува без охрана. Беше много вероятно той просто да се чувства в безопасност в качеството си на петролен министър на страната. Като важен член на дипломатическата общност вероятно се смяташе за прекалено важна особа и стоеше над мръсните игри на терористи и убийци. „Е — каза си Рап, — бивш терорист няма. Облечи го в костюм и вратовръзка, дай му хотелски апартамент за хиляда долара на нощ и той пак ще си остане терорист.“

Огледа улицата отново и се вслуша в хъркането на либиеца. След още една минута взе окончателно решение. Обектът нямаше да доживее до изгрева.

Рап се впусна в действие безшумно, с отмерени движения, почти като робот. За последен път провери екипировката си. Беретата със заглушител беше прибрана в кобур под дясната му мишница. Два резервни пълнителя бяха здраво закрепени под дясната му мишница. Боен нож с двустранно десетсантиметрово острие беше закрепен заедно с калъфа отзад, на кръста му. Един по-малък деветмилиметров пистолет беше прикрепен към десния му глезен. Това бяха все нападателни оръжия. Имаше и малка аптечка, радиостанцията, настроена на честотата на охраната на хотела, пластмасови белезници и комплект от перфектно изработени фалшиви документи, според които той беше палестинец, наскоро имигрирал от Аман, Йордания. Имаше и бронирана жилетка. Носенето на жилетка беше едно от нещата, които му бяха набивани в главата по време на дългото и продължително обучение. Рап вдигна яката на черното си яке и нахлузи на главата си тънка черна качулка с прорези за очите. Хвана края на алпинисткото въже, погледна към ръба на покрива и си каза: „Два изстрела в главата“. Беше излишно, но именно към това в крайна сметка се свеждаха всичките му усилия.

Леко спусна въжето и после преметна краката си навън. С ловко движение скочи от ръба на покрива и се извъртя на сто и осемдесет градуса. Стисна с ръкавиците въжето и бавно се спусна пет метра надолу, където протегна крак и стъпи върху перилата на балкона.

Хванал здраво въжето, той леко стъпи върху черната желязна решетка на балкона. Като внимаваше да стои настрани от прозореца, въпреки че пердетата бяха спуснати, той се спусна на балкона, коленичи и прибра края на въжето така, че да му е под ръка, когато се евакуира. Беше обезвредил бравата на балконската врата преди два дни, когато постави подслушвателното устройство. Ако останеше време, щеше да демонтира устройството. Микрофонът не беше нищо особено. Рап винаги гледаше да използва обикновена техника, защото лесно можеха да проследят високотехнологичните производители, до чиито услуги прибягваше Лангли.

Беше запомнил разположението на помещенията в хотелския апартамент. Той се състоеше от едно голямо помещение с места за сядане от едната страна и голямо легло от другата. Рап се вслуша в шума от другата страна на вратата. Проститутката вероятно спеше там, но не можеше да разбере от хъркането на либиеца. Всичко вървеше според очакванията. Рап извади беретата и бавно отвори вратата на балкона. С другата ръка хвана завесата и леко приведен влезе вътре, насочвайки пистолета наляво-надясно. Мишената му спеше на шест крачки от балкона. Леглото беше толкова високо, че под него имаше платформа със стъпало. Масивно безвкусно огледало служеше вместо лицева страна на кревата. При това положение мишената щеше да е на нивото на кръста на високия метър и осемдесет и три Рап. От върха на заглушителя до главата на либиеца го деляха само метър и двайсет. Той хвърли бърз поглед в стремежа си да открие проститутката. Най-добре щеше да е тя да се е обърнала на другата страна, затрупана с възглавници и завивки. Той никога не би стрелял по нея, но можеше да се наложи да я удари с дръжката на пистолета, ако се събуди и се разкрещи.

Приближи се на половин крачка и се прицели. Оранжевата точка на мушката се закова върху горната част на носа на мъжа. Без да се колебае повече, Рап натисна спусъка и куршумът се заби в главата на либиеца. Заглушителят подскочи два сантиметра нагоре, после се върна в първоначалното си положение и той стреля отново.

Вторият куршум разшири образувалото се отвърстие с размер на монета. Смъртта беше мигновена, с което спря и хъркането. В настъпилата още по-гробна тишина в стаята очите на Рап се стрелнаха към купчината в другия край на леглото. След като три секунди по-късно не последва никакво движение, той зае стойка за стрелба от коляно и със свободната си ръка бръкна зад нощното шкафче. Пръстите му напипаха това, което търсеше. В този момент подът под него се разклати.

Вибрацията беше достатъчно силна и Рап веднага разбра какво я е причинило. Той остави подслушващото устройство на мястото му и се надигна колкото да може да погледне над кревата към вратата на апартамента.

Там в тънкия процеп светлина под вратата Мич забеляза как една след друга преминаха две сенки. Изруга наум и понечи да хукне към балкона, когато вратата се отвори с трясък и апартаментът беше облян от светлина. Докато падаше на земята, Рап видя характерната форма на цевта на картечен пистолет, на върха на която проблесна ярък пламък.